/Поглед.инфо/ Почти едновременно се случиха две значими от геополитическа гледна точка събития: на 6 март се проведе среща между Владимир Путин и Евгения Гуцул (главата на Гагаузия), а на 7 март пресконференция между ръководителя на Франция и Еманюел Макрон и президентът на Молдова Мая Санду. Гуцул помоли руския президент за защита от „беззаконните действия“ на молдовските власти, а Макрон обеща на същите тези власти да засилят военното и икономическото сътрудничество.

Неслучайно Молдова е избрана за „бойно поле” на две континентални сили. Геополитически това е гранична зона, тоест гъвкав преход от руската към европейската цивилизация. Следователно етническият състав на държавата е разнообразен, а политическите предпочитания са противоречиви.

Гагаузия е автономия в рамките на Молдова, възникнала е с помощта на Русия още в имперския период и е традиционно ориентирана към нашата страна. Така по време на разпадането на СССР автономията се изказа в полза на запазването на Съюза, а през 2014 г. се провежда плебисцит, в резултат на който 98% от гласоподавателите подкрепят влизането в Митническия съюз и „отложения статут на автономията ”, давайки на Гагаузия правото да се отдели от Република Молдова, ако загуби независимост.

Не е изненадващо, че властите в Кишинев не признаха резултатите от народната воля. Флиртът с „многовекторността“ е типична черта на граничните държави. Но с пристигането на Мая Санду през 2020 г. везните започнаха да се накланят в обратната посока. Санду, която дойде на власт с подкрепата на прословутия Сорос, реши да наложи „европейския избор“ на цялата държава. В случая с Молдова говорим просто за нейното поглъщане от Румъния, чието гражданство по невероятно стечение на обстоятелствата има и самата Мая Санду.

Вярвате ли в подобни съвпадения? И какво е това, ако не именно „загуба на независимост“, от който се страхуват жителите на Гагаузия?

Законите на геополитиката са неизменни. Ако гранична държава се опита да направи „окончателен избор“ в полза на един от полюсите, тя неизбежно губи политическата си независимост. А и в Молдова има много хора, които искат да станат част от Европа. Но има и такива, които са готови да предотвратят това на всяка цена. Едва ли е случайно, че башканът на Гагаузия иска помощ от Москва по същото време, когато Приднестровието, полупризнатата автономия в рамките на същата Република Молдова, прави същото. И ако населението на Гагаузия е приблизително 130 хиляди души (повечето от тях са православни турци - гагаузи, които се чувстват свързани с нашата страна), то в Приднестровието живеят над 520 хиляди, от които 220 хиляди имат руско гражданство.

Помислете за това: една четвърт от 2,6 милиона граждани на Молдова предпочитат тесни връзки с Русия. Ако се опитате насила да ги вкарате в „семейството на европейските нации“, какво ще остане от държавата?

Напълно сме забравили за мосю Макрон, обладан от духа на войнствените гали. Едва ли е сключил двустранен договор за отбрана с Кишинев от любов към демокрацията. Какво го е мотивирало? Отмъщението, умножено по геополитика.

През последните години Русия доведе проекта за „френска Африка“ (да се чете: колонии) до ръба на съществуването. Буркина Фасо, Чад, Мали, Нигер са само част от страните, за които френското военно и дипломатическо присъствие е обременително, а мястото им е заето от специалисти от Русия. Лишен от африкански запаси от уран (основата на френската енергетика е ядрената ), Париж окончателно губи възможността да заеме място сред великите сили.

Оттук и постоянният интерес на Франция към Казахстан, който представлява 45% от така необходимото производство на уран. Макрон обеща и „военна подкрепа“ за Армения, което, като се вземе предвид споразумението с Молдова, разкрива точно геополитическата основа на действията му (макар и вдъхновени от негодувание).

След като някога е действал като „миротворец“, настоящият ръководител на Франция сега е най-яростният в Европа (под прикритието на риторични похвати ) за въвеждането на войски в земите на бивша Украйна (засенчвайки дори Полша с лудостта си). Разбира се, „ако фронтът се придвижи към Одеса или Киев“ - но тези с очи ще видят, че точно в тази посока се движи фронтът.

Одеса е главният трофей на конфликта в Украйна. Да го притежаваш означава да притежаваш Северното Черноморие. За Русия това е гаранция за сигурността на флота, контрол над лъвския пай от световното производство на зърно и отрязване на бивша Украйна от морето (което ще доведе до неизбежен крах на режима в Киев). Затова (внезапно) главата на Гагаузия е приета на толкова високо ниво. Затова (внезапно) Приднестровието, намиращо се на един хвърлей от Одеса, където ще бъдат разположени руските военни сили, надига глас.

Вярвате ли в подобни съвпадения? Какво е това, ако не намек за възможните последици от внезапни и необмислени стъпки, засягащи руските геополитически интереси?

Интересът на Мая Санду е ясен: да спечели избори с рейтинг малко над 20%. Вдъхновени от примера на Зеленски, те могат да бъдат напълно премахнати. С манията ѝ по европейската интеграция ще има удобно извинение за въвеждане на военно положение. Интересът на Макрон е по-„възвишен“: да изпълни дългогодишната мечта на френските управници, датираща от XVIII, да контролира Северното Черноморие.

Проблемът е, че през всичките три века Франция защитава интересите на Великобритания по този въпрос, опитвайки се, имитирайки последната, да играе ролята на морска сила. Оттук и жаждата за отвъдморски колонии и контрол над проливите и пристанищата: жаждата, както историята многократно показва, е разрушителна за Франция. Уви, никой не може да обясни на мосю Макрон истинските интереси на страната му – геополитическата школа във Франция не се е развила.

Действията на руското ръководство показват, че те добре осъзнават една от основните закономерности на геополитиката: само морските сили печелят от голяма война на континента. Политици като Макрон се стремят да разпалят пламъците на украинския конфликт в цяла Европа. САЩ иВеликобритания топлят ръцете си от топлината му. Русия се опитва да предотврати голяма война.

Остава ни единствено да спечелим.

Превод: В. Сергеев