/Поглед.инфо/ В Берлин се разгоря скандал. Официалният и пълномощен посланик на САЩ в Германия Рик Гренел направи заявление, заради което в някои страни „изгонването за 24-часов срок“ би било мека реакция. В интервю за „Брайтбарт-Лондон“ в Берлин той спокойно заяви, че има намерение да оказва подкрепа на местните консервативни сили, които искат разрушаването на германската държава.

Казаното от официалното дипломатическо лице предизвика очаквана бурна негативна реакция от местните, но виж - най-типичната оценка за случилото се от руската общественост просто натъжава. Грубо казано, повечето родни коментатори изразиха язвителна ирония по повод глупостите на възмутените европейски „туземци“ от гуляя на американския „стопанин“. Че нещата не са така бе изложено добре от известния блогър Иван Данилов (познат повече като Crimson Alter) в статията му „Ще се наложи да съберем Берлин и Париж“, но всъщност въпросът е значително по-широк.

Защо някой е решил, че историята на развитието на глобалните икономически и политически системи се е спряла през 1945, 1992 или да кажем през 2014 г?. Още, общо казано, не толкова отдавна, на мястото на Русия съществуват повече от 20 различни независими княжества, ханства и прочее „кралства“. И всички те се смятат в този момент за връх на социално-икономическото и политическото развитие. Впрочем, това не е изключение от правилото. Известната ни Германия, преди своето създаване през 1871 г. представлява четири отделни кралства, шест големи и пет обичайни херцогства, седем княжества, една „имперска земя“ и три града-републики.

Би било наивно да се смята, че този процес вече е спрял. Той си тече както преди, само че заради ръста на мащабите на интеграцията неговите темпове не се набиват толкова силно на очи. Но хората, които са в състояние да видят глобалните процеси, могат да разчетат тенденциите и дори се опитват да им противостоят. Засега успешно. При всеки случай, от последната четвърт на XIX век британците, по-късно заедно с американците, доста успешно се съпротивяват на тенденциите за икономическо сближаване на Берлин и Москва. Така Crimson Alter е напълно прав: всеки, който се присмива на „глупавия бунт на европейските селяндури“ всъщност не спира когато трябва „нашите чуждестранни партньори“. Но как – вече се отбеляза по-горе, че причините тук са значително по-дълбоки.

Поради това, че на планетата са се свършили „свободните пазари“ основната определяща тенденция на бъдещето стана размерът на вътрешните контролирани ресурси. Това не е само площта на територията и дори не просто размерът на запасите на природни ресурси (макар и те да си имат своята роля), колкото общият мащаб на единния политическо-икономически клъстър. В момента „световната дъска“ изглежда така.

Китай (2017 г. номинално) – съвкупна икономика от 12 трилиона долара. През 2018 г. се очакват 14 трилиона. Малко по-малко от 1,5 милиарда души население, формиращ вътрешен пазар, например в областта на интернет бизнеса 15 пъти по-голям от руския, седем пъти от европейския и пет пъти повече от американския. Делът на кКитай в световния обем на промишленото производство е 24%.

На второ място е САЩ, които в пари все още са най-големи – 19,3 трилиона долара, но активно спадат по промишлено производство (10,39% през 2016, докато през 1975 - 42%), защото имат богат, но като цяло малък пазар от 325 милиона души.

На трето място е Евросъюзът. Това образувание сега се тресе от вътрешни кризи, затова и по базови параметри си противоречи само на себе си. Ако се погледне съвкупността от БВП, то номинално (14,4 трилиона долара) то отстъпва от САЩ, но превъзхожда Китай. Но по реални възможности губи и пред двамата. По съвкупен дял в производството (18,6%) ЕС отстъпва с малко от Поднебесната и явно превъзхожда Америка, но при това постепенно отстъпва пред Азия, макар и да запазва положително търговско салдо с нея. Проблемът е отново в населението. Макар и ЕС-28 през 2017 г. да наброява 510 млн. души, в абсолютни цифри това е два пъти по-малко от китайците.

На този фон Русия се намира далеч назад. Нито по БВП (1,52 трилиона долара), нито по численост от населението (149 милиона), нито по дял от световното промишлено производство (3,51%) пред борещите се за лидерски позиции в бъдещия свят ние стоим далеч в сенките. Следователно, в крайна сметка, трябва да станем просто награда за победителя. Ако разбира се, не се отчете тенденцията, срещу която англосаксонците така упорито се борят в течение на повече от век.

Работата е там, че пред Обединена (!) Европа ние, разбира се, отстъпваме, но ако се погледне отделно на всички нейни членове, то можем да кажем, че руският дял в световното промишлено производство е равен и дори леко надвишава германският (3,24%), а също така превъзхожда френският (1,42%) и италианският (1,41%) взети заедно. Освен това британците в този смисъл се отличават малко от французите (1,48%). А и размерът на икономиките в пари във Франция (ако приемем в него и нелегални оборот на наркотиците) е 2,5 трилиона долара, което е само 1,64 пъти повече от нашия.

Ако се сметне това днес Русия и Франция имат равни икономики и отстъпват само на немците, които имат БВП от 3,6 трилиона долара, но изпитват остър дефицит на енергоносители, които те нямат и които Русия има „в достатъчни количества“. За останалите „членове на Европа“ да не говорим, защото „в пари“ БВП на Русия е равна на 1,16 Испании, 2 Холандии, 3,25 Полши, 10,2 Чехии и 29,2 Българии.

Така, обективно погледнато Русия вече разполага с възможността да започне икономически и интеграционен процес не просто с повечето страни от ЕС. Той обективно ще бъде взаимноизгоден, а и дори жизнено необходим, на първо място за лидерите на Евросъюза, включително за Германия. В този случай върху културната и икономическа близост, а също така върху промишлено-суровинната интеграция може да се създаде устойчив единен клъстър, който да не отстъпва на китайския: по БВП това са 16 трилиона долара, по дял в промишленото производство 22,21, по съвкупен размер на населението – 670 млн. Той лесно ще може да привлече към себе си още и цяла Средна Азия и другите бивши съюзни републики, може би с изключение на Азербайджан, който се е ориентирал сигурно към Турция.

При такова разпределение за САЩ просто може да се забрави, а конкуренцията между „Новия свят“ и Китай няма да се води както сега, за сметка на преимуществата в запасите на суровини и технологиите, а на равна основа.

Така че въпросът „нужни ли са ни Берлин и Париж“ може, според мен, да се смята за окончателно закрит. Трябва да се обсъждат единствено детайлите и сроковете на стратегиите за постигане на тази цел. Защото обективните геополитически процеси не са гарантирана даденост, а само възможност или шанс, от които трябва да се възползваме.

Превод: Поглед.инфо