/Поглед.инфо/ В случая, когато говорим за съвременната геополитическа мисъл, става дума за период от края на Втората световна война до днес. Този период може да бъде разделен на два основни подпериода, а именно:

  • От края на Втората световна война до разпада на СССР, наречен от президента на Руската федерация В.В.Путин „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век.“ Този период се характеризира с т.нар. „Студена война“, т.е. сблъсък между „Pax Americana“ и „Pax Sovietica”;

  • Периодът след 1991 година, характеризиращ се с опита за установяване на еднополярен свят от страна на Запада, най-вече в лицето на САЩ и начало на тенденции на формиране на многополярност в геоикономически и геополитически план. Началото на тези тенденции може да се датират от известната реч на президента на РФ В.В. Путин на Мюнхенската конференция по въпросите на политиката на сигурност на 10 февруари 2007 г. Друг момент, който характеризира кристализацията на новите тенденции на многополярност е началото на „Глобалната криза“, започнала през 2008 г. На фона на тази криза обхванала множество страни КНР демонстрира относително устойчива динамика, в резултат на която Китай става втората икономика в света.

Геополитически концепции, теории и автори от края на Втората световна война до разпада на СССР

Развитието на геополитическата мисъл през този подпериод от една страна следва най-общо класическите пътища и формули. Но от друга страна качествено променената геополитическа обстановка налага формирането на абсолютно нови концепции и възгледи.

Така например, американската линия в геополитиката се развива почти без прекъсвания в тясна връзка с традицията. Естествено тази линия напълно съвпада с основното противопоставяне – това със СССР. Така, например, през 1956 г. Д. Майниг (Donald W. Meinig) публикува текста „Heartland and Rimland in Eurasian History”. Майниг подчертава, че цялото пространство на Евразийската крайбрежна ивица е разделено на три типа според функционалната и културната си предразположеност. (Забележка: Доналд Уйлям Майниг /Donald William Meinig/ е роден на 1 ноември 1924 г. в Палоуз, Вашингтон. Американски географ. Почетен професор по география в Университета Сиракуза/Syracuse University/. Той е първият американски гограф, който е избран за член-кореспондент на Британската академия през 1991 г.).

На основата на вижданията, споделени от Майниг, през 1965 г. У. Кърк (WilliamKirk) разработва тезата за централното значение на крайбрежието за геополитическия баланс на силите. Съответно той изгражда исторически модел, в който основна роля играят крайбрежните цивилизации, от които културните импулси идват с по-голяма или по-малка интензивност в континента.1

По-късно Саул Коен (Saul Bernard Cohen) предлага в геополитическия анализ да се въведе допълнителна класификация, основана на разделението на основните геополитически реалности на „ядро“ и „пояс“. (Забележка: Саул Бернард Коен е американски географ, автор на геополитически концепции, някои от които влизат в практиката на външната политика на САЩ).

Тази концепция е възприета от американски стратези като Хенри Кисинджър, който вярва, че политическата стратегия на САЩ по отношение на крайбрежните зони е да събере фрагментите заедно и по този начин да осигури пълен контрол над Съветската Евразия. Подобен възглед става импулс за промяна на политиката на САЩ по отношение на КНР, коята промяна оказва силно влияние върху геополитическия баланс в света от втората половина на 70-те години почти до разпада на СССР.(Забележка: Хенри Алфред Кисинджър /на английски: Henry Alfred Kissinger/, роден като Хайнц Алфред Кисингер /на немски: Heinz Alfred Kissinger/ на 27 май 1923 г. е американски политик, историк и политолог и геополитически консултант от германско-еврейски произход.

Съветник по национална сигурност на президента на САЩ (1969-1975), държавен секретар на САЩ (1973–1977) и носител на Нобелова награда за мир за 1973 г. заедно с Ле Дък Тхо. Влиятелен политик, който въздейства до днес върху външнополитическия курс на САЩ.).

