/Поглед.инфо/ На днешната дата, 13 юли, преди 29 години, в „Държавен вестник“ беше обнародвана Конституцията на Република България. В късния следобед вече държах свитъка жълтеникава вестникарска хартия на ъгъла на ул. „Раковски“ и пл. „Славейков“. Тогава нямаше интернет и трябваше да се тича до будката за вестници. Като мнозинството българи бях следил дебатите и перипетиите около приемането на новата Конституция в VII ВНС. Учехме се на демокрация и парламентаризъм от гласа на Гиньо Ганев, който вещо направляваше депутатската какофония. Зачетох жадно преамбюла. По едно време усетих, че някой наднича през рамото ми, после се появи втори, трети. Оформи се малка група. „Има ли я конституцията, момче?“, попита единият от любопитните - дядо с изправена осанка и дебел диоптър. „Ама, чети на глас“, подкани ме друг. И аз зачетох. Събраха се още хора. Някакъв подвикна: „Това е комунистическа конституция!“, а други го сгълчаха да си върви по пътя. Продължавах да чета на глас, сякаш пеех химна на демокрацията. И накрая се провикнах - „Да живее Конституцията!
Аз, второкурсникът в Юридическия факултет на Софийския университет, встрастен в Америка, конституционното право и политиката, изживявах своя личен конституционен момент...
Времето беше исторически прелом. Рухваше десетилетен тоталитарен режим и идваха трудните, но незаменими години на Свободата. Страстите бяха нажежени до огън. Старото беше деморализирано, но се съпротивляваше все още под строй. Новото все още беше невчесано и хаотично. Но за разлика от днес от парламентарната трибуна не се лееше арогантно невежество, а по депутатските банки не се подмушваха партийни мижитурки, квартални мутри и обикновени простаци. В Народното събрание имаше ерудиция. Сблъсък на големи идеи за бъдещето на България. Полемиките бяха свирепи, но в името на идеали.
Конституцията от юли 1991 г. беше приета от внушително мнозинство - 311 от общо 400 „велики“ депутати - леви, десни, центристи, безпартийни. Всички те изразяваха интересите и въжделенията на широкото обществено мнозинство. Отричаха я крайните среди в тогавашната широка коалиция на демократичната опозиция, наречена Съюз на демократичните сили. Техните 39 депутати напуснаха парламента и обявиха гладна стачка в градинката отсреща. Но историческата мисия на ВНС беше изпълнена и конституцията приета. Това беше фундаментално важно, защото направи промените необратими. А тогава все още витаеше страха, че всичко може да се върне назад за едва нощ и да се пролее кръв. Така, както стана в Румъния, или при опита за преврат на ретроградните сили в СССР, довел до окончателния разпад на „империята на злото“. Всичко това се разиграваше пред очите ни. Българската конституция сложи бариера срещу подобни апетити у нас и канализира демократичния процес в нови институционални рамки.
Обществото беше разделено между страховете на бившите комунисти да не бъдат изолирани и подложени на преследвания, а опасенията на Демократичните сили бяха, че все още нямат пълно мнозинство сред народа, както показаха първите демократични избори през 1990 г., и бъдещо бетониране на БКП/БСП чрез избори може да възкреси рецидиви от миналото. Това разделение произведе голямата конституционна философия, заложена в Основния закон - балансът и взаимното сдържане в конституционните институции. Затова, а не заради недомислие, както мнозина си мислят, в парламентарната система беше вграден пряко избран държавен глава с ограничени, но отчетливи правомощия.
Силната демократична легитимация на прекия вот за президент създава баланс на партийните мнозинства в парламента винаги, когато има промяна в обществените настроения между два избора за Народно събрание. В онзи исторически момент на разделено общество, това гарантираше, че онази част от обществото, която няма мнозинство в парламента, има шанс да спечели президентския вот. И това се прояви в политическата практика - винаги когато партийното мнозинство започваше рязко да губи доверие, в президентските избори печелеше кандидат от друга политическа тенденция.
Провалът на червеното мнозинство в парламента при Виденов, изведе до президентския пост синия Петър Стоянов. След краха на корупционното управление на Иван Костов, дойде на власт НДСВ, но бързо започна да губи доверие и това изтласка към „Дондуков“ 2 червения лидер Георги Първанов. Сходна е ситуацията и около избора на сегашния президент Румен Радев. Заложеният в Конституцията баланс и осигуряване на максимално широко представителство във властта работи.
Все същата е логиката и във вицепрезидентския пост, който на пръв поглед изглежда излишен, но това съвсем не е така. Това всъщност е институционалният механизъм, който стимулира конструирането на по-широки коалиционни мнозинства за избор на президент - партийни или пък съсловно-професионални. Така беше още с компромиса между БСП и СДС, които избраха за вицепрезидент на д-р Желев червения ген. Семерджиев. После по-крайните среди в СДС бяха удовлетворени от излъчването на Блага Димитрова за вицепрезидент. Петър Стоянов имаше за вице земеделецът Кавалджиев. Първанов и БСП после заложиха на флирт с военните чрез ген. Ангел Марин. Така е и днес с тандема Радев-Йотова.
Но най-важното в Конституцията - и свидетелство за визионерството на нейните създатели - е закрепването по непреодолим начин на фундаментите на държавното единство, националната идентичност и националната държава. Някога за мнозина, при всеобщото заслепение пред господстващите във всички партии по онова време неолиберални принципи, това оставаше на заден план. Но след краха на неолибералния глобализъм, белязан от възхода на президента Тръмп в САЩ, всички сме свидетели колко важни са защитните мрежи срещу либералните извращения, които отровиха света по времето на Барак Обама. Нашата конституция съдържа ясна и непреодолима бариера срещу джендър-идеологията и еднополовите бракове. Други държави от Източна Европа правят това едва в последните години, притиснати от обстоятелствата - Полша през 1997 г., а Унгария едва през 2011 г.
Ключова гаранция срещу „югославски“ вариант е забраната за партии на етническа и религиозна основа, които се борят за господство на един етнос или вяра над други. Конституцията постави фундамент за българската нация, като гражданска, а не етно-нация. България е еднонационална държава с етническо, религиозно и културно разнообразие. В нея национални малцинства са конституционно нетърпими.
Българският като официален език е закрепен на конституционно ниво, което не позволява малцинствени претенции за официализиране на други езици. Забрани всякакви идеи за автономия или колективни права на малцинствени групи. При това при пълно уважение към индивидуалните права и свободи на всеки човек. И, забележете, далеч преди светът да пламне от ислямския фундаментализъм, Конституцията от юли 1991 г. заложи ясен знак за историческата и цивилизационна същност на българската република - православното християнство. Тези фундаменти опазиха и опазват България и българската нация от външни недоброжелатели и зловредни идеологии, които разделят и сеят омраза.
Тази конституция не е ситуативна, а програмна конституция. Тя решаваше не просто злободневни проблеми, а очерта темелите на бъдещото съществуване на българската нация. Нито една запетайка в тази Конституция не е виновна за калпавите партии и политици, които са се упражнявали върху нея. Нито за икономическите неблагополучия. Затова винаги съм казвал - колкото по-безидеен и безпомощен да решава проблемите на днешна България е един политик, толкова по-радикални идеи за конституционни промени предлага.
Заради всичко това и днес, 28 години по-късно, ще извикам мощно, но и тихо като в храм - да живее Конституцията!
