/Поглед.инфо/ От няколко дена медиите ни информират обилно за срещата на президентите на САЩ и Руската федерация Д. Тръмп и Вл. Путин. Особено активно се коментира поведението на Д. Тръмп, като най-крайни са загубилият поста на шеф на ЦРУ /Дж. Бренан/, загубилият изборите в Републиканската партия /Линдзи Греъм/, загубилата президентските избори /Хилъри Клинтън/, както и мнозината, които за година и половина президентстване Тръмп успя да превърне в свои противници.

Всичко това е нормално. Ненормалното е това, че покрай приказките дали Тръмп правилно се облича или не, дали извърши държавна измяна или не, дали следва да даде топката-подарък от Путин на сина си или изобщо не трябва да я вкарва в Белия дом и пр. словесен талаш, все по-малко става ясно какво се случи!?

Естествено, при среща между лидери, които в повето време са общували сами /преводачите по традиция са дискретни хора/, това за какво са разговаряли, ще стане ясно по действията им след месеци. Но и сега може да се направят поне няколко извода:

Първо, създадоха се предпоставки светът да стане малко по-спокойно място за живеене, „Часовникът на Страшния съд” с малко да се премести назад. В момента той сочи 11:58, тоест само 2 минути преди глобална катастрофа на човечеството. Толкова малко преди Апокалипсиса сме били само през 1953 г. На каквито и проблеми да е посветена срещата между лидерите на държави, които притежават 90-95 % от ядреното оръжие на света, при всички случаи се повишава доверието между страните, обсъждат се инициативи за ограничаване и недопускане на ядрена катастрофа, вкл. и поради глупост или престъпни провокации. Това, несъмнено, намалява риска за всички хора и държави.

Второ, стана ясно, че каквито и да са сънищата и мечтите на неолибералите и неоконсерваторите от двата бряга на Атлантика, политиката на изолация спрямо Русия, провеждана през последното десетилетие, търпи крах. Очевидно е, че почти никоя от създадените кризи по света вече не може да се решават силово и без руско участие. Безопасността на Израел, Сирийският конфликт, очертаващата се Иранска криза и т.н. явно са били предмет на обсъждане, доколкото може да се съди по изказването на Путин за „границата на Голанските възвишения на Сирия и Израел от 1974 г.”. И вероятно е търсено несилово решение, основаващо се на баланс на интересите, съдейки по совалките на Нетаняху и Валаяти в Москва преди срещата и отчитайки факта, че Тръмп не би приел решение, неотчитащо интересите на САЩ.

Трето, а защо Русия следва да се изолира? Много просто, обясняват неолибералите. Тя се отказва от общите ни ценности, от цивилизационния си избор, направен в края на миналия век. Защото не иска НАТО до своите граници, не иска противоракетната система в Полша, с която се браним от ... Иран. И изобщо иска да защитава своите интереси, за сметка на нашите ценности.

„Политиката, основаваща се на общите ценности и цивилизационния избор” /А.Меркел/, особено ако имаме предвид и срещата на върха на НАТО, окончателно разголи своята същност. Двете срещи, проведени в рамките на седмица, доказват за сетен път, че политиката не е нищо друго освен концентриран израз на икономическите интереси на държавите. И че цивилизационният избор и общите ценности може и да имат значение в политиката, само ако всичко друго вече е „изчистено”.

Кой ли не убеждаваше Тръмп, че не трябва да има среща с „лошата” Русия. Когато се оказа, че не могат да я отменят, започнаха „инструктажите”. Дори украинският президент П. Порошенко твърди, че е подготвил Тръмп за срещата. Тереза Мей на изпроводяк напомни, че с „Русия трябва да се говори от позицията на единството и силата.” Защото тя е „длъжна да измени поведението си, с което подрива нашите интереси и ценности”. За това си спомни и Туск: „САЩ нямат и няма да имат по-добър партньор от ЕС”... „ние харчим за отбрана повече от Русия и колкото Китай. Припомнете си това, когато се срещнете с Путин в Хелзинки. Добре е да се знае кой ви е стратегически приятел и кой стратегически проблем".