Междувременно на Запад възниква концепцията на мондиализма. Съгласно тази концепция неизбежна е пълната планетарна интеграция, прехода от множество държави, народи, нации и култури към единно състояние - Единен свят. Тъй като цялата концептуална и стратегическа власт над Запада е концентрирана в САЩ именно Щатите стават главен щаб на мондиализма. Съответно на основата на „мондиалистката платформа“ се създават три основни мондиалистки организации:

  • Първата е Съветът за външни отношения. Неговият създател е най-големият американски банкер Морган. Тази неофициална организация се занимава с разработката на американска стратегия в планетарен мащаб. Крайната цел на тази стратегия е пълното обединяване на планетата и създаването на световно правителство;

  • През 1954 г. е създадена втората мондиалистка структура - Билдербергския Клуб (Bilderberg Group). Той обединява както американски анализатори, политици, финансисти и интелектуалци, така и техните европейски колеги;

  • През 1973 г. активистите на Билдербергската група създават третата най-важна структура на мондиалистите - „Тристранната комисия“.

В този период Западноевропейската геополитика като нещо независимо след края на Втората световна война на практика не съществува. Само през доста кратък период - 1959-1968 г., когато Шарл дьо Гол е президент на Франция, се ражда известната теза "Европа от Атлантическия океан до Урал". Тази Европа е замислена като суверенно стратегическо континентално образование.

В същия този период Съветският съюз след Сталинското ръководство, което без да обявява открито, но следва една достатъчно устойчива евразийска геополитическа линия, на власт идва Н.С. Хрушчов. За СССР под негово ръководство е характерна волунтаристка вътрешно и външнополитическа линия. Дошлият след него начело на Съветската държава Л.И.Брежнев се опитва да стабилизира позициите на страната и Съветския блок, но това, особено към края на неговото управление не се удава в редица случаи.

В този момент възникват и такива концепции като тази за „Европа от Владивосток до Дъблин”. Белгиецът Жан Тириар /J. Tiriar/ (1922–1992) изгражда своята политическа теория на принципа на „автаркията на големите пространства“. Той стига до извода, че световното значение на европейските държави ще бъде напълно изгубено, ако не се обединят в една единствена империя, противопоставяща се на Съединените щати. Така се появява проектът на евро-съветската империя от Владивосток до Дъблин.

Междувременно в рамките на мондиалистката теория се разработват различни модели. Първата, най-пацифистката версия на мондиализма е известна като „теорията на конвергенцията“. Разработена през 70-те години от група анализатори, ръководена от Збигнев Бжезински.

Тази теория предполага възможността за преодоляване на идеологическия и геополитическия дуализъм на Студената война чрез създаването на нов културен и идеологически тип цивилизация, която ще бъде междинна между социализма и капитализма.

(Забележка: Збѝгнев Кажѝмеж Бжежѝнски/1928-2017/ (на полски: Zbigniew Kazimierz Brzeziński) - американски политолог, геополитик, социолог и държавен служител. Бил е Съветник по Национална сигурност и член на настоятелството на Центъра за стратегически и международни проучвания в САЩ. На снимката е показан на Мюнхенската конференция по сигурността през 2014 г.).

„Световното правителство“, което може да се появи в резултат на тази „конвергенция“, се смята, че ще позволи на Москва да управлява планетата заедно с Вашингтон. Теориите за сближаване като се почне от тази на Тириар и се стигне до тази за конвергенцията са идеологическата основа, на която се позовават Михаил Горбачов и неговите съветници, когато развиват своята „перестройка“. В крайна сметка, обаче, тази концепция се оказва „геополитически капан“, Като попадат в този „капан“, както и в други заблуди, инициаторът на „перестройката“ и групата около него със своята политика довеждат нещата до разпада на СССР.

В същото време, няколко години преди началото на съветската „перестройка“, подобен проект започна да се прилага за Китай, но китайското ръководство, не само успява да избегне този „геополитически капан“, но обратното залага своя уловка - „контракапан“ по отношение на САЩ и Запада. Западът се усеща, когато, обаче, става търде късно

Геополитически концепции, теории и автори след разпада на СССР

до днес

Фактически геополитическото развитие на атлантизма в началото на 90-те години на ХХ век достига своя връх. Разпадането на Варшавския договор и СССР означават триумф на атлантическата стратегия и победа на Запада в Студената война с Изтока. В условията, когато Съединените щати се оказват единствената суперсила без алтернатива те се доближават до момент на установяване на окончателна планетарна хегемония на таласокрацията /Силите на Морето/. Именно тогава в САЩ започват да се търсят напълно нови геополитически модели, в които съществува само една основна сила.

Такъв нов модел се оказва доктрината „Нов Световен ред”. Тя е разработена от американската геополитика през 70-те години и за първи път е обявена от американския президент Джордж Буш-Старши по време на войната в Персийския залив през 1991 година.

