/Поглед.инфо/ Поредният исторически опит на Германия да наложи своята икономическа и политическа хегемония над Европа е факт. Факт, който лъсна в целия си циничен блясък в контекста на гръцката криза. Факт, който беше разобличен от Варуфакис, разкрил сатанински детайли от кухнята на новия "германски райх", наречен за благозвучие "еврозона". И понеже фрау Меркел и компания доста безскрупулно се изживяват като инстанция на "морала и ценностите" и едва ли не като пазители на някаква пазарна справедливост, не мога да не припомня за коя Германия става дума. И коя е тази политическа върхушка, особено в частта й, наречена ХДС-ХСС, която скрита зад удобната пропагандна амнезия, днес си позволява да се държи като диригент на Европа, който наместо диригентска палка, размахва бухалка, увита в синия флаг със златните звезди на ЕС.
Не, няма да припомням достатъчно коментирания в последно време исторически факт, че именно Германия никога не е изплащала своите дългове и по силата на Лондонското споразумение европейските държави, в т.ч. Гърция, й опростиха около 60 % от многомилиардните борчове през 1953 г., а останалото разсрочиха, за да стане възможно т.нар. "германско икономическо чудо" и германските бюргери да заживеят добре. Нито пък ще изваждам от срамните страници на германската корпоративна история добре известните факти за натрупаните милиарди от робски и концлагерен труд на "витрината" на днешната германска икономическа мощ - от BASF, Bayer и Thyssen Krupp, до BMW, AUDI, Daimler и Bosch. Няма да се връщам и на "пазарния" метод, с който не друг, а именно Германия "спаси" частните банкови гиганти от типа на "Голдмън Сакс", като трансформира дълговете на Гърция към тях в несъбираеми дългове към европейските народи. Сиреч спаси частните акционери на тези частни банки (все тлъсти представители на международната финансова олигархия), за да стовари последствията от техните неразумни решения и грешки (от които обаче са трупали солидни печалби!) върху плещите на обикновените германци и останалите европейски данъкоплатци.
Писал съм преди повече от година, но сега ще припомня още по-отчетливо една историческа реалност, която дълги години е тема-табу в съвременна Европа. Но сякаш е дошло време да бъде извадена отново на бял свят, за да се има предвид, когато тълкуваме днешните политически процеси и ролята на германския политически и икономически елит в тях. Става дума за незавършената денацификация на Западна Германия, за официалната реабилитация на нацистките функционери на всички нива на държавната йерархия, маскирана зад претенциозни фрази за "помирение" след създаването на ФРГ през 1949 г.
Припомням го не за да се правят произволни връзки, а за да си дадем сметка, че ролята на морални съдници и автори на решения от последна инстанция, засягащи съдбата на европейските народи, най-малко приляга именно на Германия и на нейния политически и икономически елит.
Да започнем с няколко исторически епизода, преди да погледнем цялата картина.
Той е една от най-влиятелните политически фигури във Федерална република Германия в следвоенния период в продължение на десетилетие, от 1953 до 1963 г. Началник на кабинета на федералния канцлер и ключов съветник по националната сигурност. Контролира всички важни назначения по висшите етажи на федералната администрация и наблюдава работата на специалните служби.
Фактически осъществява и функциите на организационен секретар на управляващия Християндемократически съюз (CDU). Дясна ръка на федералният канцлер Конрад Аденауер. Неговият "скъп хер Глобке". Ханс Глобке, доктор по право. Той е един от юридическите архитекти на процеса на нацификация на германската правна система. Автор на извънредните закони, даващи неограничена власт на Хитлер след избирането му за райхсканцлер през 1933 г. Един от тримата основни автори на Нюрнбергските расови закони, станали основа на унищожението на евреите. Съавтор на обстойния правен коментар за тяхното приложение. Главен юридически съветник на Службата по еврейските въпроси към вътрешното министерство, чийто началник е Адолф Айхман. Това е нацистката структура, отговаряща за осъществяване на Холокоста. През 1935 е издигнат до заместник-директор, а през 1938 г. нацисткият министър на вътрешните работи Фрик го нарича "най-способният и ефективен служител в моето министерство по отношение на антиеврейските закони" (1). Поради лични противоречия с Мартин Борман, молбата му за членство в нацистката партия е отклонена с мотив, че преди завземането на властта от Хитлер е членувал в католическата партия "Център". На това формално основание не е съден от Нюрнбергските трибунали, предназначени само за членове на нацистката партия. Въпреки че е незабавно арестуван от съюзническите сили след капитулацията на Третия райх. За миналото му знаят и в Германия, и в чужбина. Знае и Аденауер. Знае естествено и ЦРУ, но в контекста на Студената война и поради влиятелните позиции на Глобке във ФРГ, агенцията полага усилия случаят да не се раздухва. Разсекретени преди десетина години документи свидетелстват, че през 1960 г. по искане на ФРГ, от ЦРУ е упражняван натиск върху Life Magazine да бъде заличен пасаж от мемоарите на Айхман, откупени от изданието, отнасящ се до работата на Глобке в Службата по еврейските въпроси на хитлерова Германия (2).
