/Поглед.инфо/ От какво е заплашена Русия при пълното прекратяване на сътрудничеството със Северноатлантическия съюз?
Според заместник-министъра на външните работи на Русия Александър Грушко от 15 април 2019 г. официалното сътрудничество между Русия и НАТО по граждански и военни линии е напълно преустановено. Инициаторът е Брюксел, както се изразява дипломатът - напълно е изоставил позитивна програма в отношенията.
Преведено на руски, това означава приблизително следното. Не е останало нито какво да се говори, нито с кого. Изявленията на чиновниците в НАТО и неофициалните лица напълно губят адекватността на реалността и дори всяка логическа последователност. Ръководството на Алианса се занимава единствено с епична говорилня и нарцисизъм, абсолютно не желае наистина да решава проблемите на международната сигурност. Поне в собствената му сфера на отговорност съгласно неговигте нормативни документи.
След дълги и многобройни опити да достигнат до съзнанието им, Русия също се отказа да запазва диалога. Ако не го искат, това си е тяхна работа, Москва има достатъчно други притеснения. От този момент нататък всеки следва собствения си курс. Но седем десетилетия на непрекъсната комуникация единствено през мерника не са били напразни. Още повече, че винаги пълното прекъсване на връзките е означавало настъпването на 4 часа сутринта на 22 юни 1941 г. ...
Командването на НАТО и Съединените щати, които го оглавяват, развиват подобни планове за инвазия от 1946 г. насам (планът „Тоталност” на генерал Айзенхауър, който по-късно става американски президент). За момента са известни повече от десет подобни планове. Най-често споменаваните са Dropshot (1949), SAC (1956) и проектът на Робърт Кенеди по инсцениране на атака на Съветския съюз срещу САЩ, за да се оправдае американската атака срещу СССР от 1962 г. И какво, започна ли?
Отчасти, да, въпреки че стъпката на командването на НАТО, или по-скоро на военно-политическото ръководство на САЩ, се нарича абсурдна от военните експерти. Но започна съвсем не това, което някои анализатори и коментатори очакваха в течение на цялата Студена война, а за управляващия елит на някои постсъветски страни, като Украйна, това си стана откровена мечта и до днес. Да, количеството наистина премина към качество, но то се оказа съвсем различно.
Москва спря опитите си за диалог с Брюксел, не толкова поради неадекватността на позицията на НАТО по отношение на абсолютното мнозинство на глобалните въпроси, а по-скоро поради критичната непоследователност в самото НАТО към собствения му медиен образ.
Когато Втората световна война приключи, САЩ имаха 1,9 милиона войници и офицери в Европа в състава на две армейски групи, четири армии и 62 дивизии (включително 43 пехотни, 16 бронирани и 3 въздушни). След това, през 1946 г., групата е строго ограничена до 290 хиляди, но след създаването на отбранителен военен блок срещу СССР, тя отново е разширена.
Седма американска армия, разположена в Западна Германия през 1952 г., става единственото европейско командване на експедиционните сили в Европа, подчинявайки командването на сухопътните сили (USAREUR), военновъздушните сили (USAFE) и флота (USNAVGER).
В пика на своето могъщество тя има на постоянна основа два армейски корпуса. Пети корпус се състои от 8-ма механизирана и 3-та бронирани дивизии, 11-ти бронекавалерийски полк, две групи полева артилерия и отделни обслужващи и помощни звена. В Седми влизат 3-та механизирана и 1-а бронирана дивизии, 3-та бригада от 1-ва механизирана дивизия, 2-ри брониран кавалерийски полк и стандартната корпусна база под формата на отново две групи полева артилерия и тилови задни части.
В допълнение към тях, 56-та бригада на „Пършинг”, 32-о командване на противовъздушната отбрана, както и отделното командване за специални операции като част от отделен батальон от рейнджъри и група (полк) със специално предназначение, подчинени на командването в Европа. Плюс комуникации, електронни и други разузнавания.
