/Поглед.инфо/ За Първи май ли е било, за Девети септември ли, някъде близо до София, но все пак в провинцията, местният ръководител на единствената тогава партия позакъснял за манифестацията. Забързал към трибуната на площада, но на подстъпа й за охрана бил поставен старшина не от милицията, а от военните, навярно с идеята, че в армията са по-оправни. Назад, гражданино, подходил с по-голяма от необходимата строгост той към първия секретар. Човекът се опитал да обясни, че мястото му е при официалните лица, но униформеният почти го заблъскал: назад, назад! Ама аз съм Лисички, възкликнал началникът. Не ме интересува Лисички ли си, Вучки ли си, назад ти казвам, непреклонен бил военният. След секунди конфузът бил преодолян, но партийният секретар не пропуснал да смъмри намиращия се също на трибуната командир на гарнизона. Не съм виновен, че старшините не ви познават, отсякъл полковникът.
Това безхаберие спрямо важните имена се прехвърли и при демокрацията. И не само в първите й месеци, когато полицаите в БНТ не козируваха на парламентарния шеф Стефан Савов. Не защото не му се бояха, а тъй като не го познаваха. Дори на 26-ата година от промените данъчна служителка в НАП може не само да не разбере кой си, но и да те разпитва дали въобще нещо работиш. Макар че си отметнал тонове работа! Изправил си партията на крака, включил си я в подходяща коалиция, спечелил си и доверието на избирателя. С едноцифрен процент, но все пак не само си в парламента, а и за пръв път от толкова години - във властта. Дал си всичко от себе си да има правителство и да почнат реформите. И те вървят - където се появи местенце, все реформатор се назначава. Намачкал си собственото си его, притъпил си амбицията си за премиер и дори за министър, само и само да цари разбирателство, а не търканията да вземат връх.
Другите правят, каквото си искат, но все им се прощава. Един се съизмерва с Пикасо. Да се знае, че е голяма фигура, та да не се забърсва всеки с него, нито да го ползва за дъвка. Друг бърза да уреди любовницата си. Трети се подиграва с хората, нямащи пари да си платят консумираната електроенергия, като им казва, че невинаги е имало ток. Четвърти им препоръчва да свикват с бедствията, все така щяло да е занапред.
Има и такъв, за чийто майтапи прегради все още няма открити. Съобщава пред медиите, че регионалната министърка си е църна по рождение, а не защото се е пекла някъде. Уточнява все пак, че последното е предположение, а не примерно спомен. Може би защото заради срутищата тя рядко ходи на фъш-фъш, та поне да си духне малко косата. Хвали се, че и магаре да предложи за висок пост, ще бъде избрано. А после се възторгва колко изключително добър, достоен и прекрасен е избраният по този начин. Смята, че оставките на министрите трябва да се подават накуп. Само заради една не си заслужава да се губи време в парламента, където и без това е панаир. Та ако някои се засилят в тази посока, да се съберат в група, може и във фейсбук, защото един по един не е приятна работата. С журналистите е приятел, наясно е, че без тяхната добронамереност и понякога дори слагачество харизмата му няма да стигне до хората. Но като му залазят по нервите, почва да ги упреква, че от такива като тях не може да се ожени. А най-омразният му въпрос е къде отива и кога ще се върне. Когато обаче някой успее съвсем да го ядоса, отговаря троснато, че го държат за шлифера. На езика му е да каже даже за долния край на потника, но все пак разчита на интелигентността на многобройните си фенове.
И всичко това не само не отключва натрупаното по какви ли не поводи недоволство, но и изтръгва овации от насърчаваната да гледа на политиката като на шоу аудитория. А ти, ако ти е толкова акълът, може да се стремиш към изрядност, да си образцов в отношенията си с партньорите и избирателите, да преяждаш не с власт, а с отговорност. Може дори да си единственият в групата си, който гласува против новия заем от 16 милиарда. И пак да не те познават, даже и в данъчното, в което поне покрай боравенето с пари трябва да са наясно как си се противопоставил срещу кредитното заробване. Не само не се сещат кой си, но и се подиграват, че след партийния купон в Пловдив лицето ти е било неузнаваемо. Или че причината е в избирателите, които са били купени само по номера в бюлетината, без да се интересуват от името.
Но най-боли от уж приятелския огън. Когато ти кажат, че ако си били дръпнали хората от протеста, на улицата щели да останат само твоите стотина. Тогава ти идва ти да им подадеш шлифера, пък да те държат до второ нареждане. Но търпиш, защото реформата иска жертви. А и все още не са ти пратили някой униформен да те заблъска: назад, назад! Сигурно и това ще се случи, но дотогава, колкото и да преяждаш с отговорност, в менюто все ще има и нещо друго. Заради което си струва да се увърташ около чуждия шлифер.
в-к Дума
