/Поглед.инфо/ Преди месец, пътувайки с микробус от Смолян, бях изненадан от реакцията на две от пътничките, които почти налетяха на бой срещу шофьора за това, че колата му, току що взета от сервиз, показва някакви дефекти и те няма на време да стигнат до София. В София той спря на десетина метра по-напред на една от спирките и си спечели заплашителни крясъци от един от спътниците. Напоследък често ми се случва да попадам в ситуации, които психологически са като буре с барут. Наблюдавам познати, които реагират изведнъж на някаква не кой знае колко значима ситуация по начин, който ме кара да си мисля, че изобщо не ги познавам. При разговор с тях обаче те също ми казват, че са изненадани от своята реакция. Съсед ми сподели, че жена му през последните години се карала не само с него, но редовно правела това и с телевизионния екран при появата на определени политици там. Друг ми обясни, че моментално превключва телевизора на друг канал, когато се появял Бойко Борисов. Толкова не можел да го търпи. Познат симпатизант на Реформаторския блок ми заяви, че превключвал канала щом като видел на него Станишев, опитвал се да си пази нервите. В подслушан случайно разговор пък разбрах, че събеседниците не признават не признавал нито един друг телевизионен канал, освен „Алфа”, защото всички останали лъжели.
Всичко това са просто проявления на класическа психопатология на масовото съзнание, пронизваща и отделните индивиди и политиците, проявяваща се в различни форми на деструктивно поведение, които публично наблюдаваме всекидневно в поведението на политическите елити – висока ситуативност на поведението, ирационално противопоставяне и политически егоизъм, заличаване на всякакви граници в публичното пространство между истина и лъжа. Серията от самоизгаряния и февруарските бунтове през 2013 г., продължили с юнските протести след това и чак до днес са типично проявление на това съзнание. Кризисно съзнание, кризисно усещане, което като пронизва като че ли целия свят, в който живеем и потоците от информация, заливаща ни и от медиите, и от непосредствените контакти - глобална криза, криза на капитализма, финансова криза, природна криза, криза на партиите, криза на държавността, демографска криза, криза в здравеопазването, криза в образованието и какво ли още не.. Кризата в здравеопазването доведе до хипертонична криза на доскорошната здравна министърка Таня Андреева. Кризата в банковата система разтресе с пълна сила бившият министър на културата Вежди Рашидов. Медиите шумят за кризисни процеси при формиране на листите на БСП. Кризи, кризи, кризи.
В анатомията на днешното кризисно съзнание можем да открием поне десет взаимопреплитащи се пласта.
Първият от тях е на недоверяващото се съзнание , загубило вяра във всеки и във всичко. Не вярва на социолози и политолози, не вярва на свещеници, не вярва на политици. Не вярва в нищо. Месии повече не са възможни и Бойко Борисов вероятно ще бъде свален с камъни скоро след като дойде отново на власт. А там, където изчезва доверието, започва разпадвъв всякакви човешки общности, от партиите до бизнеспартньорите Пеевски и Василев. Обществото се атомизира. Партиите все повече се превръщат не в доверяващи се един на друг съмишленици, а в клиенталистки клики, обединяващи хората чрез личния интерес или чрез образа на врага.Дори гуверньора на Централната банка се оказва, че лъже и то за неща, които лесно могат да бъдат удостоверени. Масово е усещането, че нищо не е такова, каквото изглежда. Никога в историята толкова хора не са вярвали във всякакви конспирации. Навсякъде се вижда задкулисие, дърпане на конци, конспирации – едно масово съзнание, податливо на всякаква обработка от жълти издания, черен пиар и всякакви измислици.
Вторият пласт е на песимистичното съзнание, за което всичко хубаво е останало в миналото и няма да го преживеем повече в бъдещето. Това са между най-високите, мерени нива на песимизъм в българското общество. През август 2013 г. според „Галъп” все още 19 % от хората смятат, че нещата у нас отиват към по-добро, а 69 %, че ситуацията в България върви към по-зле.Според последните данни от проучването на Галъп през юли, когато 73 % говорят, че България върви към „по-лошо” и едва 12 % имат някакъв оптимизъм.
Третият пласт е на нещастното съзнание. Според световния индекс на щастие България е сред десетте най-нещастни страни в света, наред с Конго, Танзания, Хаити, Коморските острови, Бурунди, Сиера Леоне, Централноафриканската република, Бенин и Того. При изследването от 2013 г. се оказва, че хората в България са по-нещастни от тези в Афганистан, където от 35 години има война и милиони бегълци.
Четвъртият пласт е на стресираното, уплашеното, истеризираното и все по- ирационално съзнание съзнание. Бързо се увеличават психичните разстройства. Според проучване от 2011 г. българинът е подложен на най-много стрес в цяла Европа. Стресираното, истеризирано, притеснено съзнание ражда неочаквани действия, агресия. Тайната на влиянието на Борисов е, че на лицето му и в думите му се усеща именно това и то буквално се съпреживява от неговите привърженици.
