/Поглед.инфо/ Продължаваме с публикуването на втора глава от книгата на Здравко Петров "При Плевен".
Първа глава от книгата на Здравко Петров "При Плевен" прочетете тук
След зверското потушаване на въстанието многострадалните, тежки и ужасяващи писъци от българските земи прелетяха до всички краища на Европа.
Най-ревностната защитничка на Високата порта, Великобритания, се обяви против нечистите дела на империята срещу справедливата борба и саможертвата на героичния български народ.
Голяма роля в разпространяването на вестта за въстанието изигра печатът. Множество френски вестници се обявиха против падишаха и тогава Виктор Юго изрече думите: „Трябва да се сложи край на империите, които убиват!“, а италианецът Гарибалди изрази скръбта си, че не може лично да участва в борбите на храбрия славянски народ.
Вече обединена, Германия, се обяви против варварщината на турците и Бисмарк заяви, че Османската империя няма място вече в цивилизована Европа.
И след въстанието по българските земи започваха да прииждат множество чуждестранни журналисти с цел да опишат последствията от бунта и гнета срещу клетия български народ. Един от тия добри люде бе Януарий Макгахан, кореспондент на известен английски вестник. И тогаз англичаните прочетоха за дивотията и жестокостта на башибузуците в Батак.
Портата се опита да противодейства на тези деяния от страна на европейските държави, създавайки фалшиви доклади и изкривявайки по грозен и подъл начин истината за своите действия само и само за да не се спречка с цивилизованите държави, защото тя, властта на падишаха, вече бе немощна, а чиновниците и делата им-нечисти. Империята нямаше грам сила да се противопостави на каквито и да било действия от страна на Европа.
Екотът от черешовото топче, подканите „Свобода или смърт!“ и последвалите ужасяващи викове от българските земи достигнаха до равната, широка руска земя. Всички слоеве на руското общество бяха обхванати от върховната идея за спасението и освобождението на братския славянски български народ. Създаваха се комисии, организации, движения и фракции, които насърчаваха царя и правителството да не жалят сили и средства за помощ към българите. Като рояк пчели жителите на Петербург и Москва се събираха по площадите в подкрепа на борбата на славянските братя.
В една такава лятна вечер на 1876 година към Островския площад се запъти множество от всички части на града. От булевардите и кривите, тесни улички се изливаше народ от различните прослойки на столичното общество, за да чуе думите на Достоевски:
-Виковете на клетия братски български народ ще бъдат чути! Русия не ще остане безчувствена срещу зверствата на османците. Не трябва повече да мълчим и да гледаме как нашите братя славяни се излагат на сигурна гибел и нашият дълг е да се впуснем в помощ!
Настроенията на руския народ, вестниците, които ги отразяваха и най-вече думите на руската интелигенция стигнаха и до дверите на императорския кабинет и балните зали на Зимния дворец.
В една есенна вечер на 1876 година в двореца, на поредния бал, организиран в чест на Негово Величество руския цар, се бе събрал целият политически и военен елит на империята. Това се случи по време на поредния митинг , отнасящ се до българите и подкрепата, която трябва да им бъде оказана. Преди да дойде Александър Николаевич , множеството от събралите се тихомълком обсъждаше ту някаква предстояща война, ту дипломатически натиск, споготби с Германия и Австро-Унгария и други най-невероятни варианти за въздействие над Цариград.
В разкошно обзаведения салон, под звуците на нежна музика, дамите и господата танцуваха валс. Някои от присъстващите небрежно се бяха настанили по креслата между широките колони. В единия край на продълговатата зала можеше да се забележи Олга Николаевна Скобелева, наблюдаваща мъжа си, Дмитрий Иванович, който елегантно танцуваше. Около нея се бяха насъбрали княз Мирски, генерал Радецки и други офицери от армията.
-Олга Николаевна, бих желал да Ви попитам истина ли е, че Вашият син, генерал Скобелев, се отправя в Кишинев след дългото си пребиваване в Туркистан? – попита , сякаш не знаеше , Радецки.
-Миша просто сменя климата- отговори с неохота Скобелева.
- Но позволете ми да отбележа, мадам, че климатът в Туркистан и Кишинев е един и същ.
Сякаш да отбие тези въпроси , Олга Николаевна запита княз Мирски наивно:
-Николай Иванович, в крайна сметка ще има ли война?
-Всичко е в Божиите ръце, мадам.- отговори княз Мирски, някакси тайнствено, с усмивка.
В противоположната точка на залата, от другата страна на танцуващото множество, двама господа в зелени мундири водеха тих и спокоен диалог под звуците на опияняващата музика. Единият беше канцлерът Горчаков- човек със среден ръст, голобрад чието благородно лице и побеляла коса свидетелстваха за мъдростта и опита, които притежаваше. С него разговаряше Дмитрий Алексеевич Милютин- висок, строен, с ясно изразени черти на лицето и прошарена коса. Близък до императора, той неотклонно настояваше за война с Истанбул.
