/Поглед.инфо/ Разговорът, който предсказа новата Студена война

Беше ранната вечер на двадесет и четвърти март 1999 година. В белградската ни квартира съпругата ми и аз се бяхме настанили пред телевизора в очакване на поредния „Дневник” – централна новинарска емисия, сходна по структурата си на българския аналог „По света и у нас”. Разбираемо беше, че живо ни интересува преди всичко не ДАЛИ, а КОГА силите на НАТО ще нападнат Съюзна република Югославия. Защото конференцията в Рамбуйе, недалеч от Париж, която трябваше да развърже или да разсече косовския възел, беше завършила без изненади. Цялата вина за събитията в Косово отново беше натоварена на гърба на сърбите. Западните държави вече бяха изтеглили семействата на своите дипломати от Белград. Почти по същото време генералният секретар на НАТО Хавиер Солана щеше да заповяда на генерал Уесли Кларк да започне въздушните удари. От Белград щеше да отлети и американският дипломат Ричард Холбрук, който цели 24 часа безуспешно беше убеждавал Слободан Милошевич да разреши силите на Северноатлантическия алианс да навлязат в Косово. Всичко това означаваше, че само броени часове ни делят от поредното безумие.

Секунди преди да стартира новинарската емисия, иззвъня телефонът. Знаехме, че се обажда някое от нашите деца. Този път беше синът ни Павел. Бях сигурен, че - както всяка вечер, пак ще ме пита как сме и побързах изпреварващо да го успокоя. „Добре сме, сине”, бодряшки отвърнах аз, но той не ме остави да продължа и остро, дори грубо – нещо, което никога не беше си позволявал, ме прекъсна: „Как може да сте добре, бе татко ! Бомбардират ви! Си Ен Ен показва бомбардировките на живо!”

Точно тогава завиха сирените. С глас, напомнящ незабравимия Юрий Левитан*, говорителят призова белградчани да се отправят към скривалищата и бомбоубежищата. Започна един позор с кодовото название „Съюзна сила”, известен и като „Благородна наковалня”.

Читателите вече може би се питат – и с основание, защо ги занимавам със собствените си преживявания и каква връзка имат те със заглавието на текста, който им предлагам. Дължа такъв отговор не само на тях, а и на бъдещите си читатели, но не тук е мястото за подробни обяснения. Затова ще се огранича само да кажа, че по същото време – когато пред телевизионния екран ние – обикновените хора, очаквахме да ни тресне натовската томахавка, над Атлантическия океан летеше един не съвсем обикновен самолет, с който един не съвсем обикновен човек отиваше на не съвсем обикновено официално посещение в една не съвсем обикновена държава. Самолетът беше руски, в него летеше вторият човек на Руската федерация - ръководителят на федералното правителство Евгений Примаков. Той трябваше да посети най-важната държава, която решаваше кой е крив, а кой – прав, кой ще получи бленуваното морковче, а кой ще бъде цапардосан с голямата тояга. Читателят вече се е досетил, че става дума за Съединените американски щати. На ирландското летище Шенон, където каца за кратка почивка, Примаков разговаря с вицепрезидента на САЩ Ал Гор. Запознат е с обстановката, но решава да продължи полета към Вашингтон, надявайки се, че американските домакини няма да започнат да бомбардират Сърбия, особено в момент, когато очакват премиера на Русия, известна с близките си отношения с тази балканска държава. По време на полета над Атлантическия океан обаче Евгений Примаков е информиран, че военната машина е задействана и извършва нещо, което трайно остава в историята с названието „Лупингът на Примаков”. Премиерът нарежда самолетът да направи обратен завой и да се завърне в Русия, дори без да се възползва от предварително договореното междинно кацане на канадското летище Гендер. На този „лупинг” и днес искрено се възхищават едни и яростно го плюят други. Обяснението: с него „Русия направи завой към многовекторната политика”; постави „начало на възраждането на руската държавност”; то е „първата демонстрация, която показа на света, че с Русия не може и не бива да се разговаря от позиция на силата”.

Товаобяснява причината да се върна отново към този епизод. Конкретния повод е друг, но за него ще стане дума малко по-късно – след като с две изречения припомня кой беше Евгений Примаков (пиша „беше”, защото той почина на 26- юни тази година) .

С личности като Евгений Максимович Примаков може да се гордее – и се гордее, всяка уважаваща себе си държава. Световноизвестен арабист, доктор на икономическите науки, професор, академик, директор на Централната разузнавателна служба на СССР и на Службата за външно разузнаване на Руската федерация, журналист, писател, дипломат, посланик, министър на външните работи, премиер - това са само някои от най-важните негови научни и държавнически ангажименти.

А сега – обещаните няколко думи за конкретния повод. Към натовската агресия отново се върна наскоро сръбският журналист Боян Билбия (Боjан Билбиjа), който представи в белградския вестник „Политика” един малко известен дори и на специалистите документ. Той е част от архива на Евгений МАКСИМОВИЧ Примаков, а Б. Билбия го е получил от неговия внук Евгений АЛЕКСАНДРОВИЧ Примаков**.Става дума за твърде любопитно и поучително четиво, поради което няма да го преразказвам и интерпретирам, а ще го преведа изцяло и без коментар. Превеждам не от руския оригинал, тъй като не разполагам с него, а от сръбския превод. Моля да бъда извинен за „грапавините” на моя „превод от друг превод”.

