/Поглед.инфо/ „Имаме сериозни фалшификати при издаването на книги - исторически и класически, сега можем да се правим, че не е така, но това е фактическото положение, което трябва да си признаем“.
Това са думи, изречени съвсем наскоро от Любчо Георгиевски, първия председател на ВМРО-ДПМНЕ (1990), който още в началото на разпадането на Югославия е станал един от инициаторите – хора в страната и навсякъде из света, за създаването на тази партия с идеология и политика в интерес на историческата истина.
Оценката на Георгиевски заслужава уважение.
Само че ситуацията в Република Северна Македония днес под ръководството на ВМРО-ДПМНЕ с председател на партията и премиер на държавата Християн Мицкоски е друга.
Там като че ли се засилва започнатият през 1913 от сръбската шовинистична власт и следван от сетнешните правителства процес на фалшифициране на паметници, документи, приказки, предания, празници, ритуали от българското материално и духовно наследство в Македония.
Последната информация за фалшификат е от 11 декември 2024. Потомък на писателя Димитър Талев сигнализира министъра на външните работи на Република България за културно заличаване на исторически личности посредством подмяна на техните имена. В село Цер, Северна Македония, на паметната плоча на гроба на 15 загинали българи герои в Илинденско-Преображенското въстание имената им са изписани с фалшифицирано окончание „ски“ вместо с оригиналното „ов“, с които са родени, живели, воювали и загинали за българщината в своя роден край и за свободата на Македония.
Целта на фалшификацията, разбира се, е пределно ясна. Пред съвременните граждани на Северна Македония предците им да бъдат представени като тях – „македонци“.
А ето и още един фалшификат. Твърде значителен.
На мраморната плоча над гроба на Григор Пърличев в родния му град Охрид може да се прочете: Григор Прличев.
Това не е името на историческата личност Григор Пърличев, чиито тленни останки са положени в този гроб. Името е фалшиво. На друг човек.
Григор Пърличев е известен със своята страстна защита на българщината навсякъде в своята родна България далече още преди да дойде Освобождението през 1878.
Съществува един интересен, скандален случай в столицата на Гърция Атина, в който като главен герой се явява самият Григор Пърличев – напълно съзнателно и отговорно.
През 1860 той се качва на трибуната в Тържествената зала на Атинския университет, за да получи годишната награда за литературно произведение. В благодарствената си реч заявява, че за него, българския студент, е чест да заслужи наградата на най-престижното висше училище на Гърция за своето поетично творчество – поемата „О Арматолос“ („Войводата“), написана на блестящ ромейски език, известен като катаревуса (чист език).
До оня момент никой в университета не е предполагал, че студентът, отличаващ се с изключително висока култура и енциклопедични знания, всъщност е българин, прикрил се зад гръцко име за да може да получи високо образование.
В аулата сякаш пада бомба. Шок обхваща маститите гръцки учени и политици.
Григор Пърличев се завръща в родината, стенеща под османската държавна власт и фанариотския духовен гнет. До края на живота си се бори за отхвърляне на гнета на фанариотите. Приветства учредяването на Българската екзархия и очертаването на българското църковно и етническо землище (1870). Полага грижи за създаване на български училища. Учителства и твори за утвърждаване и прослава на своя свещен български език.
Когато преминава в отвъдното през 1893, признателните Охридчани поставят над гроба му масивен камък с епитафия, започваща с думите „ТУКЪ ПОЧИВА ГРИГОРЪ ПЪРЛИЧЕВЪ“.
По-късно гробът на българския възрожденец е поруган.
Грубият паметен камък е заменен с изгладена мраморна плоча с надпис „Григор Прличев“.
Така е и днес. Без промяна. Фалшиво.
Без срам на властта пред живота и делото на този забележителен български будител.
И това съществува въпреки, че властите в Република Северна Македония заявяват, че тя е демократична държава.
Която обаче не е осъдила титовизма като реакционна шовинистична комунистическа идеология, политика и социална практика - оръжието на югославските политически инженери за измисляне на „македонския“ народ и нация и насилствено въвеждане на „македонския“ език и култура. Съпроводено от масови убийства и насилие над всички, които заявяват своето българско самосъзнание.
Даже се отнася към Тито с почит. Ознаменуват се годишнини от живота и дейността му. На негово име се кръщават улици, училища и пр.
А пък Македонската Академия на науките и изкустватае нарекла Григор Пърличев „най-голямото име на македонската литература през XIX век“.
На коя „македонска литература“ е най-голямо име Григор Пърличев?
На оная, която не е съществувала когато той се е борил и творил като българин в Македония?
Или на другата, създадена лъжовно и с фалшификати след 1945?
Характерно е, че най-високата научно-административна институция в държавата Република Северна Македония носи и сега името „Македонска академия“, а не „Северномакедонска академия“.