Изобщо, ако следваше „съветниците” си, Тръмп трябваше да влезе в двореца в Хелзинки, да кресне „Ти бе, защо манипулира изборите в САЩ, тровиш с „Новичок” добрите британски шпиони /и клошари?/, помагаш на „животното Асад”? След това, без да чака отговор, да го наплюе или ритне. После бързичко да избяга /Путин бил в добра физическа форма/ при журналистите на пресконференция. Там да обяви поне дуел на Путин, най-добре с джобно ножче от 50 метра без хвърляне. Че с другите нови руски оръжия не се знае какво ще стане...

А Тръмп, вместо да следва този сценарий, не щеш ли, разговаря нормално с маниака Путин, обясни позициите си по голям кръг въпроси, чу тези на Русия, разбраха се да създадат няколко работни групи, които да търсят решения по тях. Отгоре на всичко наесен го покани във Вашингтон.

В същото време на добрите и верни съюзници по НАТО обясни, че почти ¾ от разходите на НАТО се покриват от САЩ. И Тръмп си иска парите! Двата процента от БВП на партньорите. От които 1/5 основно ще отидат във военнопромишления комплекс на САЩ. Че и протекционистки мита иска да въвежда. Да счупва „невидимата ръка на пазара” и да търси баланс в търговските взаимоотношения...

Защо става това? Защото Тръмп е лош? Непредсказуем и дори маниак като Путин? Защото Русия има компромат срещу него?

Има и други, почти толкова „достоверни” обяснения: черна магия и уроки, зелени човечета от съзвездието Кентавър и пр. простотии. Всъщност Тръмп е непредсказуем и непоследователен само за тези, които не могат или по-скоро не искат да разберат какво става. На практика той е почти уникално явление в съвременната политика – дава предизборни обещания и въпреки огромната съпротива, съчетана с кофи бюрократични гадости и хватки, се стреми да ги изпълнява!

Преди месец публикувах статия „Чупи ли Тръмп невидимата ръка на пазара?” /http://pogled.info/avtorski/Ervant-Stepanyan/chupi-li-tramp-nevidimata-raka-na-pazara./, в която ставаше дума, че откакто съществува световната търговия, „невидимата ръка на пазара” е, ако не счупена, то поне здраво извита зад гърба му. Понякога за малко може да я шинират или гипсират – колкото да хваща и мести по-леки предмети. Тръмп очевидно не я счупва, тя доста преди него е в гипс. Това, което той прави с всичките си, отдалеч изглеждащи хаотични действия, пак образно казано е друго: опитва се да чупи краката на глобализацията!

Всъщност глобализацията не е нещо лошо. Тя е логичен аспект /и завършек?/ на международното разделение на труда. Води до по-ефективно /и по-евтино!/ производство, позволява на тези, които имат естествени конкурентни предимства, да се специализират върху определени производства, а останалото да го купуват от други. Всеки производител/търговец ще Ви обясни, че е много по-лесно да работи с 2 артикула в милионни серии, вместо с 500 различни и в по-малък брой. Може би глобализацията, в бъдеще, не точно при този капиталистически модел, наистина ще стане факт.

Глобалистичният проект е поне на няколко века. Има няколко сериозни опита те да се реализират. Но едва след края на „Студената война” на едно място се събра целият букет от предпоставки и фактори за успешно изграждане на глобален свят.

Глобализацията пронизва всички сфери на обществения живот. Практически е завършен процес в областа на финансите. Където и да сте, ползвате Мастър кард, Виза или Америкън експрес. Държавите, нуждаещи се от кредити, стават клиенти на МВФ/ Световна банка. Има и други алтернативи, както и за частните лица. Налице са хиляди банки, обаче ако се вгледате в тях, ще откриете в основата конгломерат от опериращи в целия свят 40-50 банки, притежавани и тясно обвързани в няколко финансови клана. Дори ако намерите „независима” банка, то тя ще се окаже или много високорискова, или играеща по правилата, определени и налагани от същите тези „големи” в бранша. Същото е и в застраховането и другите финансови услуги.

Подобни процеси са обхванали всички други сфери в икономиката. Където и да сме, ядем хамбургери в Макдоналдс /може и в KFC/, пием Кока-Кола /може и „Пепси”/, носим едни и същи модни артикули /дънки, джинси, маратонки/, спим в едни и същи хотели /според джоба - Хилтън, Шератон, Мариот или Бест Уестърн/.