Друга направление става неоатлантизмът на Самюел Хънтингтън, изразен чрез концепцията „Сблъсъкът на цивилизациите“. Смисълът на теорията на Самуел П. Хънтингтън, формулиран от него в статията “Сблъсъкът на цивилизациите” е следният: очевидно геополитическата победа на Атлантизма над цялата планета всъщност е само повърхностна част от реалността. Стратегическият успех на НАТО не засяга слоевете на дълбоката цивилизация. Хънтингтън твърди, че стратегическата победа не е цивилизационна победа на западната либерална демокрация, на пазара и т.н. - те останаха без алтернатива само временно, тъй като съвсем скоро сред незападните народи ще започнат да се появяват цивилизационни и геополитически характеристики, аналог на „географския индивид“.

Хънтингтън твърди, че заедно със западната (атлантическата) цивилизация, която включва Северна Америка и Западна Европа, може да се предвиди геополитическата фиксация на други седем потенциални цивилизации, а именно: 1) славянско-православна, 2) конфуцианска (китайска), 3) японска, 4) ислямска, 5) индуска, 6) латиноамериканска, 7) африканска.

Затова атлантиците трябва по всякакъв начин да укрепят стратегическите позиции на собствената си цивилизация, да се подготвят за конфронтация, да консолидират стратегическите усилия, да ограничат антиатлантическите тенденции в други геополитически формации и да предотвратят опасността от свързване на континенталния съюз със Запада.

Новата версия на мондиализма в постсъветската епоха е учението на Франсис Фукуяма, който публикува статия в началото на 90-те години на ХХ век - “Краят на историята”. Тя може да се разглежда като идеологическа база на неомондиализма. Ф. Фукуяма пише, че разпадането на СССР бележи падането на последния бастион на "ирационализма". С това се свързват “края на Историята” и началото на специално планетарно съществуване, което ще се проведе под знака на Пазар, Демокрация/от западен тип – б.м. Н.С/ и Либерализъм, които ще обединят света в хармонично рационално функционираща машина.

Друга концепция в този план става "Геоикономиката" на Жак Атали. Жак Атали вярва, че в момента настъпва третата ера - „ерата на парите“, които са универсален еквивалент на стойността. Доминирането на една либералдемократична идеология и пазарна система, заедно с развитието на информационните технологии в целия свят, води до това, че светът става цялостен и единен, геополитическите реалности, които доминираха досега през цялата история, се оттеглят на заден план. Гео-икономическият подход на Аттали води до идентифицирането на три основни региона:

1) Американското пространство, което най-накрая обединява Америка в една финансова и индустриална зона.

2) Европейското пространство, възникнало след икономическото обединение на Европа.

3) Тихоокеанският регион, зона, която има няколко конкурентни центъра - Токио, Тайпе/т.е. столицата на Тайван/, Сингапур и др.

Според Атали няма да има специални различия или противоречия между тези три мондиалистични пространства, тъй като икономическият и идеологическият тип ще бъде напълно идентичен във всички случаи.

На фона на изменените глобални геополитически обстоятелства в Западна Европа също се възражда геополитическото мислене., демонстрирано от т.нар. Училище "Вътрешна геополитика" на Ив Лакост.

(Забележка: Ив Лако́ст /фр. Yves Lacoste, род. 7.09.1929 г. в Фесе , е френски географ и геополитик. Автор и собственик на сп. „Херодот“, за първи път излязло през 1976 г.. Геополитическите концепции на Лакост се характеризирт с виждането, че „пространствата и границите са пасивни неутрални елементи“. „Решаваща е ролята на политиката, преобразуваща пространствата и границите“. Лакост е автор на много книги и публикации, включително за системата на ГУЛАГ, индустриализацията в СССР, както и усвояването на Сибир. През 2000 г. Ив Лакост е награден с премията „Вотрен Люд“/Prix Vautrin-Lud/, наричана също "Нобелова премия по география").

Концептуалното геополитическо европейско/т.е. западноевропейско/ възраждане е свързано с дейността на географа Ив Лакост. От негова гледна точка геополитическите съображения служат само за оправдаване на съперничещите стремежи на властите върху определени територии и населяващи ги хора. Това може да се отнася както за международните отношения, така и за тясно регионалните проблеми.Такава геополитика се нарича "вътрешна геополитика", защото се занимава главно с местни проблеми.