-Война все пак ще има, Ваше Превъзходителство. Кога се очаква Негово Величество да я обяви?
-Всеки момент, Дмитрий Алексеевич, всеки момент. Вече е решено. Преговорите с Румъния са към приключване. Ще имаме възможността безпрепятствено да стигнем до бреговете на Дунава и да го форсираме. А освен това румънците дадоха съгласие за участие във военните действия, което не е малка подкрепа. Ще успеем да извоюваме и тяхната независимост. Карол Iдобре разбира това. – отговори с дълбоко задоволство Горчаков.
- А Негово Величество, в крайна сметка, обяви ли кой ще поеме задачата на главнокомандващ?- живо попита Милютин.
- Все още не. Спрягат се имената на генерал Обручев и на брата на Негово величество-Николай Николаевич. Но все пак това зависи изцяло от Царя. Не бих могъл да влияя на това негово решение.
В този момент музиката изведнъж спря. Гвардейците отвориха широките, обковани в злато двери, и в залата влезе Негово Императорско Величество Александър IIНиколаевич- Цар Освободител. Той бе либерален владетел. Даде свобода на крепостните селяни 15 години преди описваните събития- през 1861 година. Но това не му стигаше. Сега се готвеше за война с поробителя на братския български народ.
Всички дълбоко се поклониха, а царят гордо мина през средата на залата, отправяйки се към Горчаков и Милютин. Когато музиката бе възобновена и танцуващите продължиха своя фин валс , императорът със спокоен тон подхвана темата за войната:
-Господа, а как смятате? Бихме ли могли да се справим с тази война? Може би сме изправени пред заплахата отново Русия да изгуби авторитета си, както след Кримската война?
Тогава Милютин не без вълнение, и сякаш да се изтъкне, отговори:
-Ваше Величество, войските са в пълна готовност. От 1861 година насам оживено се занимаваме с това и сме го превърнали в най-висша цел. Възстановихме флота, заводите в Петербург и в Москва произвеждат най-модерното оръжие в наши дни, а числеността на войската е близо милион и половина души.
-Осмелявам се да добавя, че при победа в тази война не само ще освободим българите и ще дарим с независимост румънци, сърби и черногорци, но и ще възвърнем престижа, който Русия изгуби през не толкова далечната 1856 година, когато претърпя погром във войната на Черно море. Още повече, уважението, което ще вдъхнем у Западна Европа, ще отвори арена за по-нататъшни успехи на империята в сложната ситуация, която се очертава в това изпълнено с трудности време, Ваше Величество.- добави смирено Горчаков.
Царят се замисли. В главата си прехвърляше всички възможни варианти за дипломатически и военни действия.
-Знам, че българите са храбър и войнствен народ. В борбата си за свобода го доказаха. Те трябва да се включат във войната редом със своите братя-русите. Както знаете, вече съм взел решение за сформирането на българско опълчение в Кишинев.
-Работим над това усилено, господарю-отговори Милютин и продължи: През септември тази година в Кишинев се събраха около 700 храбри български мъже. Някои от тях са участвали във въстанието презаприл и май. Броят им вече расте ден след ден. Очакваме до пролетта да достигнат шест хиляди.
Разговорът скоро приключи и всички се отправиха да танцуват със своите дами, които по правило не се месеха в делата на политиката още от времето на Екатерина Втора.
Усещаше се силно напрежение в Москва и в Петербург. Често в казармите и военните академии се организираха внезапни учения, военните заводи получаваха поръчки за пушки, топове, а в големите текстилни фабрики в покрайнините на столицата се шиеха униформи за редовната руска армия. В Кремъл- сърцето на руското православие, се отслужваха литургии. Всичко бе решено. Царят бе готов да обяви война на султана през пролетта на идната 1877 година.
С плана за военните действия бе натоварен генерал Николай Николаевич Обручев, човек спокоен, благ, с честно лице и остър поглед. Реформирал успешно военното дело в Русия след тежката загуба в Кримската война, той бе наречен „умът на военното министерство“.
Нападението включваше два фронта- Балкански -район на главните военни действия , и Кавказки-второстепенен. На Балканите руското командване можеше да разчита на българите, борещ се за свободата си. Основната войска имаше важната задача да форсира Дунава при Свищов, да премине през Балкана, а оттам да се отправи по поречието на река Тунджа към Одрин и Цариград.
За главнокомандващ въоръжените сили Александър определи брат си- Николай Николаевич Романов, а в Кишинев вече бе изпратен генерал Николай Столетов.Той имаше сложната, но така приятна задача да сформира и ръководи българското опълчение, в което щяха да участват юнаци от всички краища на българската земя.
