/Поглед.инфо/ Валери Жискар д,Eстен: “Трябва американците да спрат да вярват, че е достатъчно да свирнат…”.
Бившият френски президент сподели пред “Фигаро” тъгата си от смъртта на бившия германски канцлер Хелмут Шмит и разказа за необичайното френско-германско приятелство между тях.
- Какво е значението на вашето присъствие този понеделник в Хамбург на държавното погребение на Хелмут Шмит?
- Много ми е мъчно. Хелмут Шмит беше истински приятел, сърдечен и верен приятел. Нашите отношения не бяха политически. Подчертавам го, защото понякога наблюдателите трудно разбират как между двама държавни лидери може да се развие такова приятелство. Познавахме се от много дълго време и изпитвахме пълно доверие един към друг. Преминавахме понякога през трудни обстоятелства, понякога опасни, но също и през щастливи моменти. Следях внимателно дългото му заболяване. Той до края запази трезвия се разум.
- Поглеждайки назад, каква бе алмихията в това рядко срещано приятелство?
- Както казва Монтен за своето приятелство с Ла Боети, “понеже беше той, понеже бях аз”. Но е вярно, че животът и на двама ни се развиваше паралелно. И двамата сме участвали във войната, но в противникови лагери, той в германската армия, аз във френско-американската, преживяхме едно и също интелектуално развитие в следвоенните години, а накрая и нашите политически отговорности съвпаднаха. Той беше министър на икономиката точно по времето, когато бях и аз. Това беше в началото на 70-те години. Ние бяхме единствените двама, произлезли от големи европейски страни, загрижени за валутните въпроси, тъй като Великобритания стоеше настрана. Колебанието на валутите вредеше на европейския пазар.
- И двамата дойдохте на власт през 1974 година…
- Политическата криза в Германия доведе до назначаването на Хелмут за канцлер. Смъртта на Помпиду ме изпрати в Елисейския дворец три дни по-късно. Напуснахме постовете си почти по едно и също време, аз през 1981 г., той през 1982 г. Впоследствие продължихме да работим заедно. През 1988 г. създадохме Комитета за валутен съюз в Европа. Работехме, сякаш бяхме студенти, след това предадохме черновата си на Европейската комисия. Това беше отправната точка за приемането на еврото.
Валери Жискар д’Eстен и Хелмут Шмит, 1974 г., Бон
- Въпреки това не сте били от един и същ политически лагер…
- Всъщност нямаше истинска доктринална разлика между нас. Той все ми повтаряше: “Аз не съм социалист, аз съм социалдемократ!”.
- Шмит като че ли съжаляваше, че Франция не успява да се превърне в “първата сила в Европа”. Не беше ли той единственият германски канцлер, тласнал толкова далече желанието за сътрудничество с Париж?
- Имаше две неща, които играеха за Франция: Германия беше разделена на две. И когато го питах дали вярва в обединението, той ми отговаряше: “То ще се случи, но не докато аз съм жив”. Втората причина беше, че към Германия все още се отнасяха с недоверие на международната сцена. Съветският съюз беше много враждебен към присъствието на ФРГ на големите международни конференции. Хелмут успя да вкара Германия в кръга на големите. Това стана на конференцията в Гваделупа през 1979 г., където за първи път германският канцлер заседаваше с “големите”.
- Вие подчертавате развалянето на отношенията на Шмит с американците. “Трябва американците да спрат да вярват, че е достатъчно да свирнат…”, казваше той.
- Хелмут сложи край на това отношение на подчинение между ФРГ и САЩ. Имаше няколко инцидента. През 1977 г., в разгара на надпреварата във въоръжаването, американците ни съобщиха, че искат да оборудват самолетите на НАТО с неутронна бомба. Очевидно германците не бяха ентусиазирани, защото знаеха, че тези бомби ще паднат при тях. Американците настояваха и Хелмут с усилия прокара този принцип в Бундестага. Но след два месеца Джими Картър съобщи без предупреждение, че се отказва от проекта. Хелмут беше огорчен.
- А друг инцидент?
- През 1979 г., след съветското нахлуване в Афганистан, САЩ и други страни предложиха бойкот на Олимпийските игри, които трябваше да се проведат в Москва. Ние веднага съобщихме, че няма да ги бойкотираме, но германците се колебаеха. Джими Картър ни изпрати Бжежински, дипломатическия си съветник. При първото си идване в Париж той не ми каза и дума по въпроса за бойкота на Игрите. След като си замина, Хелмут ми звъни: “Какво ви каза за Игрите? - Нищо, нито дума”. Накрая германците решиха против волята си да приемат бойкота. На другия ден Хелмут ми звъни: “Бжежински нищо не ми каза за Игрите! С кого се подиграва той?”. И добави: “До гуша ми дойде да ме направляват така отвън”.