През 1980 г. американският контингент в Западна Европа наброява 340 хил. души и то единствено на постоянно разположения състав, но има повече от 450 хиляди т.нар. „приписани”. Американските части, разположени в родината си, при първи сигнал трябва да се насочат към Европа, за да формират американска група от 780-900 хиляди щика на "първа линия". С перспективата за тяхното последващо увеличаване до 1.4-1.6 милиона в случай на преход от Студената война към гореща. Други 1,7-1,8 милиона войници представляват европейските съюзници.
За да се ускори процесът на изграждане на сили в „заплашителен период”, е планирано да се пренесе персоналът на първата вълна само с лични оръжия през Атлантическия океан в рамките на операцията „Махало”. Всичко останало се съхранява в Европа своевременно. Главно на територията на Федерална република Германия (срещу ГДР и Чехословакия), така да се каже, в зоната на отговорност на Централната група на армията на въоръжените сили на СССР. Като цяло американците натрупват тежко оръжие в Европа за 7 (според други данни 9) танкови и 14 (18) механизирани дивизии, както и боеприпаси и доставки за 400 дни активни военни действия.
Тогава НАТО наистина беше огромна военна сила. Но след това СССР се разпадна и както се оказа, отне основната цел на съществуването на Алианса, а по-късно парите започнаха да се изчерпват. Въпреки че редът на събитията тук е трудно да се определи. Изглежда, че оптимизацията на експедиционните сили по финансови причини започна едва след 1997-98 г., но още през 1990 г., за предстоящата операция за освобождаване на Кувейт, 7-ми корпус е прехвърлен в Саудитска Арабия, включително всичките му 1200 танка, 1700 бронирани превозни средства, 650 артилерийски системи и 325 хеликоптера.
Въпреки че в края на сраженията го върнаха в Европа, но само за да го дестабилизират. През периода 1991–1994 г. 3-та бронирана и 8-ма механизирана дивизии, четири полеви артилерийски бригади, две танкови бригади (включително знаменитата Берлинска) и две механизирани бригади излязоха, изтеглиха се или бяха напълно разпуснати. А на 18 март 1992 г. самият 7-ми корпус престава да съществува.
До средата на първото десетилетие на XXI век американските командири в Европа запазиха Пети корпус, макар и в съкратен състав. Всяка от двете подчинени му дивизии по една бригада на постоянна основа също се държаха в САЩ. След това нещата съвсем се объркаха.
През 2005 г. започна оттеглянето на единствената американска бронирана дивизия в Европа, а година по-късно и на механизираната. Процедурата приключи напълно през май 2011 г. По това време 41-вата полева артилерийска бригада, 11-та армейска авиационна група и 190-та инженерна бригада също бяха разпуснати.
До 2016 г. американската група в Европа се сви до 62 хиляди щика в тринадесет гарнизона в пет европейски страни: в Холандия, Белгия, Люксембург, Германия и Италия, или повече от пет пъти. Военновъздушните сили използват седем бази в шест страни.
От 2004 г. насам Шести Средиземноморски флот престана да съществува. Днес той има единствено постоянно назначен флагман за командване и управление LCC 20 „Монт Уитни”. Следва преливане от пусто в празно. Всяка американска военноморска група, която влиза в Средиземно море за оперативни цели (например изстрелване на крилати ракети по Сирия) или следваща транзит (например към Индийския океан през Суецкия канал или обратно до базите в САЩ), временно е включена в 6-и флот. В резултат на това има флот, въпреки че няма кораби и лодки.
На 21 октомври 2017 г. командирът на американските сили в Европа Бен Ходжис заявява, че контролира едва 30 000 войници и това не е достатъчно, за да се решат защитните задачи за ограничаване на руската военна агресия. Там има две бригади – едната лека ударна, а втората също ударна, а също рейнджърски батальон, артилерийска дивизия, два батальона противовъздушни ракети и около 5 хиляди души персонал и тиловици. Това е всичко.
