/Поглед.инфо/ Ефективността и стабилността на финансовата и в частност на банковата система е едно от съществените условия за икономическо развитие на всяка страна или общност (като Европейския съюз). Тази аксиома се препотвърди именно по време на глобалната финансова криза от 2007-2008 г., което наложи нови и още по-строги мерки за контрол върху индикаторите за ефективност и стабилност.
В целия ЕС (и особено в неговата тясна еврозона от 19 страни) се наложи преустройство на наблюдението и контрола върху банковите система на всяка от страните, което промени съдържателно както отношението към кандидатите за членство в еврозоната, така и технологията на анализите и оценките, давани от ЕЦБ.
Оставащите страни членки, които не са част от еврозоната, но са сред присъединилите се към Съюза на по-късни етапи (2004-2013 г.), в момента на тяхното присъединяване не са отговаряли на необходимите изисквания за членство в еврозоната, но са поели ангажимент да се присъединят, когато го направят. Според приетите правила, най-малко на всеки две години ЕЦБ и Европейската комисия разглеждат дали държавите членки извън еврозоната („държави членки с дерогация“) отговарят на критериите за конвергенция и следователно са готови да въведат еврото. Всяка една от тях изготвя доклад за конвергенцията, в който излага своите констатации, а те се представят на Съвета на ЕС за разглеждане и последващи решения. Няма никакво съмнение, че в новите условия ЕЦБ ще гледа не под лупа, а под „електронен микроскоп“ успехите и неуспехите на финансовата система на всяка страна, която кандидатства за еврозоната – много по-строго, отколкото допреди.
В България действат две допълнителни обстоятелства, които държат нащрек наблюдението върху банковата ни система. От една страна, поради катастрофалната банкова криза от 1996-1997 г. и „допълващата“ банкова криза през 2014 г. у нас са въведени допълнителни изисквания към стабилността на финансовата система. От друга страна, поради необявеното, но реалното състезание с Хърватия, която е приета по-късно за член на ЕС, но се състезава рамо до рамо с нас за членство в еврозоната, със сигурност БНБ е „съветвана“ да затегне още повече „независимото“ наблюдение.
Така че при кандидатстването за членство в еврозоната и пред ЕЦБ, и пред България, се кръстосват и комбинират тези три променени обстоятелства: по-строга количествена и качествена оценка „отвън“ и „отгоре“; по-точна и по-честна оценка на банковия ни сектор „отвътре“; по-висока скорост на придвижване към еврозоната от конкурентите.
Резултатите от анализа и оценката на ЕЦБ за проверените от нея шест български банки съответстват на резултатите от прегледа на активите и стрес теста, извършени от БНБ през 2016 г., и на оценките на националния банковия надзор след това: българският банков сектор е устойчив като цяло. Това е добрата новина. Неблагоприятният факт е, че според ЕЦБ две от оценяваните банки имат „капиталови дупки“: съответно от 263 млн. евро в ПИБ и 52 млн. евро в Инвестбанк. Капиталовите дупки не могат да се оценят като съдбоносни или катастрофални, но все пак се „виждат“. Последва незабавна реакция на банки с „проблеми“ – постепенно да покрият недостига чрез текущите си печалби (и може би частично чрез набиране на допълващ капитал).
Посочената „постепенност“ на покриване на капиталовите дупки обаче не кореспондира нито с националните интереси, нито със сроковете, които си е поставило правителство за влизане в еврозоната, нито с желанието на банковия ни надзор. Решаващ фактор за скъсяване на срока на „постепенност“ ще играе БНБ по причината че влизането на страната ни в бленувания банковия съюз ще зависи от решението на ЕЦБ да сключи споразумение с БНБ за тясно сътрудничество. Това ще се случи само следи „изчистване на проблемите“ и ще е първата пречка, която трябва да се преодолее по пътя към валутно-курсовия механизъм ERM II („чакалнята на еврозоната“). Втората допълнителна пречка, която не е неочаквана, се отнася до някои известни казуси в застрахователния ни сектор, свързани с нереализирани плащания на декларирани обезщетения в други страни. Има и трета („тайна“ за обществеността) пречка, свързана с неформално допълнително изискване на някои от страните-членки на еврозоната, а именно – необходимостта от „очевиден“ напредък в областта на независимостта на съдебната система, споменат в известния Механизмът за сътрудничество и проверка в областта на съдебната реформа (CVM).
Евентуалното отлагане на влизането ни в банковия съюз и в ERM II няма да повлияе толкова репутационно „навън“, колкото „навътре“. И не толкова към БНБ – като главен оценител и координатор, колкото към правителството, което „поставя сроковете“. Да припомним, че „техническите пречки“ пред членството на България в Шенген, бяха преодолени още през 2011 г., но „допуск“ не получаваме. При изключително „топлите взаимоотношения“ лично на Борисов с лидерите на другите страни-членки на ЕС, едно „продължително отдалечаване“ на членството в еврозоната няма да остане незабелязано както от партньорите, така и от опозицията. Затова – въпреки че не се вижда отдалече – правителството вече „нервничи“ в известна степен.
При положително отношение на ЕЦБ и на новата Европейска комисия, ако България си е написала добре „домашните“, октомври-декември тази година е възможно пощата да донесе поканата за чакалнята на еврозоната. Но ако се спазват „традициите“ на ЕЦБ, тя ще поиска първо да анализира и оцени отчетите на двете „проблемни“ банки за 2019 г., т.е. в началото на следващата година.
Затова повечето външни експерти очакват България да започне да използва еврото като национална валута от 1.01.2022 г. – при „нормални“ вътрешни и външни обстоятелства и при изпълнени критерии за конвергенция.
Сп. „Мениджър“, № 9, с. 90-91.
