/Поглед.инфо/ През последните около две седмици в Русия и във взаимоотношенията й с Глобалния Запад протичат процеси, които без преувеличение бихме могли да определим като тектонични.

За да ги разберем, би трябвало да откроим най-важните моменти в тях. Те са четири:

  1. Речта на Путин пред Форума в Давос (27 януари 2021).
  2. Посещението на Върховния представител на ЕС по въпросите на външните работи и политиката на сигурност Хосеп Борел в Москва и срещата му с руския външен министър Сергей Лавров (5.02.2021). 
  3. Заседанието на Съвета за сигурност на ООН по случай шестгодишнината от подписването на Минските споразумения и изявите на руския пълномощен посланик в ООН Василий Небензя (11.02.2021). 
  4. Голямото интервю на външния министър на Русия Сергей Лавров пред видеоблога на най-гледания в Русия телевизионен журналист Владимир Соловьов „Соловьев-live“ (12.02.2021). 

Повратната точка беше речта на Путин в Давос, в която на Глобалния Запад недвусмислено бе намекнато, че е престанал да бъде традиционният Запад, а се е превърнал, както каза един руски коментатор, „в някаква кръстоска между африкански бантустан и публичен дом за обратни“. Нещо повече, Путин заяви, че „по мащаба и комплексния системен характер на предизвикателствата, както и по потенциалните заплахи срещу човечеството“ сегашното състояние на света може да се сравни с това през 30-те години на ХХ в. Ситуацията би могла да деградира непредсказуемо и неуправляемо и – цитирам – „дори съществува вероятността да настъпи истински срив в световното развитие, способен да доведе до борба на всички срещу всички и опити назрелите противоречия да бъдат решавани чрез търсенето на „вътрешни“ и „външни“ врагове, чрез разрушаването не само на традиционните ценности, но и на базовите свободи, включително правото на избор и неприкосновеността на частния живот“. За всеки, който има поне малка представа за огромната травма, която ІІ световна война представлява за руския народ, би трябвало да е пределно ясно, че подобно изявление говори за едно: Русия се съмнява в целесъобразността от поддържането на отношения с партньор, който е навлязъл в хаоса на 30-те години на ХХ в. Западът засега се преструва, че не е разбрал намека. 

Въпреки гореказаното речта на Путин като цяло бе издържана в добронамерен и конструктивен тон. За разлика от последвалата среща между външните министри на ЕС и Русия Хосеп Борел и Сергей Лавров. Подготвяна отдавна, тази среща бе представена като опит за анализ и равносметка на досегашното развитие на отношенията между ЕС и Русия и начертаването на положителна перспектива в тях. 

За нещастие обаче тя протече в условията на събитията, свързани с блогъра-опозиционер Алексей Навални, неговото предполагаемо отравяне с „Новичок“, лекуването му в германската болница „Шарите“, пускането в обръщение на „документалния“ филм за „Путиновия дворец“ на брега на Черно море с хипотетична цена над милиард евро, последвалото завръщане в Москва, арестуването му и подновеното срещу него съдебно дело, в резултат от което издадената преди 6 години условна присъда от 3.5 години бе превърната в ефективна. 

Така срещата между Борел и Лавров загърби диалога за бъдещо мащабно сътрудничество, а се изроди в идеологическа схватка. Борел положи усилия да даде урок на провинилия се колективен калпазанин в лицето на руското ръководство, като програмата-максимум беше да освободи Навални, а програмата-минимум – да се срещне с него в затвора, а също да посрами страната-домакин за царящо в нея полицейско насилие. Нито едното, нито другото му бе позволено. Нещо повече, ако характеризираме онова, което му се случи, превеждайки го от дипломатически на ежедневен език, трябва да кажем, че Борел отнесе една каруцарска ругатня. 

Желанието му да се срещне с Навални получи категоричен отказ. Опитът му да заговори за прекомерно полицейско насилие по отношение на протестите, бе париран с въпрос дали е изгледал предоставената му два дни преди това флаш-памет с подборка на прояви на брутално полицейско насилие от страна на полицията в САЩ, Франция, Германия, Англия, Холандия и Полша през последните години. Борел отговори, че не бил успял да я изгледа, с което също нанесе доста тежка обида на домакините си, защото бе израз на високомерие и пренебрежение. 

