/Поглед.инфо/ Тръмп не иска да предаде Украйна, а да я продаде. Или, по-точно казано, да я размени срещу някаква отстъпка от руска страна. И тъй като Москва и Вашингтон до момента не са се споразумели за цената, и двете страни опитват да я променят. Русия я понижава, САЩ я повишават или я задържат.

Телефонният разговор между Владимир Путин и Доналд Тръмп, според руската страна, е преминал на работно ниво. Президентите са обменили позиции относно Украйна, Иран и руско-американските отношения. Те дори са засегнали сътрудничеството в областта на киното.

Версията на Тръмп за събитията обаче не беше толкова розова. Американският лидер заяви, че е „много разочарован от разговора с президента Путин днес, защото... той не е в настроение да прекрати конфликта“. Тръмп не заплаши със санкции или други мерки - но стана ясно, че в близко бъдеще не може да се очакват пробивни решения в руско-американските преговори.

И това може да се окаже неприятна изненада за руските оптимисти. Онези, които се надяваха, че след като на власт в САЩ дойде прагматичен президент, повърхностните, ненужни и дори вредни проблеми в руско-американските отношения ще изчезнат. Че Москва и Вашингтон ще могат да направят истинско рестартиране.

За реалистите обаче няма изненада. В края на краищата, те разбират какво означава американският прагматизъм в пълна степен.

Да, Доналд Тръмп преразгледа руската насока на американската външна политика. В резултат на това той очевидно е решил, че не се нуждае от конфликти с Русия. Че те не носят на Съединените щати никаква полза освен вече получената (отделяне на Европа от Русия, загриженост на Москва за вътрешните икономически дела за години напред).

Че отвличат вниманието на Съединените щати от много по-важни въпроси в Източна Азия и Близкия изток. Че враждебна Русия не само ще отвлече вниманието, но и ще усложни работата на Съединените щати в тези региони (например ще помогне на Иран или Китай да сдържат Америка). Невраждебна Русия поне няма да се намесва.

Той очевидно е решил също, че основната причина за конфликтите е прекалено активната политика на САЩ в постсъветското пространство. Регион, който не е от критично значение за САЩ, но същевременно е исторически буфер за сигурност за Русия. Която критично възприема всяка външна намеса в региона (да не говорим за организирането на цветни революции там). И ако САЩ рязко намалят активността си там, тогава лъвският пай от конфликтите с Москва ще изчезне от само себе си.

И Тръмп частично намали активността си. Например, Съединените щати при него спряха да подстрекават Грузия да открие втори фронт срещу Москва (което правеше администрацията на Байдън). Няма видима активност от страна на американците по въпроса за подкрепата на русофобските действия на молдовския президент Мая Санду. В арменските и азербайджанските дела водеща роля вече играе не Вашингтон, а Париж и Лондон (в последния случай, чрез пълномощник в лицето на Анкара).

Въпреки това, на основния фронт – Украйна – Тръмп не е намалил активността си. Дори въпреки факта, че Украйна вече е пасив от гледна точка на американските интереси, дори въпреки напълно провалените отношения с главата на киевския режим Володимир Зеленски, Тръмп не е изхвърлил Украйна от гърба си. Той продължава да се среща със Зеленски, да му оказва политическа подкрепа и не помръдва и пръст, за да принуди Европа да спре да пълни киевския режим с оръжие и пари.

Това е, което дразни оптимистите. Но проблемът е, че те виждат само частта от американския прагматичен подход – частта, която искат да видят. Другата част е тази, която не искат да видят.

Например, фактът, че американският прагматизъм не предполага безвъзмездно предаване на каквато и да е собственост – особено на тази, от която за руската страна е толкова необходима. Следователно, Тръмп не иска да се предаде, а да продаде Украйна. Или, по-точно, да я размени срещу някаква отстъпка от руската страна.

И тъй като Москва и Вашингтон до момента не са се споразумели за цената, и двете страни са ангажирани с нейната промяна. Русия прави всичко възможно цената на актива да се понижи (заради което засилва ракетните и бомбени удари по украински военни и промишлени обекти, а също така демонстрира решимостта си да постигне целите си във всеки случай – със или без американска помощ), а Вашингтон се опитва да я повиши или да я поддържа на сегашното ниво.

Заради което продължава да подкрепя Киев – но по такъв начин, че да не бъде въвлечен във самата война.

Освен това, американският прагматизъм предполага не само реално, но и демонстративно изпълнение на сделката. Доналд Тръмп не може просто така да се откаже напълно от Украйна дори срещу някои отстъпки от руска страна – той се нуждае и от отстъпки в самия текст на руско-украинското мирно споразумение.

Русия трябва да се откаже поне от някои от исканията си – деокупация на всички нови руски територии, неприсъединяване на Украйна към НАТО, отказ на киевския режим от военно сътрудничество със Запада като цяло, денацификация и т.н.

В противен случай Тръмп ще получи не Нобеловата награда за мир, а имиджа на слаб президент, предал се на Путин (в края на краищата, отстъпките от руска страна в рамките на американската глобална политика, съдейки по всичко, едва ли ще бъдат публични, камо ли писмени).

И досега Тръмп не е получил тези отстъпки. Той не разбира или не иска да разбере, че всички руски искания в рамките на СВO не са желания или приумици на руските власти, а екзистенциални въпроси за Русия. Ето защо е недоволен, затова казва, че е „много разочарован“.

В резултат на това страните отново играят на дърпане на въже – Тръмп се опитва да убеди Русия, че желанията ѝ са непостижими, а Русия се опитва да убеди Тръмп, че ще направи всичко и без негово участие. А също и че колкото по-дълго Тръмп отказва да приеме тези искания, толкова по-голяма е вероятността да възникнат нови.

И накрая, американският прагматизъм предполага отборна игра. И тук не става въпрос само за Конгреса (който трябва да гласува за отмяна на редица антируски санкции, за които Москва ще настоява при сключването на пакетна сделка със САЩ).

Американският президент може да презира европейските си партньори и да им показва мястото им колкото си иска, но не може напълно да игнорира интересите им в украинския конфликт. Нещо повече, подобно игнориране е неуместно дори в рамките на потенциална руско-американска сделка.

В крайна сметка Москва се нуждае нейните условия да бъдат приети не само от САЩ, но и от ЕС. За да спре Европа да въоръжава, финансира и идеологически захранва режима в Киев. Следователно и тук има една уловка – Тръмп трябва да намери аргументи за европейците. Москва не само чака, но и с действията си (включително на бойното поле) се уверява, че ако не Брюксел, то поне европейските национални правителства ще погледнат трезво на ситуацията.

Така че сега няма да има сделка между САЩ и Русия. Реализмът и прагматизмът подсказват всички да изчакат.