Годината е 1968. Конгрес на германските християндемократи в Берлин. На трибуната е лидерът и федерален канцлер Георг Курт Кизингер. Настъпва суматоха, в която една жена се качва на трибуната и му зашлевява оглушителна плесница. Докато полицията я арестува, жената вика "Кизенгер. Нацист. Махай се." Същата жена, която месеци по-рано го издебва в кулоарите на Бундестага и отново го нарича публично нацист. Канцлерът се държи безмълвно за лявата буза. Жената е изведена, конгресът продължава. Кизингер не коментира случая до края на живота си. Преди да оглави германското правителство политическата му кариера в следвоенна ФРГ включва депутатски мандати в Бундестага в периода 1949-1958. През 1951 г. е избран за член на централното ръководство на ХДС и се налага като водеща партийна фигура. От 1958 до 1966 г. е министър-председател на провинция Баден-Вюртемберг. Членството на Кизингер в нацистката партия датира от 1933 г. Той е високопоставен служител в службата за радиопропаганда при Министерството на просвещението и пропагандата, ръководено от Йозеф Гьобелс. Издига се до заместник-началник. Арестуван е от Съюзниците веднага след капитулацията и излежава 18 месеца във военния арест в Лудвигсбург. Нацисткото му минало води до усложнения в дипломатическите отношения на ФРГ със САЩ и предизвиква недоволство сред голяма част от германската общественост. Президентът Линдън Джонсън отклонява двустранна среща с него. След мандата като федерален канцлер, Кизингер е избиран неизменно за депутат в Бундестага до 1980 г. А жената, ударила плесник на Кизингер е Беате Кларсфелд. Международно известна като активен "ловец на нацисти" с ключова роля при залавянето на цяла плеяда нацистки престъпници, включително шефът на Гестапо в Париж Карл Личка през 1973 г., който е отговорен за депортацията на 73 хиляди евреи в Аушвиц и други лагери на смъртта. Както и на касапинът от Лион Клаус Барби през 1983 г., който е пряко отговорен за избиването 14 хиляди евреи и още много зверства. Нейните усилия стават причина френско-германското споразумение за преследване на нацистки престъпници да се нарича "Lex Кларсфелд". Във Франция и по света е популярна, но в Германия и до днес мнозина гледат на нея като "предател" (3). Два пъти е номинирана за високи държавни отличия, но предложението е отклонено. Последният път отказва сегашният президент Гаук. Името на Беате Кларсфелд е подложено на остракизъм от германския политически елит до такава степен, че когато преди няколко години беше издигната като кандидат за президент от левицата в конкуренция с пастор Гаук, парламентарните фракции нарушиха иначе безусловно спазваната десетилетна традиция да се провеждат срещи с всички номинирани за държавен глава. И отказаха среща с нея. Многозначителната истина за германския обществено-политически елит е, че за задаващите въпроси за комунистическото минало като пастор Гаук следва авторитет и признание. За тези, които ровят в неразказаните тайни на нацизма – остракизъм и недоверие.
Вернер Вилингер – нацистки лекар, участвал в масовото умъртвяване на хора с увреждания до 1945 г. в рамките на правителствената програма на Третия райх за принудителна евтаназия, известна като "Т-4". След войната е назначен в Комисията по обезщетенията към Бундестага – позиция от която е оказал влияние при вземането на решения да се откаже обезщетение на близо 400 хиляди души, които са жертва на нацистката политика на принудителна стерилизация. Негов колега в същата комисия е Ханс Нахтхейм, за когото журналистически разследвания установяват, че е извършвал медицински опити върху деца през 1943 г.
За зверствата на нацизма през Втората световна война се знае много. Но съдбата на нацистките функционери в следвоенна Германия е не дотам позната тема. Поради което искам да привлека вниманието върху тези и редица други факти, които се разкриват особено в последните години.