Пак в зависимост от джоба купуваме практически едни и същи автомобили. Избирайки клас лека кола от Фолксваген, Ауди, Шкода или СЕАТ, получавате един и същи двигател, скорости и ходова част + няколко различни джувки за да се отличават все пак. В един завод, на един и същи конвейр, в страна, нямаща нищо общо с фирмите-производители, се произвежда един и същи автомобил, който днес може да е Ситроен, утре Пежо или Тойота в зависимост от десетина детайла.

Същото се случва и с телефоните и мобилните мрежи /Нокиа, Самсунг, Моторола/, куриерските услуги /DHL, FedEx, UPS/, софтуерните и хардуерните продукти и услуги, социални мрежи и какво ли не още.

Глобализацията наистина обхвана всички сфери на човешкия живот и дейност. Образованието, благодарение на Болонския процес, системата за трансфер на кредити и общите акредитационни критерии и процедури, наистина разшири Европа от Ванкувър до Владивосток. Спортът отдавна е така. Културата отчетливо се разграничи на масова и елитарна и във висока степен се „намести” в едни стандартни общоприети рамки, валидни съответно и за масите, и за елитите по целия свят. Налице са хиляди медии, но новините ги „правят” /понякога и буквално!/ само няколко /CNN, Ройтерс, Ню Йорк таймс и пр./. Другите просто ги цитират и припяват... Разбира се, има и ценностни промени – неолиберализмът се превърна в модерната идеология на глобализма.

Пълноценното реализиране на тези процеси не може да стане без съответната глобализация в политическото устройство на света. Рамките на отделните национални държави и държавици обективно пречат. Премахването им обаче, поне засега, изглежда неразумно, най-малко като се отчита опитът от предходния глобализаторски експеримент на

Остиндийската компания в Индия

Знаете ли колко години Индия официално е Британска колония? По-малко от 90! От1 858 до 1947 гг. Ще кажете – не е вярно! Кой е владял тогава „перлата в короната” на Британската империя останалите поне 250 г.! Далеч не всички знаят поучителната история на Остиндийската компания, затова ще припомня накратко:

Компанията е утвърдена от Елизабет I през 1600 г. Когато стъпва в Индия, индийците произвеждат около 27% от брутния вътрешен продукт /БВП/ на света. Започва се с договаряне и търговия, изграждане на пристанища, складове, фактории, пътища и др. инфраструктура, както и с изтикването на Остиндийските компании на Португалия и другите европейски страни. През 1670 Чарлз II дава на Компанията правото да завладява територии от името на Короната. Така тя постепенно придобива основните атрибути на държава – територия, икономика, транспорт, образование, здравеопазване, администрация, полиция и армия, достигаща до 300 хиляди души.

Осъществява се глобалисткия идеал –една компания, фирма, макар и мощна, пряко владее днешните Индия, Пакистан, Бангладеш и Мианмар/Бирма/. Всичко върви прекрасно, ако не отчитаме факта, че бруталният грабеж на „туземците”, освен че струва няколко милиона човешки живота, смъква индийския дял в световния БВП от 27 до 1-2 %. А Британия вече произвежда от 2 до 5 пъти повече промишлена продукция, отколкото цяла Европа, взета заедно!

Всичко върви прекрасно 250 години, докато през 1856 избухва въстанието на сипаите. Включват се и други слоеве от пъстрото индийско общество, а Остиндийската армия се свива до 35 хил.британци /главно офицери и сержанти/. Налага се Британската държава да се намеси и за около 2 години да потуши въстанието. Това е и краят на фирмата-държава – Империята поема директно колонията си.

Държавата в днешния глобализиращ се свят

се оказва полезна и нужна не само за екстрени ситуации, когато „лошите ограбвани” решават да „бият нашите”. Тя трябва да се грижи за поне още 2 много важни неща:

  • да гарантира сигурността на печалбите на глобалния капитал, а когато се оплескат нещата – да го спаси като прехвърли загубите върху всички граждани, както стана при финасовия колапс през 2008-2009 г.;

  • да бъде арбитър при възникващи конфликти между различните олигархични кланове – нещо като „счетоводителя” на мафията или тартора на бандитски групировки.