Петият пласт е на отчаяното и безсилното съзнание, изправено пред усещането за нестабилност и разпад като се почне от финансовата система, мине през здравеопазването, Фонд „Земеделие”, различните институции и стигне до природните стихии. Несигурни и безпомощни се чувстват всички – от клошаря на улицата и гаснещите от бедност и цигански банди старци по селата до Цветан Василев и изгърмелия с над два милиона бивш министър Вежди Рашидов. Във Фейсбук се инициира на 14 август 2014 г. всенародна молитва за спасение на България. Надяват се на чудо.Призовават във всички градове и села в България, в един и същи ден да забият камбаните на църквите им и хората да излязат на площадите със свещ в ръка. „Всички в един точно определен ден и час да започнат да се молят! Да се молят на Господ да престанат изпитанията ви и да се обърне животът на народа към добруване!”
Шестият пласт е на конвертиралото съзнание. Това е на променилитесвоята политическа, идейна, етническа, религиозна идентичност, пренаписали своите биографии хора през последния четвърт век. Това е съзнанието на еничаря, великолепно описан от Антон Дончев във «Време разделно» като човекът, който в най-висока степен осъществява насилието срещу онези, с които някога е бил свързан. Не турчинът, а еничарят е насилникът в неговия роман. Психологическият синдром на еничарството можем да открием при всяка радикална промяна на обществото, когато бивши конформисти на системата се самопредставят като «репресирани», «преследвани», «дисиденти», «пострадали». Дългогодишният комунист Бойко Борисов громи с ярост днес «комунистите». Всъщност още по време на Френската революция най-безпощадно се държат към църквата и духовенството бивши представители на съсловието на духовниците в Националното събрание.
Седмият пласт е на лузърското съзнание в едно общество, в което през последния четвърт век доминира низходяща социална мобилност. При прехода към капитализъм милиони хора загубиха предишния си статус, позиции, икономически възможности, претърпяха декласация. Лузъри се чувстват всички - от просяка до милионерите, държали своите средства в Корпоративна търговска банка. Лузъри се усещат и стотици бивши „демократи”, издигнали се до най-високото в социалната йерархия и изпратени обратно в неизвестното битие в месомелачката на българската либерална демокрация.
Осмият пласт на хейтърското съзнание е неотделим от усещането на човека, който се чувства загубил от станалото в страната през последните години. Той има потребност да мрази и заклеймява, да конструира врагове. Това се превръща и в най-лесния и удобен инструмент на политиците, които успяват да обединят край себе си привърженици чрез общия враг и общия страх, чрез прехвърлянето върху някои друг или социална категория стреса, напрежението, отчаянието, което те изпитват. Позитивните каузи трудно обединяват голямо количество хора, които търсят изход на силните вътрешни напрежения в някой извън тях, върху който да излеят отчаянието и мъста си за своето нещастно и жертвено състояние.
Деветият пласт е на обвиняващото и искащо наказания съзнание. Непрекъснато питащо „кой, кой, кой”. Масово е усещането, че либералната демокрация е довела до колективна безотговорност, при което можеш да направиш като политик всичко и да ти се размине. Да ликвидираш селското стопанство, да затвориш в чужда угода четири реактора на АЕЦ, да дадеш на два американска ТЕЦ-а привилегиите да смучат милиарди от джоба на българския народ и никой да не ти търси никаква сметка. Затова милиони хора искат възмездие, те призовават главния прокурор да бъде нов Торквемада и да въздаде справедливост. В социалните мрежи те снемат своето напрежение като разпространяват колажи на политици от различните партии в затворнически дрехи, с окови, зад телена мрежа като затворници .
Десетият пласт е на бягащото, спасяващото се съзнание. Да отиде някъде другаде, да си смени родината. Количеството на реалната и потенциална емиграция през последния четвърт век е по-голям от всеки друг период в нашата история. Ако усещането на нещастие е по-голямо дори от това в Афганистан, очевидно и мащабите на бягство от мястото на нещастие ще бъдат не по-малки.
Ерих Фром написа някога своята знаменита „Анатомия на човешката деструктивност”, която наблюдаваме днес на всички равнища и във всички сфери на българското общество. Има я при ромите в Аспарухово, докарали си бедствието с безконтролното застрояване и запушване с отпадъци на местата за оттичане на водата. Има я при представителите на ДСБ, протестиращи цяла година срещу задкулисието и в същото време държащи си парите, за да печелят от лихви в банката на същото това задкулисие. Но я има и в централната банка, която в кризата с КТБ наливаше масло в огъня с истерични измислици, вместо да търси рационални решения. Има я в и поведението на кандидата за нов управленски мандат Борисов, който от самото начало се опитва да катурне народното събрание и се люшка между паническите крясъци да дойде МВФ с многото милиарди да ни спаси и тупането на другия ден по гърдите, ни лук ял, ни лук мирисал, как той бил „спасил” Първа инвестиционна банка. В още по-висока степен ще я открием у депутатите, превърнали Народното събрание в махленско сборище на несекващи скандали, реваншизъм и саботаж , в което основния мотив е да действащ напук на другия, да го шантажираш. Мащабите на унищоженото и разграбено материално богатство през последния четвърт век са по-големи от всякога в 1300-годишната ни история. Те заслужават един нов Ерих Фром, който да опише анатомията на „демократичната” деструктивност.
Труд
