Индия е лидер както в демографията, така и в ИТ вектора. Индийската диаспора сега контролира значителен сегмент от Силиконовата долина, а министър-председателят на Великобритания е, макар и либерал-глобалист, но етнически индиец Риши Сунак.
Интересно е, че влиятелен консервативен политик в американската Републиканска партия, твърд привърженик на Тръмп, също от индийски произход, Вивек Рамасвами, е пълен идеологически антипод на Сунак. Във всеки случай индийците напредват.
Имаме работа с напълно нов феномен - раждането пред очите ни на нов център на света. Индия дължи тези успехи до голяма степен на новия обрат в политиката, който дойде с идването на власт на консервативната партия Бхаратия Джаната.
Всъщност съвременна Индия, по време на деколонизацията, е основана от различна - лява и прогресивна - партия, Индийския национален конгрес. Разбира се, най-високата ценност за индийците след независимостта беше освобождението от последствията на колониализма, но в същото време Индия остана член на постколониалната Общност на нациите, доминирана от Великобритания, и твърдо се придържаше към демокрацията, въведена от британците , всъщност дори се гордееше, че е „най-голямата демокрация в света“.
Конгресът беше доволен от получаването на политическа независимост на страната от бившите си господари, но се съгласи да имитира социално-политическата, икономическата и културната парадигма на Запада.
За първи път монополът на Конгреса върху властта в Индия беше подкопан от победата на алтернативна дясна консервативна партия, Бхаратия Джаната Парти, на изборите през 1996 г. за долната камара на парламента (Лок Сабха). Самата тази партия е създадена на основата на изключително консервативното движение Ращрия Сваямсевак Санг през 1980 г.
През 2014 г. Нарендра Моди става министър-председател на тази партия и остава такъв и до днес. Според анализаторите Моди има всички основания да запази поста си след резултатите от изборите през 2024 г., които започнаха на 19 април и ще приключат на 1 юни.
Ръководството на Бхаратия Джаната Парти и личната политическа харизма на Моди коренно промениха Индия. Между другото, официалното име на Индия при Моди беше променено на санскритски стил - Бхарат. Факт е, че Моди се базира на напълно различна идеология от Индийския национален конгрес.
Първоначално има две посоки в индийската борба за независимост от британците: едната - мека и пацифистка, въплътена във фигурата на Махатма Ганди и залагаща на ненасилствена съпротива, и втората - по-войнствена и непримирима, представена от такива фигури като индийския традиционалист Бал Гангадхар Тилак, основателя на "Раштрия сваямсевак сангкх" и националиста Винаяк Саваркар.
Британците, напускащи страната, спокойно повериха властта в Индия (като преди това заграбиха от нея редица територии, населени с мюсюлмани - Пакистан и Бангладеш, както и Шри Ланка, Бутан и Непал) на Конгреса, вярвайки, че тази партия ще запази Индия в зоната на англосаксонско влияние и ще я води по пътя на модернизацията и вестернизацията (с регионални специфики), тоест колониалният контрол ще остане под някаква форма.
За разлика от това, основните противници на Конгреса от самото начало на борбата за независимост смятаха, че Индия не е просто държава или бивша колония, а територия на мощна и самобитна цивилизация.
Днес ние я наричаме цивилизация-държава. Тази идея е формулирана за първи път от Канаялал Мунши и е наречена „Акханд Бхарат“, „Неделима Индия“ или „Велика Индия“.
През 2022 г. Нарендра Моди посочи „деколонизацията на индийския ум“ като основна цел. И пред нас се появява Индия, която изобщо не познавахме – дясноконсервативна Индия, Ведическата държава-цивилизация, Велика Индия, поела по пътя на тоталния суверенитет.
Разбира се, случаен наблюдател ще забележи противоречие тук: Индия се доближава геополитически до Съединените щати и Израел, въвлечена е в нарастващ граничен конфликт с Китай (оттук и участието на Индия в няколко регионални антикитайски блока, като QUAD, и т.н.), отношенията с ислямския свят се влошават - както вътре в Индия, така и по отношение на Пакистан.
