/Поглед.инфо/ И по темата за провинцията отдавна не се говори и пише; тя не се обсъжда и дори не се забелязва. Самата дума „провинция” изчезна от речника на съвременния български език. Причините, както винаги, вероятно са много, но сред тях едва ли е тази, че проблемът за нееднаквите възможности за живеене в София и далеч от нея, а още по-малко за твореца, чието битие е извън столицата, е изчерпан; или защото самата провинция се е превърнала в историческо понятие за една „европейска” държава, основана върху „европейски ценности” и принципи. Промени се говоренето и насила се наложиха други теми, за да заприличаме чрез тяхното предъвкване на „повече европейци”.

Впрочем, понятието провинция наистина изгуби смисъл, понеже бе заменено с „региони”. Т. е. някогашната провинция е издигната в ранг, който я прави равностойна на столицата. Регионите са нещо като щати и на тях ще им се дава все повече автономия – каквато имат в САЩ или такава като на провинциите в Германия, Швейцария, Белгия, Испания. Тази автономия е както политическа, икономическа, юридическа (в смисъл че те ще имат право да гласуват собствени закони и нормативни актове с местно значение), така и културна. Културата на регионите според тези неолиберални теории ще замени т. нар. „национална култура” и ще изравни окончателно до днес изостаналите с напредналите и ще отвори пред тях много широк простор за духовно развитие.

Въпросните теории освен че са невярни, са доста коварни и осъществяването им в нашите условия и срещу нашите традиции доведе до разрушаването на националната култура. Ние сме малка територия и малка нация, за да е допустимо подобно разделяне на „региони” с политическа и културна автономия. Етнографските райони, както и диалектните не са от регионите, които искат да наложат. Затова и толкова бързо и без напрежение през Възраждането се извърши формирането на българската нация и книжовния ни език. Вярно е, след Освобождението културният живот се съсредоточи в столицата София и концентрира там почти целия духовен потенциал на нацията: писатели, художници, актьори, музиканти, архитекти. Но там бяха и изградени културните институти: театри, опера, вестници, списания, издателства. След 1944 година бе направен опит за изравняване на условията за творчески живот в столицата и извън нея, ала постигнатото, колкото и значително да бе, не довърши процеса и в крайна сметка не постигна изцяло целта. Държавата нямаше достатъчно икономически ресурс, за да стори това. А и проблемът е прекалено сложен, за да бъде разрешаван за някакви си 40-45 години. Той е част от особеностите и начина на организиране на националната култура изобщо, а не е икономически или политически.

Целият ми живот премина в провинцията. Е, вярно, Варна, където живея и днес, е град голям, курортен град е; през цялата година тук идват огромен народ от страната и чужбина; има театър и опера; някогашното книгоиздателство „Георги Бакалов”, в което работих 18 години, бе познато и любимо на толкова читатели и писатели. Изобщо, имал съм късмет да не съм откъснат от света и да се изявявам все едно, че съм в София. Но тогавашна Варна беше, а сега е още повече провинция – именно в духовен смисъл, като средище на културен живот и условия за работа на писателите и изобщо на творците, на хората на изкуствата. Личният ми опит е изострил усещанията и възприятията ми, научил ме е какво е да си извън столицата, колко усилия са нужни, за да се преодолее това огромно разстояние. Така че няма да повярвам на нито един контрааргумент на негативните ми описания и твърдения, че и тук се дават много пари за култура (днес всичко с пари се измерва, защото няма с какво друго – толкова е пусто и жалко!), макар да е безспорно, че днес в провинцията живеят и творят ярки и в достатъчна степен изявени творци от всички изкуства. Така е и въпреки всичко е различно!

Проблемът за твореца в провинцията, както и за отношението на провинцията към твореца, е проблем за характера и устройството на културния живот, за начина на мислене и проблемите, които културата решава от името на нацията и обществото. Той включва преди всичко възможността творецът не просто да живее нормално и се изявява свободно и постоянно, да му се оказва внимание, признание и някаква грижа, но и да мисли широко, задълбочено, отговорно, социално и общонационално ангажирано.