Ако обобщим, налице е противоречие: от една страна държавата е нужна /поне все още/, от друга – пречи. Формата, в която това противоречие се движи и решава, е съществуването на държави и политически системи, които обаче са преформатирани така, че да имат достатъчно функции и власт за стимулиране на глобализацията, но да нямат функции и суверенитет, за да могат, не дай си боже, да противодействат.

Старият модел на пряко завоюване на други страни след Втората световна война политически се оказа трудно осъществим. След Ялта и Потсдам възникна биполярен свят с два ясно очертани блока, както и т.нар. развиващи се страни, главно бивши колонии.

Блоковото противопоставяне забави процеса на глобализация, но в рамките на блоковете протичаха сродни процеси на интеграция и ограничаване на държавния суверенитет /последното - без САЩ и СССР/. НАТО, Варшавския договор, СЕНТО и др. военни блокове даваха сигурност, но срещу подчинение на вътрешни правила и на лидера. Бретън-Уудската система, Световната търговска организация/СТО/ и Европейската общност /по-късно ЕС/ от една страна, а от друга - СИВ,, механизмът на преводната рубла, както и няколко други икономически проекта /Япония и „малките тигърчета”/ стимулираха икономическото развитие, но ограничаваха връзките с „противниковите” държави.

Развиващите се страни по същество също бяха въвлечени в това противостояние, но тъкмо то, колкото и да е парадоксално, позволяваше на някои от тях, с известна дипломатическа ловкост, да си осигуряват повече суверенитет, от „блоковите държави” и да останат „необвързани”.

Преди 30 години единият от блоковете рухна и се оформи политическа система, доминирана от една суперсила. И еднополюсният свят се оказа идеалната среда за глобализацията. Ако дотогава тя правеше крачките на Палечко, изведнъж се оказа обута в ботушите на Великана...

Почти целият източен блок влезе в Съвета на Европа, устреми се към ЕС. Включихме се в МВФ/СБ, повечето и като клиенти. Приемането в СТО беше привилегия, за която трябва да се готвиш и бориш. Да не говорим за членството в Европейския съюз, който възприе „четирите свободи” за движение на капитали, стоки, услуги и хора. Капиталите трябваше да са гарантирани, стоките и услугите – във висока степен стандартизирани /помните дискусиите за кривите краставици и ракията/, а хората – с еднакви „Шенгенски” документи. Появи се общата валута – еврото. Европейската конституция, за съжаление или за щастие, се „препъна” на финала.

Така ЕС наистина стана Европейски и обхвана половината континент /другата половина, поне географски, са Русия, Украйна, Беларус и Молдова/. За да не се пропуснат тези, които още не са в ЕС, възникна ЦЕФТА, в която днес не членува нито един от основателите й/те са в ЕС/, но приобщава Молдова и Балканските ни съседи.

Северна Америка създаде НАФТА /1/3 от световния БВП, 400 млн. души/. Под една или друга форма активно въвлечени в глобализационните процеси се оказаха и азиатските страни /Индия, Китай, Виетнам, разбира се, Япония и „азиатските тигри” и др./ Започнаха да се осъществяват и споразумения за свободна търговия между наднационалните икономически обединения – СЕТА, ТПТИ. Даже в деня на срещата в Хелзинки, излекуваният от махмур..., пардон, ишиаса си, Юнкер, заедно с Туск, от името на ЕС подписаха в Япония ДЖЕФТА!

Ускоряването на глобализационните процеси

донесе на света редица ползи, но и породи маса проблеми.

Регламентираният след Втората световна война международен порядък се оказа под въпрос. Международното право и институциите, които го гарантираха, се оказаха натикани в ъгъла. Националното право, както и националният суверенитет, бяха сериозно ограничени от глобалните споразумения. Възможностите за лавиране на „необвързаниите” практически изчезнаха. Националните интереси можеха да се реализират, само ако не противоречат на тези на лидерите на глобализационния проект, иначе следват незабавни санкции от световната суперсила, която пое функцията да поддържа реда като световен шериф.