Което може би означава, че факторите, които са запазили това „социалистическо“ име (1967) и след приемането на официалното име на държавата „Северна Македония“ (2019), имат по всяка вероятност претенции тяхната академия да обединява научните достижения и дейности на всички научни звена в земите от историко-географската област Македония, голяма част от които по волята на историята и политиката се намират извън Северна Македония, в други страни.
Не ми е известно научни или административни фактори в България, Гърция или Албания да са били питани и да са давали съгласието си.
В същото време председателят на управляващата ВМРО-ДПМНЕ Мицкоски претендира, че държавата, на която е премиер, има всички основания да бъде приета в Европейския съюз.
Този човек се сърди, че едно от условията за приемането на държавата в ЕС е българите да бъдат вписани в конституцията на Северна Македония като държавнотворен народ.
Той заявява с удивителна категоричност:
„Няма да има конституционни промени, докато аз ръководя правителството и докато съм председател на ВМРО-ДПМНЕ, а без ВМРО-ДПМНЕ няма да има конституционни промени, това трябва да е ясно на всички.“
Защо е това упорство?
Много просто. Защото, както съм писал и в предишни статии, ако българите бъдат вписани в северномакедонската конституция (нали точно това наднича зад думите „конституционни промени“!), на властите ще им се наложи май да признаят официално, че в страната живеят българи.
Български медийни сайтове подхвърлят, че ръцете на Мицкоски биват извивани, за да признае българите в неговата държава, и че за него „няма мърдане“.
Не знам дали тези медии искат да помогнат някак на Мицкоски.
Мисля, че не съществува „извиване на ръце“ и „няма мърдане“.
Може би има друго.
И то като че ли е боязливо очакване от властите в Северна Македония, че след като „Бугарите“ се впишат в най-официалния нормативен документ на държавата, тамошните българи бавно и полека могат да възбудят един процес.
Който в българския народен епос е известен като „НА ЛЪЖАТА КРАКАТА СА КЪСИ!“ и „ПОДИР ВСЯКО ЗЛО ИДВА ВИДОВДЕН!“.
Ще се изразя по-ясно.
Напълно е възможно българите като масов автохтонен етнос в Република Северна Македония да се раздвижат и да поискат ревизия, критична научна преоценка на цялостната идеология, политика, образование, култура, хуманитарни науки, празници, ритуали на антибългарска основа.
Като се започне от Кралство Сърбия (1913-1919), премине се през Кралство на сърби, хървати и словенци (1919-1929), Кралство Югославия (1929-1945), Социалистическа федеративна република Югославия и нейната съставна Социалистическа република Македония (1945-1991), Република Македония (1991-2019) и се стигне до Република Северна Македония (от 2019 насам).
Целият този период може да се окаже в процес на преоценяване към историческата истина.
Опасяването от такъв процес е може би причина за упорството на властта срещу признаване на българите в държавата преди приемането ѝ в ЕС. А това е условие, което тя самата е приела.
При неговото изпълнение РСМ би имала основания да претендира, че трябва да бъде не само пълноправен, но и надежден член на Европейския съюз.
А не както президентът Гордана Силяновска заявява в обръщение към парламента, че „Единственото възможно решение е промяна на Конституцията с отложено действие. Това е печелившо решение и за двете страни - и за Северна Македония, и за България“.
Интересно заявление. В математиката има правило за доказване на дадено твърдение, като се допуска противно.
Не ми е известно как ръководството на Република Северна Македония е стигнало до горното безалтернативно научно заключение.
Не съществува информация, от която да е видно, че северномакедонските власти са обсъждали мнението на председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен и са изтъкнали достатъчно научни аргументи, с които са убедили Европейския съюз, че което Мицкоски е твърдял пред председателя на ЕК, но не го е отстоял и доказал, е „единствено възможно решение“.
Още по-малко може да се твърди, че това е „печелившо решение“ за България, както и че „България ще получи своето искане и в същото време ще помогне за евроинтеграцията на страната“, както твърди Силяновска.
Не е лошо да се знае, че не е нужно президентът на РСМ да заявява, че се надява България да помогне за евроинтеграцията на Северна Македония.
Истината е, че България работи активно за европейската интеграция на братска Македония още от 1992. България първа в света признава държавата именно с тази цел. Даже под името Република Македония още когато е Бивша югославска република Македония.
Тя обаче сама си пречи за своята евроинтеграция.
Не ми е известно България да е изразявала позиция по приписваното ѝ „свое искане“, защото според мен тя такова „искане“ никога не е предявявала.
Нито пък, че е изразявала съгласие с „отложеното действие“.
Още по-малко да го е приемала като „единственото възможно“ и „печелившо“ решение.
Освен това, не става дума за българите като „малцинство“, а като държавнотворен народ.
Числеността на който в днешно време варира в твърде широки граници.
Ето ги:
А) От „трети народ след македонците и албанците“ (Мендух Тачи, председател на Демократическата партия на албанците в РСМ).
Б) През „повече от 150 000“ (получили български документи за самоличност по доказан от всеки един от самите тях своя български произход).
