/Поглед.инфо/ Фонът на признаването на Абхазия и Южна Осетия от страна на Сирия е прост за разбиране. Това е проява на благодарността на Асад за оказаната му помощ. Русия помага на много страни по света, но малко са готови да признаят Сухуми и Цхинвали за независими столици, а Крим за руска територия? Трябва ли Москва активно да натиска своите съюзници, за да ускори този процес?

Сирийската арабска република официално заяви, че признава независимостта на републиките Абхазия и Южна Осетия. Двете разположени в постгрузинското пространство държави фактически получиха независимост в началото на 90-те години след въоръжени конфликти с Тбилиси.

Чак до 2008 г. Русия, както и повечето страни по света не признаваха независимостта на тези републики. Но след нападението на Грузия над Южна Осетия , съпроводено с убийството на руски миротворци, Москва  проведе специална операция, по време на която грузинската войска бе изтласкана от републиките, а след това призна независимостта, както на Цхинвали, така и на Сухуми.

Русия в първоначално не поиска от своите съюзници признание на републиките. Затова доскоро независимостта на Абхазия и Южна Осетия бе призната, освен от Русия, от Венецуела, Никарагуа, а също и от островните джуджета Науру, Тувалу и Вануату. При това последните две по-късно оттеглиха своите решения за признание.

Грузия, естествено, изрази възмущение от това решение. „Режимът на Асад, признавайки независимостта на двата исторически региона на Грузия, грубо нарушава нормите на международното право“, написа в профила си в „Туитър“ външният министър на тази страна Михаил Джанелидзе. МВнР на Грузия също така започна процедура по скъсване на дипломатическите отношения със Сирия.

Тбилиси е в правото си – Китай по аналогичен начин се държи със страните, признали Тайван за отделна държава. Това не пречи на повечето страни да имат взаимноизгодни икономически отношения, както с Пекин, така и с Тайпе.

Фонът на решението на Башар Асад е проста – това е жест на благодарност по отношение към Русия за оказаната помощ. Отбелязваме, че Русия помага на много страни по света, макар и на повечето икономически, а не с военна сила, както на Сирия. Но повечето никак не бързат за признават Абхазия и Южна Осетия за независими, а Крим за част от Русия. Както от друга страна и не бързат да се присъединяват към антикримските санкции на САЩ, ЕС и Украйна.

Отбелязваме, че броят на страните, официално признали Крим за част от Русия се отличава незначително от броя на призналите за независими Абхазия и Южна Осетия.

През октомври миналата година кандидатът за президент Ксения Собчак заяви, че „присъединяването на Крим към Русия не е признато буквално от нито една световна държава, дори и от Беларус“. Ксения тогава неочаквано бе разобличена от проекта „Фактограф“, създаден от финансираните от Държавния департамент на САЩ пропагандистки издания „Радио Свобода“ и „Гласът на Америка“.

Според данните на „Фактограф“ влизането на Крим в състава на Русия е официално признато от Армения, Боливия, Никарагуа, Северна Корея и Сирия, а  неофициално от Афганистан, Венецуела, Казахстан, Киргизстан, Куба, Судан и Зимбабве. Освен това президентът на Беларус Александър Лукашенко при въпрос каква е позицията му по Крим още през 2014 г. заяви, че „фактическото положение на нещата е такова, че независимо дали го приемам или не го приемам, дали ми харесва или не, фактически това е територия на Русия“.

Следва ли Русия по-активно да натиска своите съюзници, за да може количеството на призналите Абхазия и Южна Осетия страни да може да се брои, използвайки се пръстите поне на двете ръце? Или не трябва? И трябва ли да се упражнява натиск върху тях по повод признаването на Крим? Главният редактор на телевизионния канал RT Маргарита Симонян смята, че може и трябва.

„Ние изобщо трябва да спасяваме единствено тези страни, които признават, че Крим е руски, които признават всичко, което и ние, които осъждат и не подкрепят санкциите срещу нас.И това е минимумът“, написа тя на профила си в социалната мрежа „Телеграм“.

Логиката е като цяло разбираема и обяснима. САЩ и Евросъюзът активно натискаха своите съюзници по въпроса за признаването на Косово и в резултат на това до момента тази насилствено откъсната от НАТО сръбска територия се признава за независима държава от 111 страни по света, тоест от повече от половината. За влизане в ООН това е недостатъчно – там са необходими повече от две трети от гласовете плюс признаване от целия Съвет за сигурност, а Русия и Китай са против. Но това е напълно достатъчно Косово да се чувства относително уверено.

От друга страна не е много разбираемо какво ще се промени, ако броят страни, признаващи Абхазия и Южна Осетия за независими, а Крим за руски, се увеличат ако не 23 пъти (за да се настигне Косово) а поне два пъти.

Натискът и ултиматумите не са в стила на руската политика. Москва избира равноправните преговори до последния момент, когато силовото решение вече става неизбежно, както стана през 2008 г. с Южна Осетия.

Приднестровието е де факто осъществена държава със своя валута и значително по-развита икономика от Абхазия и Южна Осетия взети заедно. Но Русия продължава да признава несъществуващата в реалността повече от четвърт век „Единна Молдова“. Защото, въпреки определените трудности, Кишинев е изградим относително добросъседски отношения със своя бивши регион. Съвършено е неразбираемо защо Русия търпи постоянните депортирания на руски журналисти и политолози от Молдова, но това вече е отделен въпрос. Мака и тази струваща се на мнозина извънредна мекост е поредното потвърждение на привързаността на Москва към езика на преговорите, а не на натиска.

Затова е крайно невероятно Русия в обозримо бъдеще да обуславя своята поддръжка с признаването на нейните позиции по Абхазия, Южна Осетия и Крим.

На света вече има един „световен жандарм“ – това са САЩ. Русия, напротив, подкрепя многополюсния свят и разнообразието на мненията. Ако някоя страна от благодарност или по желание изрази солидарност и признае Крим за руски, а Абхазия и Южна Осетия за негрузински – то голямо благодаря. Ако не признае – нищо страшно, всички имат своите недостатъци, както казва героят от филма „Някои го предпочитат горещо“.

А натискът „не е наш метод, Шурик“, ако ще цитираме вече съветската кинокласика.

Превод: Поглед.инфо