За мнозина денацификацията след Втората световна война е безспорна даденост. Масовото познание за нея се свежда най-общо до решенията на Международния трибунал в Нюрнберг, в са който съдени само най-висшите представители на нацистката върхушка. И до насаденото разбиране, че денацификацията се е случила цялостно и систематично в Западна Германия. И затова някои дежурно дават денацификацията като пример и даже укор за неслучила се според тях "декомунизация" в източния блок.
Това, което масово не се знае, а дори и да се знае, не се споменава, са последвалите многобройни нюрнбергски процеси, осъществени от американските военни трибунали, в които на подсъдимата скамейка застават стотици хиляди германски нацисти.
Още по-малко се знае обаче и въобще не се говори, че денацификацията е отменена със създаването на ФРГ. Не се и споменава, че с поредица от закони , приети с удивителен парламентарен консенсус между християндемократи, либерали и социалдемократи, голяма част от осъдените нацисти са реабилитирани, възстановени на държавни служби или пенсионирани с добри пенсии, а в германският политически елит на практика се установява консенсус, че денацификацията била "несправедлива" и дори, че представлявала "преследване заради политически убеждения".
Затова ще се спрем малко по-подробно на тези събития, проучвани от редица авторитетни учени, предимно от САЩ, Великобритания, Русия и Германия. Денацификацията се свързва главно с комплекса от най-сурови мерки, осъществени в четирите окупационни зони, контролирани от съюзниците, насочени към преследване, наказване и лустрация на нацистите според степента им на участие в мракобесните дела на хитлеровия режим. И в изкореняване на нацистките идеологически тотеми, знаци, "научни" трудове и произведения на "арийското" изкуство. Особено активна е денацификацията в американската окупационна зона. От четирите сили, окупирали Германия, единствено САЩ имат предварителна стратегия за денацификация. Нейната основа е директивата 1067 от април 1945 г., която първоначално се прилага и във френската и британската зона, а после в голяма степен става основа за приетия от Контролния съвет, съставен от съюзниците, Закон за освобождение от националсоциализма и милитаризма от април 1946 г., който дава цялостната правна база на денацификацията. След Международния трибунал в Нюрнберг, има още 12 нюрнбергски съдебни процеса, осъществени от американски военни трибунали; повече от 500 съдебни състава разглеждат дела срещу близо 900 хиляди германци. Провежда се и всеобхватна кампания за установяване на степента на съпричастност на всеки германец към нацистката идеология, както и за изваждане на светло на престъпленията и насаждане на чувство за колективна вина у всички германци. По улици и площади в американската зона заредени със справедлив гняв плакати и позиви крещят в лицето на всеки германец – "ти знаеше за всичко това!". Наложена е безжалостна лустрация - стотици хиляди нацисти са уволнени и им е забранено да заемат държавна служба. Цивилното германско население е водено да види с очите си зверствата в затворите и концлагерите, намиращи се досами градове и села, да разкопава масовите гробове и да погребва безчетните невинни жертви. Унищожени са тонове нацистка литература и картини, наложена е безкомпромисна цензура дори и в най-малкия селски цайтунг за всяка прокраднала се кощунствена нотка на съчувствие или оправдание на човеконенавистния Трети райх. С различен интензитет и обхват подобна кампания се провежда и в останалите окупационни зони. В британската активно, във френската по-меко, като терминът "денацификация" е заменен с "обновление", а в съветската – в духа на сталинските догми.
И сякаш за мнозина с тези сурови, но справедливи мерки, темата за денацификацията приключва.
Големият въпрос обаче е какво се случва след това. Каква е съдбата на денацификацията след формирането на двете германски държави. В източната част – ГДР, е ясно – пада "желязната завеса" и се установява комунистически режим от съветски тип и всичко свързано с нацизма е изкоренено и заклеймено.
В случая обаче интересът е насочен към съдбата на денацификацията в Западна Германия – ФРГ, която от създаването си през 1949 г. се смята за важна част от свободния, демократичен свят. Остава ли в сила лустрацията на нацистите? Прочистена ли са политическата система и структурите на властта на всички нива от представители на хитлеровия режим?
