/Поглед.инфо/ Никога не е имало пълно съвпадане на интересите между съюзниците по НАТО и трансатлантическите партньори Америка и Европа. Европейците явно или скрито бяха обременени от подчинената си роля по отношение на американците, а те на свой ред смятаха европейците за подчинени. Но възникващите проблеми се сваляха от дневен ред или в крайна сметка се заглушаваха , а разсъжденията за възможен разкол в много отношения носеха умозрителен характер. Сега в отношенията между Европа и Америка се появи нещо ново.
Мнозина предполагат, че настоящият бунт на Европа не е просто ропот, а може би преломен момент в трансатлантическото партньорство. По една тема, макар и важна, европейците, вероятно биха отстъпили, както се е случвало по-рано многократно. Но сега Тръмп иска от Европа безусловно подчинение на практика по целия спектър спорни въпроси, съществуващи между двата бряга на атлантическия океан. От преразглеждането на ядрената сделка с Иран и засилването на санкциите срещу Русия до повишаване на разходите на НАТО и въвеждането на оградителни мита за вноса на стомана и алуминий от Европа. А това вече е съвършено друго ситуация, заради която традиционните дискусии могат да получат признаци на конфронтация.
Председателят на Европейския съвет Доналд Туск в писмо, изпратено на европейските лидери предупреди, че президентът Тръмп представлява потенциална заплаха за ЕС, правейки европейското бъдеще извънредно непредсказуемо.
Но не трябва да свеждаме кризата на атлантизма до своеволието на един политик, колкото и влиятелен да е той. Предпоставките за назряващия разкол са значително по-основни. Основната от тях е изчезването на причините за съществуването на задружния западен блок като фактор от противопоставянето на двете системи. Цялата настояща „атлантическа солидарност“ е изградена на изкуствени схеми. Затова и опитите да се раздуе новата заплаха и да се обоснове запазването на тромавите механизми за „солидарност“ в момента изглеждат откровено на фарс. Само с плашене на гражданите с вълк като лъжливото овчарче не е достатъчно. Социалните допитвания показват, че все повече европейци престават да възприемат Русия като заплаха за сигурността и са склонни да виждат подобна заплаха по-скоро зад океана. Представите за съвпадането на интересите в условията на глобализация престават да работят. Участниците в трансатлантическия съюз все по-често се оказват по-скоро конкуренти, отколкото партньори пред лицето на околния свят. Отчасти това се дължи на факт, че разширяването на НАТО и ЕС съществено затруднява тяхното единство.
Проблемът на САЩ се крие и в това, че начинът им на съществуване, в чийто център е притежаването на световната валута и контрола над основните финансови потоци, предполага задължително световно лидерство. Но това е невъзможно без контрола над основния ареал на разселване на човечеството – Евразия. За държава, отделена от Евразийския материк с хиляди километри океан, установяването на подобен контрол е скъпоструващо. Не случайно всички претенденти за ролята на световен хегемон и досега се появяват в Евразия. Затова, за да не допуснат предизвикателства от страна на другите големи държави, САЩ са принудени да се опират на локална система от съюзи и постоянно да я разширяват. Такава разширена среда става все по-нееднородна, вътре в нея се появяват автономни интереси. И САЩ волю-неволю се стремят да укрепят контрола над съюзниците, което, разбира се, засилва техните недоволство и протест. Получава се порочен кръг. Тоест причините за кризата на атлантизма са в неговата собствена експанзия. Контролът над Евразия от страна на задокеанските държави не може да продължава вечно също така и защото, отделяйки твърде големи ресурси, Америка постепенно губи своите позиции в глобалната конкуренция. А и самият този контрол е аномалия, предизвикана преди всичко от последствията на двете световни войни. Отстраняването на въпросната аномалия е неизбежно, както и законите на природата.
Директорът на Института на земята (The Earth Institute) към Колумбийския университет на САЩ Джефри Сакс смята, че сигурността на Европа в момента зависи, преди всичко, от запазването на ядреното споразумение. За това, според него, е необходимо ЕС заедно с Русия, Китай и другите страни-членки на ООН да гарантират развитието на икономическите отношения с Иран. А това е възможно, единствено ако Европа не се подчинява на извънтериториалните претенции на САЩ. „Ако Европа сега не се съпротиви, по-нататък повече никога няма да я приемат сериозно в международната политика. Ако Европа отстъпи сега, САЩ в бъдеще постоянно ще налагат своята воля“. Представянето на Русия като „най-големия и зъл враг“, с който не трябва да се водят преговори е коренно невярно. „Русия е нелесен партньор, но ние не трябва да се държим така, все едно собствената ни репутация е безукорна“, смята Джефри Сакс.
Изглежда, че лидерите на Евросъюза този път са настроени решително. Върховният представител на ЕС по външната политика Федерика Могерини поиска подкрепата на министрите на външните работи на водещите страни членки при разработката на икономически и правни механизми, целящи защитата на европейските компании. Ще им бъде забранено да се подчиняват на американските санкции срещу Иран. За тази цел, в частност ще се използва регламент от 1996 г., когато администрацията на Клинтън решава да въведе санкции срещу Иран, Либия и Куба. Тогава не се стига до употребата на този регламент, защото Клинтън не въвежда санкции срещу европейските търговски структури, търгуващи с въпросните страни. Сега ЕС има намерение да разшири стария регламент и да направи Европейската инвестиционна банка гарант на сделките и вложенията в иранската икономика.
Недоволството от поведението на американския съюзник явно присъства като фон в скорошните посещения на германския канцлер Ангела Меркел и на президента на Франция Еманюел Макрон в Русия.
Макар и тези държавни дейци да избягваха открити нападки против Вашингтон на преговорите с приемащата ги страна, самият им стремеж да задълбочат диалога с Москва е в дисонанс с импулсите, постъпващи от САЩ. А желанието да се запази иранската ядрена сделка звучи като постоянен рефрен в състоящите се дискусии.
Като принципно важни трябва да се приемат и заявленията след това от руска страна на Петербургския международен икономически форум за готовността напълно да се премине в разплащанията с Европа от долар в Евро. Това би позволило да се избягват много изкуствено налагани ограничения в търговията.
Бунтарските настроения по отношение на „задокеанския партньор и наставник“ обхващат все повече на брой европейски страни, с изключение може би на най-упоритите съюзници на Вашингтон. Към последните се отнася например Полша. Вестник Gazeta Wyborcza нарича контактите на Владимир Путин с европейските лидери не друго а „вербуване“ и „разобличава“ намеренията на Кремъл да призове европейците да се „осмелят да водят независима политика, тоест да не слушат указанията, идващи от другата страна на океана“. Не случайно Варшава предложи на САЩ да създадат на територията на Полша една от най-големите военни бази в Европа.
На поляците няма да им попречи примерът на София, която изведнъж се опомни, че напразно по настояване на Вашингтон се отказа някога от многомилиардната сделка по газопровода „Южен поток“. В политиката, обаче, има нерационални постъпки, които след това трудно се поправят, особено ако се следват не свои, а чужди интереси.
Превод: Поглед.инфо