На Балканския фронт щеше да вземе участие гвардейският полк под командването на императорския син и престолонаследник Александър Александрович, с три пехотни дивизии, три гвардейски артилерийски бригади, една гвардейска кавалерийска дивизия и една гвардейска конно-артилерийска бригада. Освен гвардейците бяха включени десет армейски корпуса, три пехотни дивизии, сводна казашка дивизия и Втора Донска Казашка дивизия.
Много важна част от войската бяха гренадирите. Отличаваха се с мъжество и безумна смелост. Бяха въоръжени с гранати и винтовки от тип „Бердан“. Според плана на генерал Обручев гренадирският корпус, който щеше да участва във войната под командването на генерал Радецки, се състоеше от Втора и Трета гренадирска дивизия. Техният състав бе пъстър: полковете, включени в тях, бяха все от герочни руски градове- Твер, Владимир и Москва.
Един от тези полкове бе Дванадесети гренадирски Астрахански полк на Негово Императорско Височество великия княз Александър Александрович, чиято щаб-квартира се намираше в Астраханските казарми на улица „Золоторожская“ в Москва. Участвал в не една война с Турция , полкът бе показвал смелост и мъжество. Дори самият Кутузов в своята младост бе служил в него.
Гренадирите се гордееха с герба и с историята на своя полк. Тези млади кутузовци на възраст от двадесет и три до тридесет и пет години бяха жадни да се включат във военните действия. На сутринта на втори ноември 1876 година свикаха войниците на извънредна строева подготовка на главния плац на Астраханските казарми.
Пред вече строилите се войници се изправи командващият полка полковник Пьотър Иванович Радзишевски. Той разгърна голям лист твърда, леко прозрачна хартия от външната страна, на която едва бе забележим императорският герб. Полковникът бавно и напевно започна да чете с ясен и висок глас:
-Указ на Негово Императорско Величество Алексанър II Николаевич самодържец всеруски, цар полски, княз финландски, за мобилизация на Дванадесети гренадирски Астрахански полк с щаб-квартира в Москва. Нареждам незабавна мобилизация на Дванадесети гренадирски Астрахански полк на Негово Височество великия княз Александър Александрович и преместване на пълния му състав в град Кишинев през пролетта на 1877 година.
След няколко мига от казармите гръмко проехтя гласът на близо пет хиляди богатири, извиквайки едно дълго и напевно „Урааааааа!“.
По големите булеварди, както и по малките московски улички, плъзна мълвата за внезапната мобилизация. Жителите на града ликуваха- от аристократите, та през интелигенцията, чиновниците, обикновените граждани, чак до простолюдието .Всички се надяваха да започне таз война, та да се освободят братята българи и да бъде върнат престижа на голямата Руска империя, загубен 20 години по-рано, по време на Кримската война.
В същата студена ноемврийска вечер заваля обилен сняг, който натрупа по всички площади. Предавайки своя рапорт за деня, унтер-офицер Андрей Василиевич Кузмин излезе от казармите дълбоко умислен, яхна коня си и се отправи към дома си на улица „Покровка“. Вече бе достатъчно натрупало, но валежът се усилваше, а вятърът пееше своята лека зимна песен. Кузмин бързаше да се прибере у дома- там го очакваха съпругата му Александра и синът му Алексей.
Макар и млад, само на 26 години, Андрей Василиевич вече бе загубил своите родители отдавна. Дори не помнеше майка си, Наталия Андреевна, потомствена аристократка от Тверска губерния. Тя бе починала малко след раждането на сина си. Андрей помнеше баща с смътно. Василий Павлович Кузмин бе загинал като подполковник от същия този Дванадесети гренадирски Астрахански полк по време на Кримската война.
Воинът премина през един от мостовете на Москва-река, откъдето се виждаха златните кубета на съборите на Кремъл. Конникът поспря и ги погледа- на другия ден трябваше да се готви за война, а напролет да замине на фронта. Кой знае кога ще види родната Москва отново, кой знае кога пак ще види сина си и бременната си жена?
Ситният сняг вече бе позатрупал пищната улица „Покровка“, която бе и родната улица на Андрей. На фона на току-що запалените фенери се личаха падащите снежинки, а по паважа се движеха каляски, отправящи се към храма „Успение Богородично“, където се отслужваше вечерна литургия. Кузмин реши да влезе за да я изслуша и да запали свещичка за здраве. Този храм се свързваше с детството на Андрей, част от което бе прекарано в Москва. Всяка неделя той ходеше с баба си и дядо си на църква. Слушайки църковните песнопения, той си спомни детството, игрите, а по-късно и суровата дисциплина във военното училище.