Това и до днес е разбираемо болезнена тема в Германия. През десетилетията такива въпроси са повдигани остро - от много интелектуалци, сред които философът Карл Ясперс, през бунтовните студентски движения през 1968 г., до авторитетни медии като "Шпигел" и учени-историци от Западна Европа и САЩ. Но дълго време неудобните въпроси, които те поставят са изтиквани в периферията на обществените и научните дискусии. За разлика от взискателното проучване и дискусии след падането на Берлинската стена по всички аспекти на комунистическия режим в ГДР и за ролята на ЩАЗИ, нацисткото минало и участието на нацисти в следвоенното управление на ФРГ дълго време в оставяно в плен на удобната политическа амнезия. Заради сянката, която биха хвърлили неудобните отговори върху образа на Западна Германия в условията на блоковото противопоставяне и Студената война. И заради дълбоките рани в самото германско общество.
През последните години обаче под натиска на надигащо се справедливо обществено мнение, на държавно ниво в Германия започнаха серия от небивали досега по своя обхват и задълбоченост научни изследвания и проверки на участието на високопоставени членове на нацистката партия, някои от които участвали в репресии, в правителствата, администрацията, службите за сигурност и съдебната система на следвоенна Федерална република Германия. Комисии от историци към повечето министерства – на външните и вътрешните работи, на транспорта, на икономиката и пр. – изучават в детайли историята и кадровите досиета на десетки хиляди служители, назначени след войната. Проучват тяхното минало в рамките на хитлерова Германия и участието им нацисткото управление. Публикуваните до момента доклади разкриват картина, която трябва да се знае и осмисля.
За целите на тази статия ще очертая в едър щрих само някои основни факти, доколкото в своята пълнота, взаимовръзки и цялостен исторически контекст, те са предмет на отделно и далеч по-обемно научно изследване.
Приемането на Основния закон от 1949 г. и създаването на ФРГ поставя началото на края на денацификацията. В периода до 1954 г. в германското общество все по-гласно се формира политически консенсус за премахване на нейните последици. Позициите по отношение на денацификацията варират от "неефективна", през "несправедлива", до "преследване на хора заради политически убеждения и действия". В един от най-авторитетните научни трудове, посветени на тази тема – на германския историк Норбърт Фрей (4), обстойно и задълбочено е предаден цялостният исторически контекст, позициите на основните политически сили и обществени организации по въпроса за отмяната на денацификацията; анализирани са полемиките и правните последици от приетите закони за амнистия. Още със свикването на Бундестага започват парламентарните дискусии за амнистия на осъдените за съпричастност към нацисткото управление и това се превръща в една от основните точки на политическия дневен ред на Западна Германия. Внасят се законодателни предложения и становища, формулиращи различни по обхват мерки, но водени от една цел – отмяна на денацификацията и реабилитация на засегнатите от нея представители на нацисткия режим, с изключение на т.нар. група 1 и 2 според класификацията на Закона за освобождение от националсоциализма и милитаризма – главните обвиняеми и обвиняемите членове на нацистката партия.
Тази политика се облича във формулата "амнистия и интеграция", с която се цели да бъде затворена страницата на миналото и да се създаде нова демократична Германия. Канцлерът Конрад Аденауер е един от най-активните застъпници на отмяната на денацификацията. Германската дипломация прави интензивни постъпки пред американската администрация да даде "зелена улица" на подобна политика. По това време в ход е доктрината "Труман" за сдържане на съветската заплаха, която отрежда на ФРГ и Западен Берлин ролята на предни постове в борбата с комунизма. Императивите на Студената война, която е в своите най-ожесточени дни, карат Вашингтон и Лондон да снижат своята безкомпромисност по отношение на денацификацията и политическия елит в Бон. Описвайки подробно духът на времето, в своите трудове Норбърт Фрей предава и съдържанието на парламентарните дебати, отбелязвайки, че често понятието "жертви" в тях се употребява не за жертвите на престъпленията на нацистите, а по отношение на засегнатите от денацификацията.
Прочее, в западногерманското общество по онова време се шири активно застъпничество за амнистия на нацистите и отмяна на денацификацията, в което участват религиозни лидери, адвокати (много от които защитници на военнопрестъпниците в Нюрнбергските процеси), браншови организации и пр.
Така, през 1949 г. се приема закон за широкообхватна амнистия на участници в нацисткото управление. Към 31 януари 1951 г. амнистията обхваща 792,176 души, в т.ч. 35 000 осъдени на 1 година лишаване от свобода и освободени под гаранция; около 3000 функционери на SA ("кафявите ризи" - щурмовите отряди на Хитлер), SS (най-важния репресивен инструмент) и на самата нацистката партия, които са участвали в отвеждането на жертвите до затворите и концентрационните лагери; други 20,000 нацисти, осъдени за посегателства срещу живота на други хора; 30 000 – осъдени за нанасяне на телесни повреди и 5,200 нацисти, наказани за престъпления по служба. Амнистията е приета с практически пълен консенсус на основните партии от целия политически спектър. Ако се прибавят и близките на амнистираните, тя се отразява на живота и статуса на повече от 1,5 млн. души. По-нататък този първоначален консенсус ерозира силно с приемането на нова амнистия през 1954 г., с която се заличават други престъпления на нацистите, осъдени с присъди до 3 години.
