/Поглед.инфо/ Турският премиер Бинали Йълдъръм се завърна преди броени дни от посещение в Москва. Преди това Реджеп Ердоган направи изявление, че Анкара ще се стреми да стане член на ШОС (Шанхайска организация за сътрудничество). В турския парламент внесоха предложение за поправка на турската конституция с цел преминаване на страната към президентски режим. Стара мечта на Реджеп Ердоган. Ако се направят въпросните корекции в конституцията, ще се премахне постът министър-председател. Президентът ще назначава министрите. Въобще турският президент ще се превърне в истински „султан”.
Още незатихнали коментарите относно тези събития, на 10 декември 2016 г. Истанбул беше отново окървавен. В центъра на града, до футболния стадион на „Бешикташ” избухнаха два взрива. Бяха убити 38 човека. От тях 30 са служители на силите на реда. Отговорност пое младежката организация „Соколите на свободата на Кюрдистан”, изключена заради своята радикалност от ПКК (Кюрдска работническа партия). В поредицата от терористични атентати в Турция всеки път определено може да се проследи мотивационна съставна и адресат. Демонстрира се потенциал определени сили методично да налагат своите интереси и цели. В резултат на двата взрива бяха арестувани членове на прокюрдската Демократична партия на народите, която е парламентарно представена.
Поредният кървав хаос послужи за криминализиране на опозицията на Реджеп Ердоган, който се стреми да разшири своите пълномощия. Едно е ясно. Чрез терор външни и вътрешни сили се опитват да дестабилизират вътрешнополитическата ситуация в Турция. Съвсем доскоро нашата югоизточна съседка имаше имидж на стабилна и успешно развиваща се страна. Днес нещата стоят точно обратно. Европарламентът замразява преговорите с Анкара за членство в ЕС. Носят се заплахи за икономически санкции от Брюксел поради нарушаване на правата на човека. Въобще в глобалните медии се създава образ на Турция като на страна, в която предстоят неизбежно много сериозни промени. Очевидно е, че „гъвкавата” политика на Реджеп Ердоган не устройва определени сили на Стария континент и извън него. Турция през последните години участва изключително активно в международния конфликт на територията на Сирия и Ирак. Какво се случи в последно време? Анкара през последните месеци „преформатира” своите отношения с редица регионални и глобални играчи в близкоизточния конфликт съгласно своите национални интереси. През призмата на „кюрдския фактор” Турция даже промени своето изключително враждебно отношение към Башар Асад.
За да се обясни по-ясно причината за кървавия хаос в Близкия изток и да се подреди сложният пъзел е необходимо да се акцентира върху регионалния характер на множеството войни, водени в региона. Държавните граници тук са установени по волунтаристичен начин от бившите метрополии. Държавите в Близкия изток дълги години се опитваха да превърнат своето население в народ. Успяха само Египет, Сирия и Ирак. Да се спрем само на кюрдския фактор в региона. Според глобалните медии, кюрдите живеят свободно в Ирак, където се ползват от автономия в наложената от САЩ федерална система. А в Сирия те воюват срещу диктатурата на алауитите в лицето на Башар Асад и против сунитската ДАЕШ. Но най-много кюрдите са репресирани в Турция. От много години. Обаче! Кюрдите имат една и съща култура, но различни езици и история. Кюрдите в Ирак по време на Студената война бяха проамерикански настроени. Тези, които живееха в Турция и Сирия подкрепяха СССР. По време на гражданската война в Турция през 80-те стотици хиляди турски кюрди избягаха в Сирия. Заедно със своя ръководител Абдула Йоджалан. Там те получиха защита и убежище. Нещо повече. През 2011 г. им бе предоставено сирийско гражданство.