По-надолу, на отсрещната страна на улицата, между големите многоетажни сгради, се намираше домът на Кузмини- разположен по средата на широк двор, обграден с богата ограда. Къщата, в светложълт цвят, сама по себе бе изградена в типичния за тогава руски бароков стил- два етажа, с ляво и дясно крило, а пред централното, което ги свързваше, бяха наредени шест бели колони.
Пред Андрей стоеше най-голямата тежест от началото на брака си с Александра- да й съобщи за мобилизацията, за която все още не й бе известно. Съпругата му бе бременна за втори път и страшната новина за война би разлюляла здравето й.
Вече завел коня до конюшнята, той влезе вкъщи, където го посрещна прислужницата- Маря Иларионовна, възрастна, блага жена, служеща вече 40 години в дома на Кузмини.
Неволно Андрей се върна в детството, когато беше седемгодишен - едно нетърпеливо, любопитно дете, живеещо в защитения свят, изграден от топлотата, с която го даряваха както баба му и дядо му, така и Маря Иларионовна. Понякога всред слънчевите лъчи, струящи от грижовността и обичта на близките му, той съзираше малки облачета, които хвърляха плаха и същевременно настойчива сянка в душата му. Смътно усещаше липсата на майка си и баща си, отсъствието на тази така естествена беззаветна любов, която всички деца около него приемаха за безусловност.Често играеше на войници с приятеля си - Евгений Скворцов, син на съдия от Московския областен съд. С часове строяха укрепления и окопи,качваха се на въображаеми кули и вперваха бдителен взор за дебнещ ги евентуален враг, сражаваха се с дървени саби и се дуелираха наужким. По някое време, когато се бяха вживели в измисления си свят , идеше някоя прислужница и гласът й за миг разрушаваше магията на споделеното от децата вълшебство.
Андрей завари Александра в големия, великолепно нареден салон.Между двамата цареше топла привързаност и тиха, безпрекословна отдаденост, които с годините сякаш ставаха все по -изразителни. Любовта им беше пламнала изневиделица, без да я търсят, на една вечеринка в новия дом на Евгений , който тогава вече беше създал свое семейство. Андрей и Александра много бързо усетиха душата на другия в себе си и скоро се врекоха пред Бог и пред близките си.След сватбата заживяха в дома на Кузмини и всичко тръгна в едно щастливо и така радващо Андрей русло. Александра беше потомствена дворянка и освен красота и добро сърце, притежаваше и завидна ерудираност и интерес към изящните изкуства.Андрей беше доволен от сегашния си живот и благосклонността на съдбата , раздаваше се всецяло и мечтаеше да имат още деца. Младата съпруга обожаваше поезията. Четеше всякакви стихотворения и купуваше прогресивни списания, които четяха членовете на интелигентната прослойка от руското общество.
В този момент тя се бе облегнала на един огромен диван. Беше боса, защото в голямата къща вече се бе затоплило. Малкият Алексей играеше около нея със своите оловни войничета. Той бе четиригодишен непослушник, който знаеше, че един ден ще стане храбър войник като татко си и затова имаше най-невероятният антураж от оръжия- дървени пушки, саби, шпаги и цяла армия от оловни гвардейци и гренадири. Андрей обичаше детето си и често мислено съпоставяше своето детство с неговото. Виждаше как спокоен и щастлив Алексей растеше пред очите му.Когато вечер беше свободен, играеше с него на войници. И тази вечер, щом го видя, детето се гушна в него и му даде малка сабя, с която допреди малко намушкваше въобръжаем противник.
Вече седнали в продълговатата трапезария, Андрей заговори за войната, за приближаването й и за решението на царя за мобилизация.
-Андрей, аз вече знам! На гости ми бе моята приятелка Анастасия Скворцова, сестрата на твоя другар по служба Евгений. Той вече й бе съобщил, че ви мобилизират. А ако те сполети същото, което сполетя и дядо ти, и баща ти?- запита някак напористо Александра.
И действително, дядото на Андрей, Павел Михаилович Кузмин бе загинал в Отечествената война против Наполеон през 1812, а синът му и баща на Андрей , Василий Дмитриевич, погина през 1855 година по време на сраженията на Кримската война. Някаква прокоба тежеше над съдбите на мъжете в това знатно семейство, което явно бе осъдено да няма силен водач за дълго време.
Александра помисли, изяде още няколко залъка и твърдо заяви:
-Каквото и да се случи, Александра, това е заповед на Негово Величество Александър, цар на Русия, но знай, че аз винаги ще бъда близо до теб , дори и да се намираш на край света!
След приключването на вечерята скръб и страх за чедото и съпругата му свиха сърцето на офицера. Но в края на краищата той се бе клел в царя, в знамето и родината и трябваше да изпълни своя дълг пред тези светини. Затова гренадирът стисна зъби, отиде да се помоли пред иконите преди лягане, а след туй се настани до жена си на леглото и спокойно заспа.