Но отмяната на денацификацията не се ограничава само до заличаване на престъпния характер на голяма част от деянията, за които са осъдени нацистите от страна на съюзническите трибунали. Отменени са и лустрационните мерки, наложени особено радикално в бившите американска и британска зони, с които се цели дълбока реформа на административната и политическа система, насочена към преодоляване на последствията от нацизма. Голяма част от изхвърлените от държавни служби членове на нацистката партия, от армията и силовите органи на нацисткия режим получават право да се върнат на длъжностите, които са заемали до края на Втората световна война и съответстващите им пенсии. За целта още с приемането на западногерманската конституция е включен специален текст – прословутият чл. 131, който гласи:
"Чл. 131. С федерален закон ще бъдат уредени правните отношения на лица, включително бежанци или екстрадирани, които към 8 май 1945 г. са заемали държавна служба и са били принудени да я напуснат по причини различни от установените с нормативните актове или колективни трудови договори, уреждащи съответния вид служба, и все още не са възстановени на работа, или са назначени на длъжности, които не кореспондират със заеманата преди това длъжност. Същото се отнася и до лицата, които към 8 май 1945 г. са имали право на пенсия и други социални помощи..."
Правният анализ на приетите въз основа на тази конституционна разпоредба законодателни актове показва, че макар и ползвайки терминологични евфимизми, в своите преходни и заключителни разпоредби, те разпростират приложното им поле и върху функционерите на SS и Гестапо.
С цялата поредица от законодателни мерки и административни решения не само се отменят, но се и делегитимират мерките, наложени от Съюзниците и особено от САЩ и Великобритания, върху представителите на нацисткия режим. В политическите дебати денацификацията често е определяна като провал на окупационните власти и несправедлива чистка.
Още през 1964 г. властите в ГДР издават известната "Кафява книга" (преиздадена и след падането на Берлинската стена), в която е публикуван списък с 1800 функционери на SS, Гестапо и нацистката партия, които са водещи политици, бизнесмени или държавни служители в следвоенна Западна Германия. В контекста на Студената война обаче, тогавашният политически елит на ФРГ просто поставя на разкритията етикета "сталинска пропаганда" и замита под килима конкретно посочените факти и доказателства. Днешната историческа наука в Германия е единодушна, че 99% от списъка в "Кафявата книга" е верен, макар и бройката от 1800 души да е далеч по-малка от реалната.
През декември 2011 г. федералното правителство на Германия внесе в Бундестага доклад 17/8134, изготвен от вътрешното министерство. Този 85-страничен официален документ разкрива поименно участието на хора с нацистко минало в следвоенна Германия на най-висшите етажи на властта – федералното правителство и федералният президент. Данните сочат, че от 1949 г. до 2011 г. 25 федерални министри, 1 федерален канцлер (Курт Кизингер от ХДС, 1966-1969 г.) и 1 германски президент (Валтер Шел от Свободните демократи, 1974-1979 г.) са имали нацистко минало. Сред тях са и други известни германски политици от всички цветове, включително либералът Ханс-Дитрих Геншер подал молба за членство в нацистката партия през 1944 г.; дългогодишния депутат министър на икономиката (1968-1974 г.) Ерхард Еплер от Социалдемократическата партия, станал член на нацистката партия през 1942 г.; министърът на правосъдието Рихард Егер (1965-1966 г.) и несменяем депутат в Бундестага от Християн-социалния съюз от 1949 г. до 1980 г. - участник в щурмовите бригади на нацистката партия; същото минало на нацистки щурмовак от 1933 г. и член на нацистката партия от 1937 г. има икономическият и финансов министър на ФРГ в периода 1966-1972 г. Карл Шилер, който в този период избиран и за депутат в Бундестага с листата на социалдемократите. Тук не става дума за морални присъди, а за факти от биографията на тези личности, които обществото, включително и международната общност имат право да знаят. И да навеждат на сериозен размисъл, когато у нас се отправят претенции в нарушение на европейските правозащитни стандарти да се наложела лустрация за участие в избори и заемане на постове на функционери на тоталитарния режим и неговите служби за сигурност.