До 2012 г. кюрдският фактор не бе експониран. Всичко започна след конференцията в Париж на самопровъзгласилите се джихадисти за „Приятели на Сирия”. Тези дето по-късно по покана Николай Младенов заседаваха като „демократи” в Правец. Това се случи през 2012 година. Тогава всички считаха, че съвсем скоро Сирия ще рухне като държава. На власт ще дойдат „Мюсюлмански братя”, подкрепяни от Катар и Турция. И Башар Асад ще приключи своя жизнен път подобно на Муамар Кадафи. По това време Турция разреши на населението живеещо в северната част на Сирия да премине на турска територия с цел защита от сътресенията, предизвикани от „народната революция”. През септември същата година от турските власти за валия бе назначен Вейсел Далмаз. Под личния контрол на премиера Реджеп Ердоган той разпределяше сред „бежанците” милиарди долари, получени от нефтогазовите диктатури в Залива.
Тогава все още беше неясен мотивът на Анкара за тази „благородна” постъпка. Четири години преди това експертът Кели Грийнхил, близка до представителя на САЩ в ООН Саманта Пауър, публикува в академично списание статията „Стратегическата проектирана миграция като инструмент на войната” (Civil War Journal, Volume 10, Issue 1, July 2008). Публикацията направи впечатление на експертите. Турция изгради за сирийците цели градове, но не им ги предостави незабавно. Те пустееха. Интересен бе турският подход към сирийските бежанци. Подборът бе в зависимост от политическите им убеждения. Една част от тях се държат в лагери и се обучават на военно дело. После се изпращат обратно в Сирия да воюват. Други се смесват с турското население и се ползват за евтина работна сила. В северната част на Сирия останаха предимно християни, кюрди и туркмени. Туркмените, както стана пределно ясно след свалянето на руския бомбардировач Ту-24, масово преминаха във фашизираната организация „Сивите вълци”. И убиха руския пилот.
За да защити своите интереси, Дамаск създаде въоръжени отряди от християни и кюрди, които да защитават своите собствени територии. Две години сирийските кюрди воюваха под флага на САР (Сирийска арабска република). Но ситуацията се промени коренно. Ръководителят на сирийските кюрди Салих Муслим предаде Абдула Йоджалан, историческия лидер на ПКК. Той премина на страната на Турция. Стана колаборационист. Една немалка част от фамилията на Салих Муслим е убита от турците през 80-те. На 31 октомври 2014 г. съгласно френски източници Салих Муслим е отишъл тайно в Париж. В Елисейския дворец се среща с президентите Франсоа Оланд и Реджеп Ердоган. Сключва договор с тях. Париж и Анкара поемат ангажимент да признаят създаването в Северна Сирия на независима държава с президент Салих Муслим. В замяна на това той трябва да „зачисти” тази територия чрез масово унищожаване на християнското население.
Тази договорка много напомня на случилото се преди век в Османската империя. Тогава кюрдите унищожават християните в полза на Високата порта. Салих Муслим се съгласява да приеме на своя територия турското кюрдско население, свързано с формированията на турския клон на ПКК. На тяхно място Анкара планира да засели избягалите сунити от Сирия. Този план според френски източници е разработен през 2011 г. от Ахмед Давутоглу и Ален Жюпе. Тогава и двамата са външни министри на своите страни. Накратко, това става преди началото на войната на Турция срещу Муамар Кадафи и сирийските събития. През 2013 г. този план е одобрен от САЩ.
Робин Райт по това време публикува в New York Times карта на бъдеща държава наречена „Сунистан”, която по-късно се превръща в халифата на ДАЕШ. Но се споменава и за една друга държава наречена „Кюрдистан”, която не е разположена на територията на исторически Кюрдистан. Планират се две държави разположени на територията на Сирия и Ирак, които да блокират тотално южния клон на „Икономическия пояс на Новия път на коприната”. Очевидно е, че с тези планове се нанася удар върху геоикономическата стратегия на Китай.
Сега става ясно защо Пекин излезе от своята роля на неутрален наблюдател по отношение на конфликта в Сирия. Въобще нищо ново. Това е стар план на Абдулхамид II, „младотурците” и Лозанския договор (1923 г.). Турция да се превърне в изключително сунитска страна като бъдат изгонени другите народи. По този повод Рафаел Лемкин въвежда понятието „геноцид”. Той иска да попречи на изпълнението на този план, да осъди тези, които го реализират. Да защити живота на арменците и понтийските гърци. Сунитите като цяло днес не са съгласни с френско-турския план.