За капак почти по същото време, в което протичаше срещата между двамата министри, от Русия бяха експулсирани трима западни дипломати – по един от Швеция, Германия и Полша – заради явяването им в съда по делото срещу Навални, което по мерките на дипломацията е опит за упражняване на натиск върху съда, тъй като подсъдимият не е гражданин на тези страни. По този въпрос Борел заяви, че молбите му към Русия да спре експулсирането, са били игнорирани. По думите му пресконференцията в края на срещата е била "агресивно режисирана", а посещението - "изключително сложно". 

В крайна сметка дипломатическата разпра бе малко посмекчена с изявленията, че диалогът между ЕС и Русия е необходим и че има много области, в които двете страни могат успешно да си сътрудничат. 

Това обаче не попречи в ЕС да се разрази огромен скандал с обвинения в „предателство“ срещу Борел, който изобщо не трябвало да ходи в Москва, а след като бил отишъл, трябвало да се държи много по-твърдо. На което той отговори, че е направил, каквото е могъл, и заяви следното: 

„Ще обсъдим тези въпроси на 22 февруари на заседание на Съвета на външните министри на ЕС и след това на среща на върха през март. На тези срещи ще се вземат решения за по-нататъшни стъпки. Би било правилно да се включат санкции. Ще направя конкретни предложения, използвайки правото си на инициатива като върховен представител по външната политика и политиката на сигурност".

Няколко дни по-късно по предложение на Русия се състоя заседание на Съвета за сигурност на ООН по случай шестгодишнината от подписването на Минските споразумения. На него пълномощният посланик на Русия в ООН Василий Небензя произнесе знакова реч, като абсолютно безмилостно и без традиционни дипломатически завъртулки  караше „европейските партньори“ да препрочитат Минските споразумения, настоявайки да покажат къде в тях са формулирани каквито и да било "задължения" на Русия, да обяснят какво точно Москва „трябва да изпълни“, след като тя не е задължена никому с нищо.

Небензя на няколко пъти подчерта, че ролята на Русия според Минските съглашения е същата като тази на Франция и Германия, а именно на посредник, а действащите лица са, от една страна, Украйна, а от друга, непризнатите републики ДРН и ЛНР, и че в този смисъл всичките санкции, които се налагат на Русия, задето не изпълнявала Минските съглашения, са нонсенс. 

Същевременно руският посланик в ООН обвини Франция и Германия в поощряване на престъпленията, извършени, както той се изрази, от „украинския терористичен режим“, отказвайки им на това основание да притежават статуса на посредници. 

„Онези, които поддържат само едната страна на вътрешноукраинския конфликт и, пренебрегвайки фактите, подпяват на нейните болни фантазии за някаква митична руска агресия, не могат да се наричат посредници. Вие, господа, сте по-скоро съучастници на извършваните от Киев престъпления против населението на Донбас“ – заяви Небензя, обръщайки се към представителите на Франция и Германия.  

Стигаме до петъчното интервю на Лавров пред топжурналиста Владимир Соловьов в блогърското му предаване „Соловьов – live“. В него Лавров продължи информационната кампания, предназначена да обясни на Запада, че Русия е на път да загърби тезата за безалтернативността на сътрудничеството със Запада и е все по-склонна да търси други стратегически партньорства. „Москва не изключва прекъсването на връзките с Брюксел, ако ЕС наложи санкции, които създават рискове за чувствителни сектори на руската икономика“ – каза той. Изявлението на Лавров е изключително остро, пределно ясно и не дава никакви варианти на тълкуване. 

Подобно стечение на събития не може да е случайност. Напротив, очевидно става дума за закономерност. Тонът на руската дипломация рязко се втвърди. Всъщност процесът на втвърдяване върви не отсега. Използвайки отначало завоалирани намеци, че маневрите на Запада не заблуждават никого и Русия разбира отлично кой всъщност организира цветните революции в постсъветското пространство и дестабилизира ситуацията в света като цяло, Кремъл премина впоследствие към по-преки и недвусмислени обвинения към Запада в двуличие и подмолни действия. Акцентът обаче винаги е бил върху желанието на Русия да поддържа работни отношения с Глобалния Запад. Готовността да се премине от ропот към пряка конфронтация показва висока предварителна подготовка за евентуално драстично прекъсване на изгражданите с десетилетия връзки. И ясно заявление, че повече едностранни санкции няма да бъдат толерирани.