Изводите оставям на интелигентните читатели на pogled.info.

РАЗГОВОР С АЛ ГОР (ВИЦЕПРЕЗИДЕНТ НА САЩ В АДМИНИСТРАЦИЯТА НА БИЛ КЛИНТЪН – бел.прев.) ОТ БОРДА НА САМОЛЕТА, ЛЕТЯЩ КЪМ ВАШИНГТОН. 23 МАРТ 1999 ГОДИНА, 21,00 ЧАСА (МОСКОВСКО ВРЕМЕ)

Ал Гор: Евгений, звъня ти във връзка с нашия разговор. Холбрук току-що излетя от Белград. Дипломатическите усилия не дадоха резултат и нашите подготовки за атаката напредват без прекъсване. Милошевич продължава своята офанзива против косовските албанци. Това не може да се оправдае с нищо, още повече защото насилието продължава вече няколко дни. Всекидневно сръбските сили убиват невинни хора, разрушават села, прогонват хора от техните домове.

Ние работихме упорито, за да подготвим твоето днешно посещение. Предстои ни важна работа. Разбира се, ние ще бъдем щастливи да те поздравим, ако ти решиш да долетиш. Ако обаче решиш да отложиш посещението, предлагам да споменеш в съобщението за печата следните моменти: американско - руските отношения имат най-важно значение; посещението се отлага, но не се отменя, т.е. ние максимално бързо ще определим нова дата за неговата реализация; ще изразим съжаление, че засега мирно решение за Косово не е намерено.

Ако тези позиции са приемливи за теб, ние бихме могли да съгласуваме с вашето посолство във Вашингтон конкретния текст. Кога предлагаш да се направи това съобщение? Къде би желал да кацнеш - в Гендер или на територията на САЩ?

Евгений Примаков: Преди всичко бих желал да ти благодаря за откровеността. Ние ценим нашите отношения със САЩ. Показателно за това е решението да продължи полетът за Вашингтон, което взех след нашия първи телефонен разговор, докато бях в Шенон. Ние обаче сме категорично против атаката срещу Югославия. Мисля, че допускате огромна грешка. При това става дума не само за нашите отношения. То няма да донесе никакъв положителен резултат въобще. Ние все едно ще трябва да търсим политическо решение на проблема.

Когато ти директно ми казваш, че атаките срещу Югославия са неизбежни, е ясно, че аз не мога да долетя във Вашингтон. Ще трябва да разговаряме по-късно. Уверен съм, че все още не са изчерпани всички политически средства за регулиране. Надявам се вие още веднъж да претеглите всички последици от всичките си предполагаеми намерения. Считам, че след военните удари ще бъде много по-трудно да се върнем към политическото регулиране.

Съжалявам, че със своите действия вие подлагате под удар всичко, което е изградено между Русия и НАТО. А да се постигне това никак не беше лесно. Под удар се поставя и ратификацията на Споразумението СТАРТ – 2 (Договор за ограничаване на стратегическите настъпателни оръжия – Strategic Arms Reduction Talks, между САЩ и СССР, респективно Русия – бел . прев.). Надявам се, че предприемайки тази крачка, вие сте пресметнали поне следващите два - три хода.

Ал Гор: Моля да се разбере, че става дума да се прекратят убийствата на напълно невинни хора. Безкрайно съжалявам, че използването на сила против Милошевич може да се отрази на нашите отношения. Хайде да поговорим по-късно, когато спадне емоционалното напрежение. Какво става с моето предложение да съобщим, че посещението се отлага за по-късно?

Евгений Примаков: Ще поискам одобрение от президента (Борис Елцин – бел.прев.) за изявление със следното приблизително съдържание: ”При ситуация, когато Ал Гор ми съобщи, че военните атаки срещу Съюзна република Югославия са неизбежни, аз не мога да започна посещение и не мога да кацна на територията на САЩ”. Хайде с това да завършим. Довиждане.

Ал Гор: Съжалявам, че стана така. Надявам се, че скоро ще разговаряме отново с теб.

Превод от сръбски: Стоян Бараков.

Източник: Вестник „Политика”, Белград.

Послепис: След по-малко от два месеца – на 13-и май 1999 година, президентът Борис Елцин отстранява Евгений Примаков от длъжността премиер. Някои анализатори свързват това решение с „лупинга на Примаков”. На мен ми е трудно да оспоря подобно мнение.

-------------------------------------------

*Юрий Левитан е считан за най-емблематичния говорител на Всесъюзното радио на Съветския съюз. Той е огласявал най-важните събития в СССР, особено по време на Великата отечествена война. Въздействието на неговия глас е било толкова силно, че Хитлер обявява Левитан за свой личен враг, по-опасен дори от Сталин, и предлага за главата му награда от 250 хиляди марки.

**Евгений Александрович Примаков (с творчески псевдоним Евгений Сандро) е журналист, изтоковед. Води програмата „Международен преглед” („Международное обозрение”)на телевизионния канал „Россия 24”.