/Поглед.инфо/ Започнахме миналата неделя една микропоредица, чието предназначение е да ни напомни някои поразително точни исторически успоредици на днешното наше време в навечерието на 75-ата годишнина от присъединяването на България към Тристранния пакт (1 март 1941 г.). Това не бе нито самоцелно, нито развлекателно; историята е прогностична наука и чрез нея може да се провиди бъдещето, включително и нашето. Едва ли някой би бил против такова познание.

Особената радост на част от европейските политици от „изолирането на Русия” след кървавия преврат в Украйна (21/22 февруари 2014 г.) има своите далечни успоредици с годините, предшестващи Втората световна война; същият хаос и същото пренебрежение към международното право чрез масовото налагане на целесъобразни „изключения” (спомнете си само нахалната западна формулировка за Косово като „изключение, неподлежащо на повторение”) царят и днес. Макар в наши дни тази „изолация” да е чисто символична, западните стремления към нея си бяха съвсем искрени; друг е въпросът, че те не се увенчаха с успех. В годините, предшестващи Втората световна война, опитите за изолиране на СССР са на порядък по-успешни; днешните са само фарс.

Събитията от есента на 1938 г. са не само широко известни, но и неуморно обсъждани във всичките години от тогава до днес, та едва ли ще е нужно да ги преразказваме подробно. Оценката на тези събития обаче не само е потребно, но е и задължително да припомним. Историческите събития имат понякога лошото качество да се „шегуват” грубо с онези, които се вземат твърде на сериозно, като пренебрегват историческия опит. В наши дни май ни очаква нещо подобно; оглупелият Европейски запад чрез пихтиеобразната брюкселска администрация вече се лиши, лиши и нас, и от значителна част от независимостта си, подчинявайки се унизително на отвъдокеански сили, и от воля за съществуване изобщо. Също както в годините, предшестващи непосредствено започването на Втората световна война; такава явна успоредица не е на добре със сигурност; всички ние вече започнахме да търпим последствията.

***

Успоредици

Историческата снимка, на която са запечатани съвместно (на преден план от ляво надясно) образите на британския министър-председател Невил Чембърлейн, на френския министър-председател Едуард Даладие, на германския водач и райхсканцлер Адолф Хитлер, на италианския министър-председател, фашистки вожд и основател на Империята Бенито Мусолини и на италианския министър на външните работи Галеацо Чано по време на подписването на Мюнхенското споразумение, 30 септември 1938 г.

Въпреки сложната и всеобхватна политическа игра, в която всички по-големи държави от северното полукълбо се включват с очаквана охота, на 30 септември 1938 г. в Мюнхен Европейският запад дава зелена светлина за осъществяване на непоправимото териториално осакатяване на Чехословакия. Няколко седмици преди това, на 7 септември, судетските немци прекратяват демонстративно преговорите с чехословашкия президент Едвард Бенеш, макар вече всички техни искания, с изключение на излизането им от Чехословакия, да са приети. Бенеш, разбира се, не действа самоволно, Великобритания и Франция действено го съветват да изпълни исканията за Судетите.

След прекъсването на преговорите в Чехословакия за статута на Судетската област Чембърлейн се обръща пряко към Хитлер за разрешаване на този въпрос; именно тези британо-германски консултации довеждат до Мюнхенското споразумение. Широките международни гаранции за целостта на Чехословакия, включително френско-чехословашкият договор за взаимопомощ, френско-съветският договор (1935 г.) и съветско-чехословашкият договор за взаимопомощ (1935 г.), се оказват само ненужни късове хартия.

Карикатура, озаглавена „Po ostatnich wydarzeniach” („След последните събития [имат се предвид Мюнхенските договорености и последвалият ги отказ на Полша да пропусне през земите си съветски войски, които да се притекат на помощ на Чехословакия]”). Изгонването на „Иван” от „цивилизована Европа” е повод за радостта на полските вестници, включително и на сатиричните; сп „Муха”, бр. 43, октомври 1938 г.

Последствията от съветско-чехословашкия договор за взаимопомощ се нуждаят от малко повече внимание; трябва да се поясни, че неговият правен статут е по-особен, той е в подчинено положение спрямо френско-чехословашкия договор. Именно поради това Съветският съюз настоятелно пита и френското, и чехословашкото правителство за приложението на тези договори и преди, и след сключването на Мюнхенското споразумение. След 30 септември позицията на Франция, като участник в Мюнхенския сговор, изглежда съвсем ясна. Чехословашкият президент Бенеш обаче също отказва да покани Съветския съюз да защити териториалната цялост на страната; така съветско-чехословашкият договор без прилагане на френско-чехословашкия договор губи своята правна сила, а при отсъствие на чехословашка покана – и всякакъв смисъл.

В същото време още от лятото на 1938 г. към западната граница на Съветския съюз вече се съсредоточават за помощ на Чехословакия 6 армейски групи; от запаса са повикани и съсредоточени също в близост до западната съветска граница допълнително 328,7 хил. военнослужещи. На 28 септември са в пълна готовност 548 самолета, които да се прехвърлят при възможност в Чехословакия. Полша обаче отказва да допусне преминаване на съветски войски към Чехословакия и сама си отчупва парче от „чехословашката баница”.

По-малко от година след тези събития самата Полша ще бъде унищожена (вж. Свързани текстове); припомнянето на нейното „право да има излаз на Черно море” (израз, употребен от полския министър на външните работи в хода на полско-германските преговори през 1937 г.), исканията за половината от земите на Съветска Украйна и мечтите за господство в Източна Европа няма да й помогнат никак.

Разстрел на поляци веднага след навлизането на хитлеристките войски. Такъв крайно цивилизован подход (вж. предходното изображение) е прилаган навсякъде в Полша чак до освобождението на страната през зимата-пролетта на 1945 г.; 9 септември 1939 г., Бидгошч

* * *

Та думата ни беше за опитите за „изолирането” на Русия. Това изолиране, къде-къде по-мащабно от днешното, не даде очаквания резултат през 1938–1940 г. и доведе до най-страшното кръвопролитие в човешката история; днешните подобни опити имат значително по-малки възможности за успех. Дано поне съдбата ни спести изпълнението на последвалата част от историческите успоредици; иначе би било страшно.

Време е накрая да видим къде е мястото на България във всички тези исторически и съвременни събития. И какви биха могли да бъдат, в края на краищата, последствията за всеки от нас.