- През тези години Германия бе изправена пред тероризма на Фракция “Червена армия”. Как изживяхте тези трудни за ФРГ години?
- Това беше ужасно изпитание. Ние нямахме еквивалент във Франция и не бяхме въвлечени. Хелмут не ми поставяше въпроси по този тема. Той просто ми казваше: “Трябва да взема трудни решения”. Не водехме такава дискусия.
- Терористичните атаки днес във Франция биха ли оправдали по-особена солидарност от страна на Германия?
- Солидарност, да. Очевидно трябва да се затегнат още повече връзките между разузнавателните служби. Но въпросът за тероризма си остава вътрешен проблем. Това, което се случи, не е война! Това са жестоки и координирани атаки. Войната по природа предполага опит за нахлуване и пресичане на граници.
- Хелмут Шмит се бореше срещу пацифистката култура на част от германската левица. Като че ли след това Германия не се интересува от стратегическите въпроси, докато рисковете са все така значителни. Какъв е вашият анализ?
- В действителност рисковете днес не са толкова големи, колкото вчера! Това беше епоха, в която съществуваше реален риск от нахлуване или масово унищожение.Той изчезна поради разпадането на Съветския съюз. И нито една сила не го замести в тази роля. Заплахата от ядрена бомбардировка на Германия и опит за нахлуване беше приета много сериозно. Хелмут Шмит винаги ми казваше: “Внимавайте, ако атомна бомба падне над Германия, вече никой няма да се съгласи да се сражава!”. Вярно е, че от 1979 г., с влизането на съветските войски в Афганистан и въпросите за съветската намеса в Полша, ние почувствахме, че менгемето се отпуска. Но само в този момент.
- Френско-германските отношения постепенно се разхлабиха след връзката между Кол и Митеран…
- Между Хелмут и мен имаше много силен паралел като поколение и длъжност. Впоследствие вече е друга история. Митеран и Кол имаха разногласие за обединението, след това го преодоляха. Те свършиха добра работа, която завърши с Договора от Маастрихт. Оттогава са се запазили ритуалите, разговорите и известна добронамереност, но изчезна близостта. Трябва да намерим лидери, които да възстановят помежду си тази близост.
- В съвместо изявление, публикувано във “Фигаро” през 2000 г., вие осъдихте прибързаното разширяване на Европа от 15 членки на Европа на 28. Това ли беше началото на вашия песимизъм за бъдещето на Европа?
- Това беше период, в който лидерите нямаха ясни идеи по въпроса. По онова време Кол ме прие. Изразих пред него тревогата си от едно прекалено голямо разширяване. Кол ми отговори, че това не стои като въпрос: “Ще приемем чехите, поляците, унгарците и това е всичко”. Останалото, каза ми той, “е гротеска”. Този въпрос не е бил сериозно обмислен. След като не е бил обмислен добре, не бе и ръководен добре.
- Според вас, както и според него управляема ли е Европа с 28 членки?
- За съжаление, не. Ако бяха организирани тези 28 в четири или пет подгрупи, може би това щеше да проработи. Но тръгнахме в обратната посока, която е равенството на големи и малки. Системата беше неуправляема. И все още е такава.
- Какво щяхте да направите, ако и двамата все още бяхте начело?
- Ако все още бяхме на власт с Хелмут, щяхме да бъдем пазачи на Договора от Маастрихт. За валутно сближаване, но също така за сближаване на икономическите и бюджетни политики. Щяхме да наложим спазване на Пакта за стабилност и нямаше да дадем съгласието си за влизане на Гърция в еврозоната, нито за безогледното разширяване.
- В предговора на последната си обща книга Шмит припомня неговия и вашия възглед за Европа и цитира Жан Моне. Каква беше целта ви по онова време?
- Ние не следвахме точно линията на Жан Моне, който гледаше на Европа по американския федералистки модел, с една обща държава за всички членове. Ние казвахме, че управлението би трябвало да бъде федерално в областите, които са с федерален характер: пазарът, международната търговия, валутата и т.н. Областите, които не бяха с федерален характер, щяха да се уреждат от държавите членки.
- А днес какво бихте искали за Европа?
- Да отиде по-далече в усилието за обединение на нашите данъчни системи. Ако имаше надежден лидер, който да обясни на французите: “Ние сме в много опасна световна конкуренция. Съперничим си с огромни държави, които имат единна данъчна система. Такива са САЩ и Китай. Трябва да направим същото и да създадем модерна европейска данъчна система”. Защо искате в Европа, в Ломбардия, Бавария и долината на Рона да има три различни данъчни системи? Трябва да придвижим напред европейската интеграция със страните, които са готови за това, и да обявим точен календар, който ще осветлява бъдещето.
Превод от френски: Галя Дачкова