/Поглед.инфо/ Тези дни беше изведена интелектуалната "тежка артилерия", обясняваща всички възможни последици от посещението на държавния глава на Китай в Близкия изток. Посещението всъщност беше 7-10 декември, но събитието се оказа толкова мащабно, че бяха нужни няколко седмици разстояние, за да се разгледа в пълната му цялост. И изводите, които започнаха да се формулират едва сега, са напълно достойни за връщане към темата.
Ето, например, присъдата на Съвета за близкоизточна политика във Вашингтон: въпросът не е, че арабите искат да „направят обратен завой“ от САЩ към Китай. Не, всичко е по-сложно и интересно: Китай „узурпира“ (тоест всъщност открадна от Америка) „моногамния характер“ на американско-саудитските и като цяло американско-арабските отношения.
- Ако някой иска да подпомогне каузата на "Поглед.инфо" и Движение "Ляв Поглед", спокойно може да ни пише на pogledreporter@abv.bg . Анонимността му е гарантирана!!!
За някои това може да изглежда като дреболия, но за САЩ това изобщо не е дреболия, а разклащане на основите. Факт е, че в продължение на много десетилетия "моногамната" външна политика за тази страна дори не подлежи на обсъждане, това е нормата на отношенията по принцип с всяка държава. Това се превежда на руски по следния начин: "ако сте с нас, тогава с никой друг" или дори "който не е с нас, той е срещу нас". И изведнъж някои шейхове започват да обясняват на Америка, че това е нормално за тях: няма моногамия, може да има две съпруги едновременно (или три и прочее).
Факт е, че както Саудитска Арабия, така и други арабски държави, чиито лидери Си Цзинпин срещна по време на посещението си, изобщо не говорят, че искат да се откажат от сътрудничество с Вашингтон, включително военно, в името на Китай. Те поставят въпроса по различен начин: време е да общуваме със САЩ и Китай едновременно. И това е революция, отчасти защото животът на много страни и народи в един многополюсен свят - явно ще бъде и дори вече е такъв. Когато не се разделят доброволно с никого, те не се присъединяват безусловно към никого, а се опитват да получат нещо полезно от всеки.
Наскоро се появи проучване на експерти от цял свят по тази тема в хонконгския вестник “Саут Чайна Морнинг Пост”. Там пише за същата идея: например Клеменс Чай от Националния университет на Сингапур казва, че арабите, които не искат да застанат на страната на Запада в украинския конфликт или отказват да увеличат производството на петрол, за да увеличат ефекта от санкциите срещу Русия, искат да се превърнат в "средно равнище държави в многополюсен световен ред".
И какво конкретно означава това, защо им е притрябвало на арабите - само заради желанието да бъдат в крак с модата ли? И тук се появяват много конкретики в различни медии, включително показващи, че всъщност по време на пътуването на Си Цзинпин не става дума само за Близкия изток. Става дума и за Африка и някои страни, които са съседи на Близкия изток. В обширния регион се формира напълно естествено съвпадение на интересите както на китайците, така и на арабите от Персийския залив. В крайна сметка Близкият изток и Северна Африка всъщност са една система, а на юг от Северна Африка е тази, която е на юг от Сахара, и те също са свързани. Също толкова плавно Близкият изток се придвижва към региона, където са Ирак, Иран, Афганистан и Пакистан. И навсякъде една и съща картина. И арабите, и китайците работят активно там и не предполагат никаква "моногамия", а точно обратното: сътрудничеството изглежда подходящо.
Според базирания в Лондон Международен институт за стратегически изследвания шест богати държави от Персийския залив са предоставили 231 милиарда долара финансова помощ на десетина страни в Близкия изток и Северна Африка от 1974 г. до 2022 г. През същото време Западът, тоест в случая МВФ, отпусна само 81 милиарда на същите страни. Тоест богатите араби изглежда се оказаха основните играчи в собствения си регион.
Но не е така. Вече няма само финансиране на съседи, а инвестиции в Африка, която е на юг от Сахара. Споменатите държави от Персийския залив са инвестирали там 102 милиарда. Но на първо място в тази част на света е Китай, основният донор на континента, следван от САЩ и ЕС, арабите са едва четвърти. Приблизително същата картина е отделно с Египет, Алжир, Ирак и Пакистан. Навсякъде Китай е на първо място. Освен това е най-големият търговски партньор и финансист в региона на юг от Сахара. Китай изпревари Америка в този регион (само по инвестиции) още през 2013 г. и инвестира два пъти повече от САЩ.
Интересното е, че веднага след посещението на Си в Саудитска Арабия, загрижените САЩ бяха домакини на среща на високо равнище във Вашингтон с африкански лидери. Там беше обявено, че Америка иска да инвестира 55 милиарда долара в региона за три години. И кой би отказал, но това не е най-грандиозната сума за Африка на фона на дългогодишната и упорита работа на китайците и арабите там.
Имайте предвид, че няма смисъл да се конкурират помежду си за влияние в този и други региони. Арабите имат петрол, газ и пари. Китайците също имат пари, но нямат петрол и газ, но имат опит в изграждането на инфраструктура в региона, за да ускорят търговията с Китай например. И освен това имат изобилие от първокласна технология. Така че е напълно логично държавите от Персийския залив да координират усилията си с Китай, без драматичен отказ от сътрудничество със Запада.
Това донякъде напомня същността на отношенията между Москва и Пекин в Централна Азия (например в рамките на ШОС). Нашите възможности и интереси с Китай се допълват по най-естествен начин. И трябва да си човек, силно отровен от американския стил на мислене („или си с нас, или си против нас“), за да видиш в този регион, въпреки всичко, съперничеството между Москва и Пекин, тяхната борба за влияние.
Тук трябва да си припомним идеята за икономически и всякакъв друг развод с Китай, която е модерна в САЩ от няколко години (откакто започнахме да използваме брачни сравнения). В идеалния случай най-малко 30 идеологически напълно западни държави трябва да формират не само идеологически, но и икономически блок - и да смажат конкурентите (и това са Китай с Русия и другите партньори). Но ако не говорим за идеалния случай, а за действителността, тогава например в Германия Мюнхенският институт за икономически изследвания изчисли колко би струвал на страната пълен развод с китайската икономика. Резултатът не е скучна цифра, а нещо по-добро: формулата „шест Брекзит“. Тоест щетите ще бъдат шест пъти по-големи от загубите на Великобритания при излизането от Европейския съюз, и за ЕС от излизането на Великобритания.
Картината на света в резултат на това се оказва съвсем разбираема: за много страни е неизгодно, когато някой налага монопол буквално върху всичко - от сигурността до икономиката. И при най-малката възможност се опитват да работят с всички, а не да избират някой единствен.
Всички тези реалности започват да притискат САЩ. По време на гореспоменатата африканска среща на високо равнище във Вашингтон в изказванията на няколко пъти се появи успокояващ проблясък: не, Америка в никакъв случай не ви принуждава да избирате между нея и Китай на принципа „или-или“. Но все пак зад това обещание се усеща едно мълчаливо и страшно „обаче“.
Абонирайте се за Youtube канала на новото музикално предаване "Рефлексии" и ще преживеете прекрасни мигове с музиката на Барока: https://www.youtube.com/watch?v=HoGUFCffd70
Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com