Командата „бегом към НАТО”, колкото и да изглеждаше нездравословна за ген. Марин, май за нас се оказа полезна – защото сега ни принуждават да се отказваме от националните си интереси просто чрез натиск. А западната ни съседка направо я набиха – с бомби и ракети. За десетина години се реализираха още поне 5 военни агресии над суверенни страни, осъщестествени от САЩ и съюзници от името на странни субекти като „коалиция на желаещите” и „международната общност”. Защото не бяха санкционирани от ООН и Съвета за сигурност.

Проблемите, които обаче пораждат масовите антиглобалистки настроения и действия по целия свят, съвсем не се изчерпват само с това.

Първо, предлагането на масови унифицирани и максимално стандартизирани каквито и да е /стоки, услуги, образование, култура, медии и т.н./ продукти, предполага и изисква също толкова униформизиран и стандартен масов потребител, чиито потребности и интереси да се удовлетворяват и ограничават в тези рамки. Опростачването или дебилизацията /по депутата И. Христов/ на огромни части от населението става проблем вече не само на интелигенцията, но и за развитието и оцеляването на народи и нации с вековни традиции и световен принос.

Второ, глобализацията все по-често проявява черти на монопол, само че в рамките на целия свят! По-развитите икономически държави реално овладяха пазарите на по-неразвитите и смачкаха местните производства. Дори в ЕС, където има специални спасителни фондове за по-слабо развитите, невъзможността за конкуриране с фирми с милиардни обороти, милионни рекламни бюджети и свръхнови технологии, деформира външнотърговските баланси. Редица страни живеят за сметка на бъдещето си, доколкото изнасят главно това, което, образно казано, не са създали с ръцете си: хора /вкл. изтичане на мозъци/, трудно възстановими природни ресурси /дървесина и руди, но не мебели и метални изделия/, експлоатацията на природни дадености /туризъм/. България за този период загуби хиляди предприятия, а малкият и среден бизнес или се интегрира в глобалния /като производител на болтче или друга дреболия за него/, или мина в сферата на услугите и туризма, или просто фалира. Ако все пак на базата на конкурентно предимство и/или иновация, се появи някакво по-ценно производство, то се купува без гаранции, че няма да се изнесе/при по-изгодни условия на производство/ или закрие, ако представлява реална конкуренция.

Трето, гарантирането на сигурността на капитала не само в националните, но и в световните граници, доведе до масово изтичане на капитали от развитите страни към тези, където производството се оказва по-евтино, т.е. там, където има квалифицирана работна ръка, готова да работи за по-малко пари, но няма силни профсъюзи, силно екологично законодателство и други „излишни” според капитала, подробности, които само намаляват печалбата...

В резултат на това Китай, Индия, Виетнам, Бразилия, и ред други държави започнаха да се превръщат във „фабриките на света”, за сметка на бившите индустриални колоси, които се концентрираха върху дейности с най-висок принаден продукт – иновации и други интелектуални продукти, нови технологии, високотехнологични производства и, разбира се, финанси.

Всичко вървеше прекрасно. Както и при Остиндийската компания...

Само че и тук се случи неочакваното.

Световните платежоспособни пазари са отдавна разпределени. Включването на източните пазари след рухването на СССР, както и ръстта на другите „развиващи се пазари” /Emerging markets/, даде глътка въздух, но в крайна сметка и сериозни социални групи от страните, които активно развиваха глобализационния проект, също се оказаха потърпевши.

„Новите индустриалци” усвояваха чужди производства и ноу-хау, но после, използвайки наличните ешалонирани мощности и инфраструктура, къде с уважение към интелектуалната собственост, къде без, започнаха собствени производства, с които конкурираха „старите” индустриалци.

Особено осезаемо печеливш се оказа Китай. Благодарение на държавната подкрепа и проактивния си баланс в световната търговия, китайският бизнес усилено инвестира - закупува суровинни източници и инфраструктура из цяла Африка и по света, създава нови, вече китайски продукти. Един пример /а има стотици!/: придобивайки IBM, получи достъп до най-търсените мобилни технологии и сега „Леново” и „Хуауей” пълноценно конкурират другите производители по света.

