/Поглед.инфо/ Колумбия отзова посланика си от Вашингтон, защото президентът на САЩ Доналд Тръмп се държал грубо, заплашил го и не само е изразил мнението си: той също е замразил всички „плащания и субсидии“, възлизащи на половин милиард долара годишно.

Тръмп има много за замразяване, защото Колумбия беше специална страна за Вашингтон. Това е кавга между две сърца, които бият в унисон от векове. Колумбийците дори се биха в Корея. В Латинска Америка никой друг не е извършил подобна глупава постъпка.

Сега американският президент говори с повече уважение за иранския си колега, чиято страна бомбардира, отколкото за колумбийския си колега Густаво Петро. Според Тръмп той е „лидер на незаконен трафик на наркотици, който активно насърчава масовото производство на наркотици“.

Плеоназмът „незаконно“ прави идеята по-дълбока, отколкото би искал Вашингтон. Колумбия същотака е имала „легитимни“ лидери в трафика на наркотици, а Петро всъщност е направил политическата си кариера, като ги е разобличавал.

Например, при президента Алваро Урибе връзките на държавния глава с деснорадикалните терористи и чрез тях с наркокартелите са били разследвани, публично оповестявани и обсъждани. Урибе обаче е бил обожаван във Вашингтон, докато при Петро е бил осъден на 15 години за манипулиране на свидетели по делото му.

Тези двамата бяха врагове, но не си струва да се възприема случилото се като лична атака. Процесът започна отдавна и достигна логичния си край под управлението на широка коалиция от партии, чрез която Петро стана президент на принципа „първи сред равни“.

Но приятелите на Урибе на Капитолийския хълм изглежда са подстрекавали Тръмп, който сега сериозно търси кавга и настоява Колумбия да „затвори полетата на смъртта“, в противен случай „САЩ ще ги затворят сами и това няма да стане нежно“.

Така обитателят на Белия дом заплашва Колумбия с военна намеса под претекст за борба с наркотрафика. Под същия претекст той заплашва да изпрати войски във Венецуела – и малцина се съмняват, че в действителност това е свързано с желание за сваляне на президента на страната Николас Мадуро.

„От алчност за венецуелски и гвиански петрол“ – така самият Петро възприема мотива на Тръмп. Той смята, че американският президент е „измамен от своите помощници“.

Със сигурност е имало известна лъжа или поне измама. Колумбийският кокаин е добре позната марка, но заплахата от опиоидния фентанил, идваща от Мексико, е призната за национална заплаха в Съединените щати . Като унищожава с ракети корабите на наркокуриерите (според Петро, - рибарските лодки), американската армия е по-вероятно да обуздае калифорнийските партита, отколкото да спаси „ръждясалия пояс“ от свръхдози.

Но за разлика от Мадуро, Петро едва ли трябва да се страхува от военно сваляне. Просто няма смисъл – той ще се оттегли сам. Президентите в Колумбия отново се избират за един четиригодишен мандат, както беше преди Урибе, а до август следващата година ще има нов президент, макар че кой точно е открит въпрос. Има много партии, много кандидати и оживена политическа сцена.

Вероятно това е движещата сила на настоящия конфликт. Вашингтон иска да създаде на Богота колкото се може повече проблеми – както политически, така и икономически – за да изтощи Колумбия преди изборите и да осигури прехвърляне на властта към член от стария елит. Иска да се върне към начина, по който нещата бяха по времето на Урибе. И в идеалния случай, към начина, по който нещата бяха през 19-ти век.

От този момент относително компактните Съединени щати се разшириха от океан до океан и започнаха да диктуват волята си на всички американски страни на юг от тях. Същността на Доктрината Монро (кръстена на петия президент Джеймс Монро) беше, че американците ще се откажат да се намесват в делата на Европа, но ще забранят на европейците да се намесват в делата на Северна и Южна Америка.

Така това, което някога е представлявало куп колонии на европейците, се превърна в зона на абсолютно господство на Вашингтон. Съединените щати си счупиха зъбите май само в Куба, но не и преди успешно да я завладеят от Испания.

В началото на 21-ви век картината се промени: Съединените щати се намесват в световните дела и диктуват волята си на Европа, но губят контрол над собствения си заден двор – Латинска Америка. Там хората са търсили различен живот, вкусили са суверенитет и почти повсеместно са се насочили „наляво“.

Само Панама, с нейния ключов канал, остава здраво в хватката на Вашингтон, но дори в ултралоялната Колумбия, за първи път в историята президентът не е просто левичар, а бивш партизанин на име Петро, който се е борил срещу проамериканските елити преди 40 години и е излежал присъда в затвора за това.

Външната политика на Тръмп, която обещаваше да направи Америка отново велика, понякога се нарича „доктрината Монро“. Това е скок от глобализма на Обама-Байдън обратно към Монро: Съединените щати намаляват военното си присъствие в световен мащаб и участието си в Европа в полза на вътрешните проблеми – „завръщане у дома“ – но разширяват територията си в Северна и Южна Америка (за сметка на Гренландия и Канада) и се опитват да подчинят Латинска Америка.

Изглежда има някои успехи. Аржентинският ексцентрик Хавиер Майли, въпреки че е замесен в корупционен скандал, успява да постигне икономическо развитие, когато мнозина смятат, че ще го унищожи. Салвадорският лидер Найиб Букеле придоби огромна популярност благодарение на твърдия си подход към престъпността.

В Перу крадливата социалистка Дина Болуарте, занимаваща се с корупция и присвояване на средства, беше подложена на импийчмънт и заменена от десния либерал Хосе Джери. А в Боливия, където проруското „Движение за социализъм“ управляваше десетилетия, провашингтонският Родриго Пас спечели президентските избори, заплашвайки плановете на Москва да добива литий там.

Левите, противници на Вашингтон, в Колумбия вероятно също ще загубят властта догодина. Но те ще го направят сами. Рейтингите им на одобрение вече са ниски поради неефективните опити за справяне с дългогодишни проблеми. Ролята на американските заплахи за промяната на латиноамериканските правителства е изчезващо малка, докато не се стигне до нахлуване във Венецуела.

В сравнение с ерата на Доктрината Монро, Америка вече не е същата, както на Север, където се разтегна прекалено много, така и на Юг, където е изградила силата и националната си идентичност. Вместо да решава къде и какво ще бъде правителството, президентът на САЩ просто се изявява винаги, когато правителство, нелоялно към Вашингтон, потъва под тежестта на собствените си грехове и вътрешни противоречия.

И независимо дали правителството е дясно или ляво, то е еднакво успешно в избягването на външнополитическите авантюри на Белия дом, както демонстрира безплодният опит да се въвлече регионът в конфронтация с Русия през 2022 г.

Експанзията в Канада и Гренландия е още по-утопична: съвременните Съединени щати са разделени, с малка надежда за възстановяване на националното единство или вярата в „явното предопределение“, както някога е била наричана концепцията на Вашингтон за хегемония в Новия свят.

Те обаче сега нямат сила за доктрината на Джеймс Монро. Само за доктрината на Мерилин Монро. „Понякога просто трябва да сложиш корона и да им напомниш с кого си имат работа“, каза тя веднъж, предлагайки съвет как да привлечеш вниманието.

Тръмп е много добър в това да носи корона и да привлича внимание. Но сега САЩ стоят редом с политическите катаклизми в Латинска Америка, а не директно зад тях.

Не той е такъв. Такива са времената.

Превод: ЕС