Провинцията, разбира се, не е само (или – не толкова) географско понятие, а е и важна естетическа категория. Тя е начин на мислене и изграждане на йерархии в културния живот и творческия процес. И затова оказва чувствително влияние върху същността и равнището на изкуствата и културата и тяхната годност да бъдат изразители на националното и общественото съзнание. Дори и да не го забелязваме. Дори и да искаме да не го забелязваме. Или дори и да сме свикнали с него и то вече да не ни прави впечатление.

Да, ние свикнахме, без дори да й обръщаме внимание, без да се замисляме и дори назовавайки я по друг начин, с провинцията като начин мислене, оценка на явленията, амбиции, цели. Точно когато си въобразихме, че сме част от Европа и изпитахме особена гордост от това, тя се превърна в господар на всичко, в синоним за постмодерност, в новата култура и изкуство, в ежедневие на творците и цялото българско общество. Ала това, за съжаление, никого не раздразни, не го разгневи, не го изплаши; то не повлия върху начина на социално и естетическо мислене и не бе осъзнато като проблем от изключителна важност. Българскакта култура хрисимо се съгласи да се откаже от нацията, от българското. И буквално в същия миг се обрече да бъде провинция на една култура, която само външно и на думи изглежда оригинална и мащабна, универсална и богата на идеи и чувства, а всъщност е ограничена, силно комерсиализирана, насочена към задоволяване на ниски потребности – каквато е тази, към която ни тласка въпросната идеология и нейните домашни адепти и високи образци, наричана „европейска” или „постмодернистка”. Защото отричаш ли нацията, не признаваш ли националното своеобразие като най-главно условие за една култура; пренебрегваш ли духа на общността, в която живееш и която носи в себе си богати традиции, за да привнасяш чужди образци, които дори не се мъчиш да пригаждаш към домашните условия; подражаваш ли папагалски и с тъп възторг от себе си, че заприличваш на „европейците”, на вече създаденото и въведено като мода за масово разпространение, ти си просто жалък провинциалист, за когото няма надежда да излезе от провинцията. Дори и да те ласкаят, че си „част от Европа”, най-многото, което ти дават да бъдеш, е да си „Западни Балкани”. Ала „Западни Балкани” не е култура, а само въображаема тема за дискусия по конференции и председателства.

Затова и онова, което някога наричахме просто „провинция”, днес е провинция на провинцията. Провинцията, в която днес сме изпаднали всички, е пълна зависимост от чуждото. И то зависимост, която задължава да бъде повторено и у нас онова, което е наложено и утвърдено в Европа. И забележете: колкото по-бързо се извършва буквалното повторение – дори веднага, в мига на неговата поява, толкова по-високо се издига самочувствието на провинциала. Той е щастлив, защото е убеден, че го зачитат заради изравнеността му с онези от Европа. Извинете, но каква почит заслужава един папагал, който от клетката си повтаря едни и същи думи. Чудят му се, радват му се, хвалят собственика му и накрая престават да му обръщат внимание, защото става досаден. Какво друго заслужава папагалът, който уж умее да говори?

Уви, този духовен климат се създаде от лъжливото убеждение, че като сме в Европейския съюз, сме преодолели провинциализма и провинцията.

Продължава и дори се ускорява процесът на фрагментация на българската култура и вече се открояват резултатите. Задълбочава се провинциализацията, регионите се отдалечават един от друг, понеже връзки между тях отслабват, а със София са само чрез гастрольори от столицата, обявени от постмодернистките сайтове и чуждите фондации за гении, макар да са си най-обикновени посредственици и бездарници. Провинциалното съзнание, формирано от неолибералната идеология като „култура на регионите”, все повече опошлява и принизява културния живот и в столицата, и по места. Коварството на културния неолиберализъм и постмодернизъм трудно се забелязва, поради което срещу него няма съпротива.