О, да, складовете. С тежко оборудване и оръжия за спешно окомплектоване на частите, прехвърлени през Атлантическия океан. Някога се съхраняваше достатъчно за 7 танкови и 14 механизирани дивизии. Но оттогава е изтекла твърде много вода. Към пролетта на 2018 г. складовите съоръжения на САЩ в Европа могат да снабдят едва 4 танкови бригади, а оборудването за още една бригада морска пехота се съхранява в Норвегия. С други думи може да се окомплектова една дивизия. И то, ако складовете не бъдат поразени от ракетите „Калибър”.
Няма други американски сили в Европа. Има откровен недостиг. Силите не стигат не само за война с Русия с каквито и да било решителни цели, те не стигат дори и за решаването на локална отбранителна задача само в балтийските държави.
Проблемът с очевидното противоречие между очакванията на Пентагона се разбира повече от добре. Не се лъжат и по въпроса за размера на военната помощ на съюзниците в блока. Бундесверът през 1990 г. има 360 хиляди щика в сухопътните части, а днес едва 62 хил, при това в бойните части те са едва 24 хил.
Изглежда смешно, но дори въоръжените сили на Канада (88 хиляди души) превъзхождат това. На този фон декларираните 184 хиляди полски войски като цяло изглеждат като голяма сила, въпреки че има само 102 хиляди пълноправни войници, а останалите са много леки и слабо подготвени териториални батальони.
Така официално на хартия европейските партньори имат около 850-900 хиляди войници и офицери, но всъщност единственото повече или по-малко реално формирование е Европейският корпус за бързо реагиране, който включва 23 хиляди души от цяла Европа. А и той, както е показано от ученията през последните три години, може да се премести при спешност на 500 километра в рамките на не по-малко от 200 дни.
Въпреки това, ако е много спешно необходимо, от неговия състав може бързо да се съберат до 5000 души от така наречените части за „ултрависока готовност”. Вярно е, че говорим само за тясно специализирани леки специални сили, като германската антитерористична група GSG9 и нейните аналози, които не са особено пригодени за битка срещу линейни танкови и механизирани единици. Да, и по време на ученията от 2017 г. успяха да концентрират около 600 щика от тях. От цяло НАТО.
Но по различни причини, никой не иска да признае фактите. Включително и желанието да се запази Алиансът като крава, която да се дои за спасяването американската военна индустрия. Макар и категорично да отказва да дава мляко, Пентагонът усърдно компенсира стагнацията на блока чрез увеличаване на медийната истерия.
Както и в декларацията за целите, сякаш непрекъснато се увеличава силата на военните способности и се измислят различни, предполагаеми нови стратегии за възпиране на руснаците. Като ученията за прехвърляне на 1-ви батальон от 5-ти брониран полк на 2-ра танкова бригада от 1-ва бронетанкова дивизия от Форт Блис в САЩ до Полша в началото на текущата година.
Очевидността на фаталната дълбочина на непоследователността на рекламираната картина с действителното състояние на нещата в крайна сметка води до сегашната ситуация. Всичко това не е основание или причина за самодоволство. Русия продължава да увеличава своята отбранителна способност и техническото ниво на въоръжените си сили.
Както посочи пряко Владимир Путин, ако е необходимо, страната е пълна с решителност и има необходимите възможности да отговори не само в Европа, но и да нанесем неизбежно поражение на центровете за вземане на решения в САЩ. Москва не иска да започва война и няма агресивни планове, но в случай на необмислени действия от всеки противник, тя има възможност за удар.
И наистина, вече няма какво да говорим с НАТО. Демонтажът на остатъците му не е наш проблем. И няма никаква заплаха от това да спрем опитите за диалог. Светът се промени. Историята на глобалната конфронтация със Северноатлантическия Алианс е приключила. И това определено е добро.