/Поглед.инфо/ Напоследък често чувам тези думи, навярно и вие. Те означават, че в най-новата история на нашата страна има златни години с разцвет на демокрацията и хуманизма, тържество на високите либерални идеи, безусловно съблюдаване на човешките права и прочие, и прочие…Имало ги е и са си отишли.
Тъкмо свършиха 90-те години и Б. Н. Елцин произнесе станалата вече историческа фраза „Уморих се, тръгвам си“.
И всичко си тръгна. И Елцин, и демокрацията, и свободата, и правата на човека.
Тази мисловна конструкция, която активно и все по-гръмко се внедрява в общественото съзнание на хората, които или малко помнят 90-те години, или не само помнят, но и изпитват носталгия, тъй като именно 90-те години решиха съдбата на страната и на милиони наши сънародници.
Не, няма да се впускам сега в разсъждения за това как същите тези милиони сънародници, в същите тези 90-те, за отрицателно време се лишиха от всичко: и държавата, и увереността в себе си, и работата, и спестяванията, и жилището, и заплатата, и пенсията.
Как отчаяно се опитваха да оцелеят учители и лекари, и то какви – лекари-академици, доктори на науките се преквалифицираха в шофьори и улични търговци. А бойните офицери отидоха при престъпниците и убийците.
Как индустриални гиганти, произвеждащи най-съвършеното оръжие и апаратура за космоса, спешно се преориентираха към производство на тенджери и тигани. И това в най-добрия случай. В по-лошия - просто дава цеха под наем за склад на нискокачествена китайска техника, а в най-лошия – опустяваха и се превръщаха в руини.
Как правителството на Руската Федерация – млади интелектуалци и реформатори, незнайно защо канеха за съветници чужденци, които написаха проектите за реформи, а ако трябва съвсем да бъдем честни, те просто ни казаха как да устроим Русия.
За всичко това днес се говори и пише много, но и доста възражения се чуват.
За това, че сме загубили безвъзвратно образцовата Русия от 90-те години. И това е лошо. Това е ужасно. Това е вината ни пред бъдещите поколения.
И знаете ли – информационното пространство понякога ни подхвърля много показателни и злободневни примери в това отношение.
Ето, вижте.
На състоялото се неотдавна заседание на Владайския клуб президентът Путин говореше за принципа на невмешателство във вътрешните дела на държавата като задължително условие за световния ред и за това, че за Русия – пък и за всяка страна, водещи са националните интереси. Естонският професор Рейн Мюлерсън му припомни, че такава позиция са имали в миналото руските ръководители и разказа, как в началото на 90-те години министърът на външните работи на Русия Андрей Козирев директно е говорил за това с бившия президент на САЩ Ричард Никсън. На което Никсън просто поклатил глава.
Путин го парира остро: „Това само показва, че Никсън е имал глава, а у господин Козирев, за съжаление, отсъства. Череп има, но главата като такава я няма“.
Разбира се, тази кратка размяна на реплики можеше да е съвършено изгубена в стенограмите на клуба, но информационното пространство реши друго.
Бившият министър Козирев не можа да замълчи: „Казах това на Никсън, както и много други неща. Националните интереси на Русия, както и на другите демокрации, по принцип са съгласуват с общочовешките. И ние създадохме СНГ, не воювахме с братска Украйна, дружахме с най-развитите страни в Европа и Америка, нямахме санкции. Руснаците не умираха, воювайки на страната на диктатора на Сирия. „Кажи ми кои са ти приятелите и ще ти кажа кой си ти“. И имаш ли глава. Интересите на Русия са противоположни на интересите на режима, чиито лидер има черепна кутия обърната назад, към КГБ“.
Медиите откликнаха със заглавия „Козирев отговори на Путин“.
Реших да намеря първоизточника – беше ясно, че Рейн Мюлерсън не е присъствал на срещата между Козирев и Никсън.
Този, който е бил на срещата, се намери бързо.
Дмитрий Саймс, американски политолог, бивш съветник на президента Никсън, президент на Никсъновия център (Център за националните интереси на САЩ).
И ето: „Никсън попита Козирев как неговото правителство формулира руските национални интереси. Козирев, известен със своята прозападна ориентация, отговори, че в миналото Русия извънредно много е страдала заради прекалено силното си фокусиране върху собствените интереси за сметка на останалата част от света. Сега - добавил той - за Русия настъпи време, в което да мисли повече в термините на универсалните човешки ценности“.
„Това е много похвално чувство за министър – не без ирония отговорил Никсън. – Но, разбира се, има някои специфични интереси, които Русия като новоизграждаща се държава счита за важни за себе си?“
Това не убедило Козирев. „Може би, и има такива особени руски интереси – казал той – но руското правителство все още не е имало възможност да помисли за тях.“ „Може би президентът Никсън, като приятел на руската демокрация, би искал да ни помогне да открием какви биха били тези интереси?“, попитал Козирев със срамежлива усмивка.
Бившият американски президент запазил непроницаемо изражение на лицето си. „Нямам смелост да казвам на министър в какво се състоят руските национални интереси. Уверен съм, че по време на работата си той ще ги формулира самостоятелно. Но бих искал да отбележа нещо. Русия не може и не е длъжна да се опитва да върви след Съединените щати по всички въпроси на външната политика. Като голяма държава Русия има собствена съдба. Ние искаме да виждаме приятелска Русия и извънредно много ценим вашето лично приятелско отношение, господин министър, но знам, че всеки човек в Русия, който би се опитал да следва чуждестранни съвети, бързо ще се натъкне на неприятности. А ние не бихме искали това да се случи на наши приятели.“ <…>
Когато напуснахме сградата на Министерството на външните работи и седнахме в нашата лимузина, Никсън ме попита какво мисля за Козирев. <…>
„Това е проблема… - отговори Никсън. – Не мога да си представя, че руснаците биха уважавали слабаци като този“.
Не знам дали Козирев е чел книгата на Саймс. И, ако я е чел, какво е отговорил на Никсън и във връзка с казаното, и по повод „слабака“. Смятам, че нищо не е отговорил. Замълчал е със „срамежлива усмивка“. Но сега не говорим за това.
Става дума, че информационното пространство, което понякога живее собствен и независим от нас живот, но много ярко и образно ни напомни за Русия, която изгубихме.
Надявам се, безвъзвратно.
Превод: Дея Йорданова