И понеже арменците за разлика от нас българите имат силна историческа памет не се поколебаха да защитят своите сънародници в Сирия. От региона на Алепо и Северна Сирия „бедна” Армения тихомълком реализира огромна по своите размери хуманитарна операция. Съгласно изявление на руския експерт от арменски произход Симеон Багдасаров Ереван е извел дискретно от сирийска територия над 10 000 арменци и ги приютил на своя територия. Сравнете политиката на Армения към своите и политиката на България по отношение на етническите българи в Украйна преди две години.
През юли 2015 г. в Турция бе извършен терористичен акт в град Суруч, населен предимно с кюрди. Жертвите бяха многобройни. Експлозия край културен център в турския град Суруч край границата със Сирия, отне живота на най-малко 27 души и рани много други, съобщи „Ройтерс”. Загинаха много кюрди и алауити, подкрепящи САР. Турските власти обвиниха за кървавия акт ДАЕШ. От страна на кюрдите за организатори на терористичния акт бяха обвинени турските власти. Така бе сложен край на примирието с ПКК от 2009 година. Паралелно с това бе прекратена доставката на продоволствия на щателно селекционираната част от сирийските бежанци. По-паметливите си спомнят, че именно през този период Турция упражни огромен натиск за създаване на „зона забранена за полети” в Северна Сирия, която бе елемент от френско-турския план за миграционно инженерство. За тази цел бе „впрегнат” от Анкара и българският премиер, който вероятно без да го осъзнава стана съучастник във френско-турската схема с кюрдско участие за прекрояване на региона. Естествено, официално развиваните аргументи за реализирането на плана бяха изключително „хуманни”. Зад тях обаче се криеха зловещи намерения. През октомври 2015 г. хората на Салих Муслим започнаха да принуждават насилствено асирийските християни да изучават в училищата кюрдски език. А в Турция хората на Реджеп Ердоган разграбиха 128 районни комитети на прокюрдската Демократична партия на народите, чийто лидер Салахадин Демирташ бе наскоро арестуван. Турските власти ограбиха и над 300 търговски пункта, принадлежащи на кюрди. Безкомпромисен бе турският спецназ, който унищожи над 2000 турски кюрди и изгони кюрдите от градовете Сизър и Силопи в района на Анадол. По това време медиите мълчаха за въпросните кървави събития в тази част на Турция. Едва днес някои западни медии започват да си спомнят за двата града мъченици.
През март 2016 година един от лидерите на ПКК Дуран Калкан отправи предупреждение към властите в Анкара. Той каза, че в отговор на турските репресии срещу кюрдите ще настъпи „Кюрдска пролет” в страната. С подкрепата на проамериканския кюрдски лидер в Ирак Масуд Барзани колаборационистът Салих Муслим въведе задължителна военна служба за сирийските кюрди с цел повишаване на военния потенциал под негово лично командване. Тогава в глобалните медии се заговори с романтичен тон за създаване на автономния регион Роджава. През септември 2016 г. турският президент Реджеп Ердоган заяви, че Турция ще даде гражданство на всички сирийски бежанци, които останат в страната. Които не са против превръщането на югоизточната ни съседка в изключително сунитска държава. Именно за тази част от сирийските бежанци бяха предназначени построените преди четири години домове. Но нещо се развали. Колаборационистът Салих Муслим бе затиснат между своите лични амбиции и турските „Мюсюлмански братя”. Той се скара с Анкара. И турците през ноември т.г. издадоха на негово име заповед за арест.
След срещата с генералния секретар на НАТО на 8 септември 2016 г. Реджеп Ердоган заяви, че ще „преразгледа” Лозанския договор, възнамерява да анексира гръцки острови, северната част на Кипър, част от Сирия и Ирак и да реализира към 2023 година своите неоосмански мечти. Американците започнаха да изтеглят през ноември дипломатическия си персонал и неговите семейства от Истанбул. Причината бяха получени сигнали за предстоящи терористични актове. Малко след това на 10 декември т.г. в Истанбул прогърмяха поредните взривове, отнесли със себе си човешки животи. За съжаление е очевидно, че подобен кървав хаос няма да е за последно.