Ако индийските традиционалисти са загрижени за „деколонизацията на индийския ум“ и борбата срещу западната материална цивилизация, тогава какво общо имат те със САЩ?
За да разрешим тази неяснота, можем да погледнем към възхода на модерен Китай. Представители на Американския съвет за международни отношения (CFR) и особено лично Хенри Кисинджър още в края на 70-те години предложиха на Китай двустранно партньорство срещу СССР, като по този начин окончателно разбиха социалистическия лагер.
Китай под ръководството на Дън Сяопин се възползва от това и постепенно в продължение на 40 години се превърна от икономически клиент на САЩ в мощен независим полюс, с който сега САЩ влязоха в конкуренция и всъщност в търговска война. Ескалацията на проблема около Тайван позволява да се прогнозира, че тази конфронтация ще навлезе в гореща фаза.
Сега същите глобалистки сили на Запад решиха да подкрепят Индия – този път срещу Китай. И Моди, като взе предвид китайския опит, възприе тази стратегия. Но точно както Китай използва глобализацията за свои собствени цели, не губейки, а укрепвайки своя суверенитет, Велика Индия възнамерява да направи същото.
Първо, отчитайки обективните реалности на международната политика, максимално да укрепи своята мощ, да увеличи благосъстоянието на огромното население, обема на вътрешния пазар, военната мощ, технологичния потенциал и след това в подходящия момент да действа като напълно независим и суверенен полюс.
Самите глобалисти разбират най-добре тази стратегия. Така Джордж Сорос и неговата забранена в Руската федерация фондация „Отворено общество“, която открито си постави за основна цел борбата срещу традицията, суверенитета и независимите култури и общества, обявиха война на Нарендра Моди и партията Бхаратия Джаната.
В същото време той не само подкрепи опозиционния Конгрес, но също така започна активно да подбужда социални и етнически борби в Индия, по-специално, призовавайки далитите (широко разпространена недосегаема каста) да въстанат срещу Моди. Това е поредната версия на „цветната революция“, към която водят глобалистите.
Русия просто трябва да разбере фундаменталните промени, настъпващи в Индия. Това е съвсем различна страна от тази, с която изградихме доста близки отношения през съветския период. Да, индийците все още имат голяма симпатия и носталгия към руснаците. При това това се отнася не само за левите от Конгреса (където, между другото, под влиянието на Сорос гласовете на русофобите стават все по-силни), но и за десните традиционалисти.
И в този случай ключовата роля играе не инерцията, а ясното разбиране, че самата Русия се проявява като държава-цивилизация, е най-важната сила в изграждането на многополюсен свят и също сега преминава през своеобразен период на „деколонизация на съзнанието“.
Ако Индия има определени конфликтни въпроси - особено в граничните райони - с Китай, друга цивилизационна държава и друг полюс на многополюсния свят, то с Русия няма нищо подобно дори в далечно бъдеще.
В същото време в никакъв случай не трябва да се сближаваме с Индия, въпреки тясното ни стратегическо партньорство с Китай. Ние, напротив, сме жизнено заинтересовани от нормализиране на отношенията между тези две велики сили, защото ако избухне конфликт между тях (а това е, което Западът настоява), перспективите за многополюсен свят ще бъдат отложени за неопределено време.
Сега Русия защити своите традиционни ценности. В случая трябва да разберем по-добре всички, които застанаха да защитават своето.
И тогава енергийното партньорство, стратегическите планове за транспортния коридор Север-Юг, процесите на евразийска интеграция, сътрудничеството в областта на високите технологии (а Индия вече е един от световните лидери в ИТ) и финансовият сектор ще придобият ново идеологическо измерения: традиционалистите, заинтересовани от цивилизационния суверенитет и от спирането на експанзията на западния хегемон, те ще се разбират много по-добре от всеки друг.
Превод: СМ