Литературният живот, а в него и писателите, не прави изключение от общото състояние и развитието на ситуацията в културата. Писателят отдавна престана да е водещата фигура в националната култура; него никой не го забелязва и цени. Държавата и чуждите фондации се занимават с най-шумните и най-активните проводници на постмодернизма и неолиберализма, като им отпуска помощи, стипендии, хонорари, дават им награди – изобщо пари, за да продължават да водят започната от тях война в литературата. На всичко отгоре в повечето случаи местният писател е без работа или ако работи нещо, то само му пречи да пише и чете професионално. Хонарари никой не му изплаща и той е принуден да търпи и се мъчи за единия хляб – ако успее да го осигури, разбира се. С парите, които намира, едва изхранва семейството си. А нали трябва да си купува книги, да ходи на театър и концерти. От тях, впрочем, той отдавна се е отучил – ако имал някакви подобни навици –пък и къде такива неща в извънстоличните селища.

Най-големият и коварен враг на провинцията е самата провинция. И то не толкова с материалната и духовна нейна оскъдица, а заради непоправимия й нрав. Дори и в европейския си постмореднистки вариант на „култура на регионите”, тя поражда у своите „духовни първенци” едновременно и в еднаква степен мания за величие и комплекс за малоценност. Малцина са тези, които успяват да го преодолеят или поне да обезсилят проявлението му в себе си.

Творецът в провинцията страда от безпаричие и от невниманието на местите власти, но въпреки това е убеден, че е велик и че един ден неговият град ще се гордее с него. Той се старае да следи изявите на своите събратя и особено на тези, които са най-много хвалени. И се възмущава, че ги хвалят незаслужено. Тях хвалят, а него го пренебрегват. Това му причинява страдание, но и го изпълва с умиление към себе си, защото знае, че в историята като него са страдали и други от непризнаване, ала после времето е поправяло грешката. В мислите си и в говореното с колеги-съграждани той е снизходителен, но е гневен към „софиянци”, които имат всичко, защото живеят в София. „Да дойдат тук, да ги видим как ще се чувстват и какво ще правят!” – тази е най-често неговата присъда. И те от време на време идват, за да откраднат и изсмучат жалките финансови средства, които местните властници отпущат „за култура”.

В провинциалата си среда местният творец се сравнява и състезава (да, непременно се състезава) със съгражданите си. Амбицията му е да бъде повече от тях, да ги изпревари, да публикува и се изявява повече от тях и да е по-известен. И когато сполучи, е щастлив и горд, че е постигнал толкова много. Това му дава основание да се вижда далеч по-високо от равнището, което му отреждат с мълчанието и пренебрежението на „софиянци” и местните власти. Но виденията му са обикновено мимолетни, бързо отминаващи, защото все ще се появи някое обстоятелство, което ще го огорчи и се го накара да се свие в себе си и потъне в комплекса си за малоценност. За твореца в провинцията никога „няма в труд поету награда” – нито слава, нито пари, нито някакво зачитане било в града, било в националната литература, било дори в собственото му семейство. Той повече враждува, отколкото живее в съдружие с братята и сестрите си по съдба. Вероятно защото враждите му дават сили и енергия да съхранява самочувствието си и да продължава да върви по трънливия път към мечтаната слава.

Провинцията е апатия, страх от властта, че ще ти отнеме и малкото, което имаш, ако си срещу нея, нисък мащаб на мислене и дребна цел за постигане.

Привидната децентрализация на културата причини повече злини, отколкото ползи. Ако слушаме министрите и местните управници в културата, „днес всичко е наред”. Мед и масло тече в културните потоци и реки. Поради глупостта и безхаберието си тези хора си вярват, че това е така, а хората на изкуството рядко ще се опитат да ги опровергаят. Единственото, за което всички съжаляват, е, че няма пари. А че няма изкуството и култура, че всичко е провинция, ни дума.

Провинцията е обзела всичко! Нищо не е извън нея, никой не е освободен от нейната прегръдка. Провинциални са и „европейските ценности”, и „националните идеали”. Единствената реалност в литературата и културата е провинцията с нейното провинциално мислене, с провинциалните писатели, издатели, критици и читатели. Дори и с меценатите си.

И като се запиташ дали провинцията побеждава и завладява всичко или дали идва времето, в което мракът ще погълне светлината, няма как да не си отговориш: да, идва!