Особено осезаемо пострада острието на глобализацията, несъмненият хегемон САЩ. След Втората световна война те произвеждат 40-50% от световния БВП и потребяват около 40 % от него. Постепенно обаче делът на САЩ в световната икономика намалява, за да достигне 18-20 % през 21 век. А потреблението си остава същото. Заедно с високите военни разходи /не е лесно и хич не е евтино да си световен жандарм/, това доведе до сериозно задлъжняване на Америка. Износът на капитали и цели индустриални браншове /само за последните 10-ина години в САЩ са закрити 55 хил. промишлени предприятия!/ обуслови и удара върху малкия и среден бизнес, преживяващ около големите концерни. Фалираха и цели градове, други изпаднаха в разруха и мръсотия.

Накратко, бидейки недостижими във високите технологии и определено водещи в световните финанси, САЩ, в съвременните глобални условия и регламенти, /нищо, че са създадени от тях/ губят индустриалната си конкурентоспособност. Същото е валидно и за други европейски държави – индустриални сили.

В резултат към традиционните недоволни /работници, губещи работата си, висококвалифицирани „бели якички”, превръщащи се в прекариат и пр./, в последно време се присъединяват и значителни /при това влиятелни!/ части от реалната, производителна буржоазия. Така наред с противоречията по остта „ляво-дясно”, започват да превалират тези, породени от глобализационните процеси. Антиглобализмът в момента се изразява и като национализъм и съвсем не е само ляв, а и десен, центристки, дори в отделни случаи и либерален. Затова може да приема всякакви форми на политическо представителство, вкл., и на извънсистемни партии. Френският и австрийският атниглобализъм е преобладаващо десен, че и крайно десен. Гръцкият и немският, че и италианският са и десен, и ляв, испанският е по-скоро ляв и т.н.

Всички тези флуктуации се оказаха възможни, защото се деформира основният стълб, около който се градяха класическите демокрации – средната класа. Навсякъде в тези страни имаше по 10-ина процента бедни, пак толкова богати, а 60 – 80 % представляваха средната класа във всичките и възможни измерения. Днес богатите са пак толкова, но бедните са все повече, а за масова, преобладаваща средна класа може да се говори в минало време. И тъкмо бившата средна класа е най-масовия, макар и не винаги най-влиятелния противник на глобалисткия проект. По-важното обаче е, че противници стават и части от крупния капитал, вкл. и от участващите в „дълбоката държава”. Условно ситуацията напомня Франция от 19 век при „краля-банкер” Луи-Филип, когато най-паразитната част от френската буржоазия граби не само работниците, не само селяните и дребната буржоазия, но и своите колеги от индустрията, като при това държи като заложник и държавата.

Тръмп е представител именно на потърпевшата част на американския капитал и изразител на интересите на пострадалите от глобализацията. Той не е някакъв североамерикански Че Гевара или Робин Худ,. Той иска да спаси американския капитализъм и да възвърне неговата конкурентоспособност като разрушава глобалисткия проект, който вече е губещ за Америка. И съвсем друг въпрос е дали това е възможно?

Затова и неговите противници са тъкмо силите, които печелят от този проект. Затова в САЩ го критикуват и демократи, и републиканци и го подкрепят пак демократи и републиканци. Врагът му е финансовият капитал, представляван от Х. Клинтън и цялата неолиберална клика.

В Европа от Тръмп страда огледалният образ на Хилъри, г-жа Меркел. Защото Германия също изнесе доста капитали, но запази индустрията си и сега едновременно се оказва и в позицията на глобализаторите от САЩ, но и на производителите от Китай. В някаква степен такова е положението и на Франция, Британия и др. страни от ЕС.

Главният враг, разбира се, е втората по размер световна икономика – Китай, но тук ситуацията е взаимно двуостра. Реално се е създала т.нар. Кимерика. Ако САЩ ограничи търговията с Китай, това днес означава крах за китайската икономика, доколкото Новият път на коприната е още проект, а китайското потребление е до 10-15 % от производството, т.е. ще следва тежка криза на свръхпроизводство. От друга страна, САЩ притежава високотехнологични производства, но редица от частите купуват именно от Китай и не може бързо да създадат собствено производство. Осъзнавайки тази взаимосвързаност, и двете страни конфликтуват остро, но все още запазват благопристойност.