В цитирания правителствен доклад се изтъква още, че след 1945 г. приемствеността в администрацията на всички нива, назначена по времето на Хитлер и продължила работа в администрацията на ФРГ е "относително висока" и възлиза на "около 70%". Според доклада огромната част от съдебния апарат на нацисткия режим, издал повече от 50 хиляди смъртни присъди, продължава работата си и в нови демократични условия.
През 2009 г. тогавашният германски финансов министър назначи 7-членна комисия от историци, която да установи как стои въпросът с нацисткото минало на служителите във ведомството през последните десетилетия. Окончателните резултати от нейната работа предстоят. По времето на Йошка Фишер като външен министър, през 2005 г. пък беше назначена комисия за проучване на нацисткото минало в дипломацията. През 2010 г. тази комисия представи доклад "Службата и Миналото", в който се подчертава оценката, че редица нацистки дипломати са преназначени на работа в следвоенните години в германските дипломатически мисии в Арабския свят и Южна Америка, където не са се очаквали негативни обществени реакции. Например Вернер Юнкер, отговорен за депортациите на евреи от Балканите, е изпратен за посланик на ФРГ в Аржентина по времето на Аденауер. Или Ернст Ахенбах – дипломат в Париж по време на войната, отговорен за депортациите, оставен на висш пост във външното ведомство от Вили Брандт. Смята се, че тези дипломати са изиграли немалка роля за прикриване на следите на избягали от Европа нацисти.
След протакане от страна на германските власти на преговорите със САЩ, продължило няколко десетилетия, едва през 1994 г. контролираният от САЩ още от времето на окупацията Берлински документационен център, в който се намират досиетата и списъците на 10,7 милиона членове на нацистката партия, беше предаден на германските държавни архиви. В изследователски труд, посветен на тези архиви, издаден през 2006 г. журналистът от Зюддойче Цайтунг Малте Хервиг подчертава: "Всеки германски кабинет, всяко федерално правителство от Аденауер до Кол чак до 1992 г. е имало в състава си членове на нацистката партия".
Сравнително популярен е фактът, че създателят и първи ръководител на разузнавателните служби на Западна Германия BND генерал Райнхард Гелен е бил ръководител на разузнавателните операции на Хитлер на Източния фронт от 1942 г. до края на войната. В негова полза говори участието му в неуспешния опит за преврат и убийство на Хитлер, известен като "Заговорът от 20 юли 1944 г." Много исторически изследвания обаче доказват масовото назначаване на функционери на Гестапо и SS в службите за сигурност на ФРГ след войната. Понастоящем се очаква официален доклад на правителствена комисия, която проучва архиви на Федералната служба за защита на конституцията с дължина 500 линейни метра в град Бохум.
Разказвам всичко това, защото особено на фона на драматичните събития в Украйна и у нас избуяха някои настроения, които трябва да бъдат рязко отречени от демократичната общественост. Има хора, които в стремежа си да осъдят комунизма, са склонни да оправдаят повече или по-малко нацизма. Само че не може да бъдат осъждани зверствата на Сталин и сталинистите, а да се забравят най-големите престъпления на 20-я век – на Хитлер и хитлеристите. Не е демократ онзи, който заради отрицание на руската политика или Путин, или поради банално незнание е склонен да подменя историята, да омаловажава или даже да оправдава престъпленията на германските нацисти и техните съучастници из Европа, включително прохитлеристката върхушка в додеветосептемврийска България.
Защото, по думите на големия германски философ Карл Ясперс, адресирани към нацизма: "Това което се случи е предупреждение. Ще бъдем виновни, ако го забравим. То трябва да се припомня постоянно. Беше възможно да се случи и остава възможно да се случи във всеки един момент. Само знанието може да го предотврати."
Автор: Борислав Цеков, юрист, председател на Института за модерна политика, президент за България на Световната асоциация на юристите, със седалище Вашингтон, САЩ
---------------------
Библиография:
(1) Tetens, T.H. The New Germany and the Old Nazis, New York: Random House, 1961
(2) В. "Ню Йорк Таймс", 6 юни 2006 г. -http://www.nytimes.com/2006/06/06/washington/06cnd-nazi.html?_r=0
(3) "Дойче Веле", Беате Кларсфелд: Следващият президент на Германия?, 27.02.2012 г.
(4) Frei, Norbert, Adenauer`s Germany and the Nazi Past: The Politics of Amnesty and Integration, Columbia University Press, New York, 2002.