Този процес неслучайно съвпадна с турбуленциите в Съединените щати и завръщането на власт на групата Клинтън-Обама-Байдън, която възобнови доминацията на финансово-корпоративния тоталитаризъм. Тръмп и подкрепящите го традиционалисти, както и остатъците от индустриалния капитал, претърпяха разгром и властимащите поеха уверено по пътя, по който досега се правеха само плахи стъпки, на жестока разправа с политическия опонент, на почти пълна медийна цензура и на своеволно тълкуване на законите и правилата, което означава напускане територията на демократичната държава. Като че ли наблюдаваме завръщане в мрачната епоха на макартизма. Поне знаем какво да очакваме.  

Американският модел, който с възхода на Китай и Индия все повече губи ресурсната си база, пропилява скоропостижно и цивилизационната си привлекателност. В САЩ се вихри расова нетърпимост, правят се опити за реванш на цветнокожите спрямо белите, отричат се и се потъпкват ключови исторически авторитети, включително отците на нацията, полагат се усилия за пренаписване на собствената история и се води борба с културното наследство. Тези загуби са непоправими и болезнени. Към тях се прибавят и действията на контролиращата Съединените щати финансова олигархия, която в конвулсивен опит да запази властта си, е на път да пожертва и други постижения, градили поколения наред международния авторитет на страната й, за които стана дума в предходния абзац.  Когато това се сбъдне, САЩ и Западът ще останат без механизми да се преборят за запазване на своята политическа, икономическа и културна хегемония. 

Русия, включително руската дипломация, жъне плодовете на десетилетия търпение, снишаване, понасяне на множество удари, подготвяйки същевременно стратегическата си мощ ако не за мащабен ответен удар, то поне за прекратяване на отстъплението, и днес тя се изправя, за да заяви, че вече се чувства по-силна в една все още незавършена, но напълно възможна за спечелване война.  Основните фактори за тази нова стратегическа мощ са поне три: първо, диверсификацията на руската икономика, позволяваща на страната да живее в почти пълна автаркия; второ, реформата на армията, превърнала я в непреодолима военна сила; трето, последователното и методично завръщане на международната политическа сцена и разпространяването на руското влияние не само в традиционните зони на влияние, но и върху други континенти. 

Много хора в Русия, недоволни от пасивната позиция на Кремъл досега, задават съвсем логичния въпрос: не беше ли възможно да се говори по същия начин със Запада преди пет, десет или петнадесет години? Не, не беше възможно. Тогава още Русия бе твърде слаба, незащитена и зависима, а опонентът й – силен. За да каже тя на Европа: „Гледай си работата“, й бяха нужни години не само за създаване на модерни ефективни въоръжени сили, но и за търсене и развитие на нови пазари, изграждане на нова логистика, полагане и защита на нови търговски пътища, осигуряване на финансова, икономическа и технологична независимост. Ако тя бе започнала да разговаря с Европа в ултимативен тон преди двадесет години, единството на Запада в намерението му да смаже Русия щеше да бъде непреодолимо. 

В момента, ако бих могъл да коригирам Путин, международното положение наподобява не онова през 30-те години, а онова в навечерието на Ялтенската конференция през февруари 1945 г. с назрялата необходимост за нова подялба на света между съвременните велики сили и вървящото с това ново преначертаване на техните сфери на влияние. И ако общопризнатите велики сили в момента са три (САЩ, Китай и Русия), то ЕС е в ролята на отсъстващата на Ялтенската конференция Франция, която по-късно по милостта на Сталин бе приобщена към категорията на победителите. Сега, проявявайки същото отношение, Русия разговаря с ЕС от позицията и с тона на победител, като му обяснява, че не е късно да се направи правилният избор. Ако ЕС не премине на страната на победителите, макар и в последния момент, тогава „горко на победените“. 

А какво означава едно евентуално скъсване? 

Означава, на първо място, развързване на ръцете на руските власти да осигурят с всякакви средства границите си, т.е. да създадат в тях буферни зони, какъвто беше навремето т.нар. социалистически лагер, както и икономическа макрозона на базата главно на бившите съветски републики (но не само на тях), с максимално политическо, икономическо, финансово и военно влияние на Русия в нея. Зони на подобно влияние може да бъдат изградени (те вече се изграждат) в отделни страни или дори региони в Южна Америка и Африка, а защо не и в Европа.