Специфичното място на Русия в глобализиращия се свят

Русия, както и всички бивши страни от източния блок, също охотно и ентусиазирано реши да се включи в глобализационния проект. Изразът „Европа от Ванкувър до Владивосток” бе именно на М. Горбачов. Поддържан от „колективния Запад”, тя смело провеждаше препоръчваните и реформи. Единствено тя бе поканена в Клуба на лидерите на глобализацията G 7. И бе коректен партньор доста време, когато стана съвсем ясно, че, образно казано, нея са я поканили в Остиндийската компания, но и е отредена ролята на ... Индия. С „безкористната” външна помощ, група ловки граждани, подкрепени от не по-малко ловки политици, създадоха олигархичния модел на съвременния руски капитализъм и осъществиха през 90-те години невиждан и нечуван пладнешки грабеж, нанесоха щети на икономиката, каквито и Хитлер не успя. Съсипаната Русия се кротна в отредения и глобален коловоз и от велика сила и водеща икономика започна да се превръща в дребен регионален играч и „забутана бензиностанция в пустинята”, според прословутото американско сравнение.

Това нямаше как да не предизвика съответната реакция сред руското население и руските партии и политици /с изключение на либералите/, в края на 90-те го осъзна и Елцин. Всички масово ставаха антиглобалисти, после дойдоха и на власт. След кратка борба, по-голямата част от олигарсите се изнесоха на Запад при вече изнесените си милиарди, някои полежаха в затвора, други станаха „патриотични индустриалци”. Оттогава неолиберализмът се счита за мръсна дума, а на избори либералите печелят 1-3% от гласовете. Самото споменаване на 90-те поражда поток от още по-мръсни думи.

Руската федерация започна да се откъсва от глобализиращия се Запад, да води подчертано прагматична политика, основана на собствените й интереси. Това, както се каза по-горе, в еднополюсния свят е наказуемо поведение. Ала Русия не е Афганистан или Ирак. „Бензиностанцията” може и да е забутана, но въоръжена. С ядрено оръжие. И може, загивайки, да унищожи целия свят. Затова се пое курс на изолация и притискане, НАТО се придвижи до границите на Русия, имаше опити за „оранжева революция”, провокиране на конфликти, приложение на„мека сила”, прераснала по-нататък в пълноценна хибридна война. Стигна се до нови санкции, които трябваше, ако не „да накарат руснаците да си гризат прикладите на автоматите от глад” /Р.Рейгън/, то поне „да разкъсат руската икономика на парцали” /Б. Обама/.

Благодарение на природните си ресурси и благоприятната икономическа конюнктура, а може би и защото поне отвън спряха да я грабят нагло, Русия се съвзе и укрепна. И през целия 21 век се стреми да постигне договореност за някакъв нов и ясен международен регламент, който да отчита и нейните интереси и замени сегашната неопределеност, в която „законът се твори от владетеля” и в който всичко е възможно, щом го иска хегемонът. Това е целта на Вл. Путин и в Хелзинки. И макар че не се подписа нищо, се направи важна крачка към тази договореност.

Точно моделът „хегемонът може всичко” Тръмп вече няколко месеца, преследвайки своите цели, демонстрира и в САЩ, и при контактите със съюзниците си. Това не им харесва и искат да го свалят, обявяват го за луд маниак, руски агент и какво ли още не.

Изглежда в САЩ, вкл. и на частичните избори през ноември, Тръмп ще успее да победи. Но за да се пребори с глобалисткия проект извън Америка му трябват съюзници. И тъкмо в момента и точно в това отношение Русия представлява ситуативен съюзник на САЩ. В Хелзинки се положиха основите на процес, който ще продължи поне още 1-2 години. И от този процес светът като цяло ще спечели..

Какво ще стане по-нататък надали някой може да каже точно. Интересите, които разделят двете велики сили, при всички случаи са повече от тези, които ги събраха в Хелзинки. Но това, че глобалистският проект получи сериозен удар от антиглобалистките сили и че глобализмът ще престане да бъде безалтернативен път за развитие на света, е основният важен резултат на срещата в Хелзинки.

Това не се харесва на глобалистите. Затова още преди да започне срещата, поне в медийния свят, започна да се случва това, което изобщо не се е случило в Хелзинки. И анализът на тези симулакруми може би ще е по-интересен от този, посветен на случилото се. За съжаление обаче, процесът на подмяна на реалното със знаците за реалното все още тече...

За това да отложим за друг път.