В) През „3504“ (официани данни от преброяването в РСМ 2021).
Г) До „800-900“ (К. Мицкоски, председател на ВМРО-ДПМНЕ и премиер на РСМ).
Каква широка „статистика“!
И кое в нея е истина?
Не знам как да определя нито словата на госпожа Силяновска пред Законодателния орган на нейната държава, нито „широката вилка“ на „данните“ за българите в РСМ.
Не мога да разбера и с какво самочувствие премиерът на държавата фалшифицира фактите, като поднася данни за 800-900 българи. И на тази фалшива основа се опитва да защитава пред Европейския съюз антибългарската политика на неговото правителство.
Не ми е ясно защо българските власти не реагират.
Заедно с това мисля, че България няма какво да получава като нейно „искане“.
Искането е на реалността във Вардарска Македония, сега Република Северна Македония.
И тази реалност е, че във въпросната страна живеят българи открай време. Но от 1913 насам нито една държавна организация, изразяваща суверенитета и упражняваща властта в тази територия, не ги е признавала. С всички отрицателни последствия за тях.
А министърът на външните работи на Република Северна Македония Тинчо Мусунски още в първите дни на Новата 2025 ръси обвинения, че България предизвиква омраза към себе си от страна на младите граждани на неговата държава:
„С поведението си към нас България позволява да се натрупа сериозна поколенческа пропаст. Сред поколенията млади хора донякъде и с право се създава чувство на недоверие, дори бих казал омраза, заради това, което ни се причинява по един нечестен и неевропейски начин.“
Значи, не отказът на северномакедонските власти да се признаят реалностите е причина за проблемите, а България!
И тя причинява на Северна Македония нещо „по един нечестен и неевропейски начин“?!
А какво ли означава според северномакедонските власти „честен и европейски начин“!
Вероятно, ако България би си траяла и приела за истина лъжата за произхода на „македонците“ от древни времена, които нямат нищо общо с българите, наричани татари, номади и пр., за македонската култура, азбука и език, които по никой начин не се родеят с българските и нямат един произход с тях - български.
Или, ако България не би реагирала срещу хилядите убити и десетките хиляди измъчени българи само за това, че се смятат за българи.
А може би, ако България би подминала безусловно статуквото, установено през 1913, засилено и затвърдено през 1945 и продължено с още по-голямо настървение и омраза към всичко българско в днешните дни – а именно, че на тази територия не е имало и няма документално доказани българи.
Изобщо, ако България би приела насилието над българския народ във Вардарска Македония като калесване за сватба с бъклица и здравец, ако би приела всички посочени уродливи реалности безропотно в полза на сърбоманите в Северна Македония и би се съгласила мълчаливо с лъжата и фалшификацията на историческата и актуалната истина, разбира се, за своя сметка, всичко в отношенията ѝ със съседната държава би било „цветя и рози“?!
Как ли не!
За да подкрепя мислите си дотук, осъждащи фалшификациите в Република Северна Македония и последствията от тях, ще представя още два „дребни“ исторически факта.
Първият е свързан с охридския писател и публицист Христо Силянов.
Той пише в своите спомени, че когато е бил четник на ВМОРО в Македония през 1902 (тогава не се е знаело още, че ще има Илинденско-Преображенско въстание), на покръстените (заклетите) по закона на ВМОРО българи от село Неокази, успели след предателство да се измъкнат от преследващата ги турска потеря и потърсили закрила при четата, войводата Марко, като заявява, че за тях връщане на село не може да има, предлага да избират: дали да заминат за България, или да останат в четата и се обрекат на опасната хайдушка борба.
Та, ето.
ВМОРО предлага на селяните да отидат в България като една от възможностите да бъдат спасени.
Защо в България?
А не в Гърция или Сърбия, които както България също са свободни държави, съседни на Османската империя?
Защото са българи, ВМОРО е българска организация и България е тяхна закрилница.
По онова време те са я зовели „МАЙКА БЪЛГАРИЯ“.
Вторият факт засяга личността на Владо Черноземски.
Може да греша, но мисля, че в РСМ не се означава по популярен начин неговият самоотвержен акт – екзекуцията на краля на Югославия Александър I Караджорджевич през 1934 в изпълнение на смъртната присъда над монарха, постановена с решение на ВМРО с председател Иван Михайлов като отчаян опит да се осъди насилието, на което българите във Вардарска Македония са подложени от югославската власт.
Черноземски е активен член на ВМРО, близък съратник на нейните двама последни председатели – отначало Тодор Александров, и след това Иван Михайлов.
Та, така.
Мицкоски лидер на партията ВМРО, която би трябвало да продължава идеологията на историческия прототип - революционната организация радетелка за българщината, ли е?
Или на друга, различна?
Не очаквам отговор от него.
Отговора по всяка вероятност ще го дадат българите в Република Северна Македония.
По всичко личи, не сега.
Но може би някога – по-далече или по-близко във времето.