Второ, да се разправи с Украйна, като на първо време признае ДНР и ЛНР и сключи с тях военни съюзи, което ще означава, че всеки обстрел ще бъде считан за нападение срещу самата Русия с всички произтичащи от това последствия. Можем да предположим, че ще бъдат предприети всевъзможни дестабилизиращи действия и в други региони на Украйна, в които живеят големи маси руснаци – нещо, от което Русия досега се въздържаше. Това ще отвори пътя за разпарчетосването на Украйна, към която имат апетити и някои страни от ЕС. 

Трето, Русия непременно ще се опита да дестабилизира самия Глобален Запад, използвайки същите оръжия на меката сила, каквито бяха използвани срещу нея. Засега тя се ограничава до не чак толкова голямо медийно присъствие чрез RT, но вбъдеще би могла да прибегне до въздействието на НПО, групи за натиск, подкупни политици и фрустрирани младежки групи, използвайки ги, за да бие по болните места на отделните държави или Запада като цяло. Нарастващите религиозни, етнически, расови и културни противоречия в Западния свят при желание също биха могли умело да се използват.

Четвъртата световна война (пост-студената) отдавна е обявена и се води със същото, ако не и с по-голямо ожесточение, отколкото се водеше Студената война. И Русия, и Западът се възприемат един другиго като екзистенциална опасност. В Русия общественото мнение в голямата си част е убедено, че Западът води война срещу Русия. На Запад общественото мнение смята, че Русия е агресивна и непредвидима, поради което трябва да бъде сдържана. Единственият начин тези две крайности да бъдат помирени, е дългосрочното тясно и почтено сътрудничество във всички сфери, уважението към другия. Това обаче става все по-невъзможно и неприложимо. 

Засега на масата е сложено предложението на Путин: „Ребята, давайте жить дружно!“, придружено с предупреждението: „Ако не искате, сърдете се на себе си!“ 

Казват, че първото предложение на Путин винаги е най-доброто. 

Какъв ще бъде отговорът на Запада, ще видим съвсем скоро. 

И така, изправени сме пред огромен геополитически разлом, който досега изглеждаше невъзможен. Последствията от него ще засегнат не някои далечни страни, нито ще бъдат абстрактни, а ще се отразят върху цяла Европа, включително и върху нас. При всяко положение една „схизма“ между ЕС и Русия ще се отрази неблагоприятно върху икономиката на Европа, която и без това е в долна мъртва точка след десетилетие на много нисък растеж и година на локдауни и погром върху цели отрасли, като туризъм, ресторантьорство, хотелиерство, авиация, самолетостроене и др. 

И ако с времето икономиката би могла да преодолее тези несгоди, то една евентуална хибридна война срещу Европа може да донесе много по-големи неприятности. ЕС е недовършена конструкция, оказала се и доста паянтова. Един важен член – Великобритания – току-що я напусна. Коронавирусната пандемия показа пълната неспособност и некомпетентност на еврочиновниците да се справят с предизвикателствата на времето. Не е ясно как ще парират една истинска агресия на Русия, каквато досега – въпреки твърденията им – не е имало. Паянтовата конструкция на ЕС се клатеше досега и под собствената си тежест. Много е съмнително дали ще издържи и постоянно допълнително разклащане отвън. 

Това в още по-голяма степен се отнася за нас. Ние сме една от най-слабите брънки на ЕС – бедна, затънала в корупция, деградираща страна с алчни  компрадорски управници. Без съмнение именно ние ще бъдем една от целите на евентуална руска атака с мека сила. Ние имаме ли идея как да отговорим? Представяме ли си как ще изглежда светът след пет, десет или петнадесет години? Какъв е трендът в развитието на основните велики сили от последното десетилетие и какъв ще бъде той през следващото? Как трябва да се позиционираме в него и каква политика спрямо въпросните велики сили трябва да водим, така че да бъдем готови за всякакви обрати в световното развитие? Способни ли сме да дадем някакви ценни предложения за укрепването на ЕС?

Разбира се, че нямаме никаква идея за нищо. Не правим никакви анализи, защото екипи като тези на ГЕРБ, БСП, ДПС, „патриотите“, да не говорим за смешковците на Слави Трифонов, нямат никакъв капацитет да се занимават с подобна дейност. Остава ни – по великия Тодорживковски почин – да викнем: „Снишаване, снишаване, снишаване…“ 

Освен ако не решим да поемем съдбата в собствените си ръце. Но това може да стане само с визионерство и механизъм за комуникация с народа. Какъвто е единствено пряката демокрация. 

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели