Други свързват понятието с маймунджилъци и гавра с всичко. Това пък е ограничено. Все едно на въпроса къде живете, вместо да отговорите: «Галактиктичен свръхкуп Ланиакея, свръхкуп Дева, галактика Млечен път, Ръкав на Орион, Слънчева система, планета Земя, Великият Европейски съюз», вие казвате: «Вкъщи, пред телевизора».
Има и такива, които оприличават постмодернизма на онова усещане, настъпващо, когато всичко е изговорено - няма нищо ново и стойностно за добавяне и оттук нататък остава само да се разправят вицове.
Ние ще започнем със стара шега.
Помните ли как професионалните комици си разказват един на друг анекдоти? Те просто огласяват номерата им в каталога:
- Три, точка, осемдесет и седем.
- Нищо особено.
- А шест, точка, единайсет?
- Ха-ха-ха!
Ала в действителност шоумените не се смеят. Защо да го правят? За тях в до болка известната им история няма нищо забавно.
Пример втори. Лермонтовият Печорин казва: «Аз влязох в този живот, след като го бях вече преживял мислено, и ми стана скучно и отвратително, като на оногова, който чете лошо подражание на отдавна известна му книга…» Казано накратко, на него не му е интересно да живее, защото знае предварително какво ще стане.
Пример трети. Разказът на на Л. Х. Борхес «Писанията на Бога». (Тук е мястото да изразя своята благодарност към хората, поддържащи безплатните електронни библиотеки! Те широко отварят вратите към знанието и литературното богатство… Това е светло петно сред мракобесието, ширещо се в българския сегмент на Интернет.) В историята се разказва за Цинакан, великия жрец на маите. Конквистадорите опожаряват храма му, избиват народа, а него след зверски изтезания хвърлят да умре в каменна килия. Човекът, обезобразен, останал без сили, лежи в мрака. Задава си въпроса (повечето хора, попаднали в неговото положение, биха направили същото): «Боже!... Как допусна това? Защо!?». Отговор, естествено, не последва. В резултат мнозина от нас биха заключили, че всевишният не съществува, или пък че той е злобар и гадина. Но свещенослужителят не е като другите. Той разсъждава: «Сигурно аз просто не възприемам отклика свише…». И се опитва да намери вълшебното заклинание на Кахолом, което според старинното предание е способно да спре злото, завладяло родната земя. Никой не знае къде и с какви знаци е написано това послание, известно е само, че то оцелява на времето и някога един избраник ще го прочете. Къде да се търси? Цинакан премисля възможностите, спомня си до най-малките детайли видяното и наученото в отминалия живот. Дали тайната не е закодирана в планините? В съзвездията? В извивките на река? Да не би да е носена от птица? Или от човек? Ала планините се срутват, реките променят руслата си, съзвездията променят своите форми… Всичко е преходно. Тогава къде да се търси, коя е вечната форма – носител на знанието? И изведнъж идва прозрението: посланието е запечатано в шарките по кожата на ягуарите (те са един от атрибутите на бога). Тъкмо такова животно е затворено в съседната килия. Веднъж на ден в тавана на подземието се отваря капак – оттам хвърлят храна и вода, а блесналият за кратко слънчев лъч позволява на човека да зърне през малка дупка звяра. Жрецът полага изключителни усилия да разгадае тайнописа в окраската. Жаждата му за отмъщение, желанието да узнае истината са толкова силни, че успява! Разшифрова съобщението... То представлява последователност от четиринадесет произволни думи. Произнесеш ли ги, ще станеш всемогъщ. Каменната тъмница ще изчезне. Здравето и младостта ще се върнат Империят ще възкръсне. И така нататък. Обаче…
Досетихте ли се какво става по-нататък?
«…Който е прозрял пламтящия замисъл на вселената, не може да мисли за един човек, за незначителните му радости и неволи, та дори този човек да е самият той. Затова не изричам заклинанието, затова допускам да бъда забравен от дните, прострян в тъмнината…»
Нека сравним примерите. Опитните комици не се смеят. Печорин скучае. Великият жрец не прави нищо. Това са трите степени към преминаването в небитието.
Професионализъм, разсъдливост и абсолютно знание, накратко: «идентичност на субекта и обекта на познанието», с извинение. А там, където има идентичност, няма конфликт и искра. Отсъстват възможности за развитие. Цари нирвана. «Спокойствие и само спокойствие!»
Спокойствие и само спокойствие, госпожи и господа! Постмодернизмът вече не играе само в двора на съседите!
Добре, но да допуснем, че Цинакан бърка… Или той просто е изперкал. Нищо не пречи на Печорин да излъже (между другото, той произнася думите за преписаната книга, за да впечатли дамите). А шоумените може да не са професионалисти, а обикновени досадни бърборковци? Какво тогава?
Ами ако излезе, че смисълът и предназначението на човека са в това той да не е чувал стария виц и да се смее от сърце, щом му го разкажат? Ако смисълът и предназначението не са в скуката и в превъртането наум на лентата на живота напред, а в тъгата, радостта и вземането на уроци в настоящето и миналото? Ако смисълът е в недостатъчната опитност, търсенето и допускането на грешки?
Какво ще кажете?
Та така, постмодернизъм е когато ти се струва, че знаеш твърде много, за да се смееш. Твърде много, за да вярваш искрено в това, което правиш. Твърде много, за да се увличаш. Твърде много, за да обичаш. Твърде умен си за тези неща… Но при това не лежиш в тъмното в очакване на смъртта, подобно на великия жрец, о, не! Ти си препълнен от желания. Искаш да ядеш, да пиеш, да спиш и да се забавляваш. А за това трябват пари и власт, власт и пари… И ти ги получаваш – като мамиш глупаците, които за разлика от теб, вярват и се увличат. Използваш своите знания, за да въртиш около кутрето си човечѐтата, дърпаш им конците, създаваш за тях «сюжетни арки», «тунели на реалността» и «хоризонти на възможностите». Вършиш всичко това, за да ядеш, пиеш, спиш, да се забавляваш и накрая да умреш. А не за да живееш вечно (пфу!), нито пък да спасиш света. Защото нищо друго, освен яденето, спането, забавата и смъртта, няма смисъл. Всичко вече се е случило. «Колиба кривнала е ваший храм, кандило слънцето ви е…»
Номерът обаче е в това, че постмодернистът само си въобразява, че е постмодернист. А в действителност…
В действителност аз си мисля, че животът ще победи. Надали ли ще видя триумфа. Но тази мисъл утешава.