На фона на нововъзникващи проблеми се създават теории, които търсят отговори на предизвикателствата. Така е тази за "Индийският океан като начин за световно господство" на Робърт Стоуърс. Същият подкрепя активното сътрудничество на Европа със страните от Третия свят и особено с арабския свят. В същото време той подчертава голямото значение на Индийския океан за бъдещата геополитическа структура на планетата. Той определя Индийския океан като “Близкия океан”, контролът върху който позволява стратегическо въздействие върху ключовите зони на Евразия - Близкия изток. Индия, Китай, Иран, Индокитай. Далечния изток, тихоокеанските региони и др.

Поредната концепция в тази връзка е "Русия + ислям = спасението на Европа" на Карло Теракано. Той изразява най-крайната позиция на европейския континентализъм, в непосредствена близост до евразийството, и недвусмислено заема позицията, че съдбата на Европа изцяло зависи от съдбата на Русия и Изтока. Напълно споделя идеята за единна евразийска държава, но в същото време не споделя универсализма, характерен за Ж. Тириар, настоявайки за етнокултурна диференциация и регионализъм.

Руските геополитически концепции след разпада на СССР

В периода, когато по целия свят, включително и в Русия започва да доминира виждането, че Русия е загубила едва ли не окончателно своята геополитическа субектност в страната се раждат нови и възраждат стари концепции и възгледи, на основата на които започва започва отново стъпка по стъпка да кристализира една възродена руска геополитическа субектност.

От една страна това е възраждането на евразийството във формата на неоевразийство.Самото евразийство представлява идейно-философско течение и политическо движение, възникнала в средите на руската емиграция от 20-те до 30-те години на ХХ век. Основната идея на горните е, че Руската цивилизация не принадлежи нито към Европейското нито къв Азиатското цивилизационни пространства. Тя формира собствено цивилизационно пространство – Евразия.

По този начин евразийците, макар и не съвсем открито подкрепят Съветския съюз, но не декларират поддръжка на целите на същия за въвеждане на комунизъм. Това движеиие и течение по-скоро разглежда СССР като стъпка към създаването на нова национална идентичност, която да отразява уникалния характер на геополитическото положение на Русия.

Смята се, че по произход евразийството тръгва от славянофилската традиция. Не случайно евразийците са разглеждали старите славянофили - Алексей Хомяков, братята Аксакови, покойните славянофили като Константин Леонтиев, Николай Страхов и Николай Данилевски, както и Гогол и Достоевски като свои предшественици.

Но не могат да се отрекат съществените различия със славянофилството. Така, например, евразийците са противници на съществуването на славянски културно-исторически тип. Те се предържат към позицията за наличието на културите на „евразийските народи“ - фино-угри, тюрки и други, свързани с руснаците с обща историческа съдба. За тях тези народи са по-близки до руската култура, отколкото културата на западните и южните славяни - чехи, поляци, словаци, словенци и хървати, повляни от талицизма. Поради това евразийците са склонни да отхвърлят панслависткия политически проект, поддържан от СССР след Втората световна война. Техен идеал е федералната евразийска държава в границите на СССР до 1939 г.

Съществени различия имат евразийците със славянофилите и по отношение на социално-икономическите възгледи. Ключов елемент във възгледите на славянофилите по този въпрос е за ролята на руската община /Руский мир/ в социално-икономическото развитие на Руския свят. Тези идеи са чужди на евразийците. Дори в предговора към първата си сборник „Изход на Изток“ евразийците твърдят, че общината е историческа, преходна форма на руската култура, която трябва да бъде преодоляна в хода на модернизацията на страната. В икономическата област евразийците са за широкото използване на енергията на частната инициатива. В същото време те са противници на чистия капитализъм и призовават за съчетаване на условно частна (функционална) собственост с държавна собственост.

В евразийството като идейно течение съществуват различни етапи и тенденции. Може да се говори за класическо евразийство, началото на което поставя княз Николай Трубецкой. Неговата теза, с която той излиза през 1925 г., е, че Русия е наследник не на Киевска Рус, а на Монголската империя. Руснаците и номадите са свързани чрез специален манталитет или „ежедневна изповед“, която се основава на идеите за лична преданост, героизъм, духовна йерархия и вяра в най-висшия принцип на света. Тези ценности са несъвместими с европейския филистинизъм и меркантилизъм. Евразийството по своята същност се явява подновена антитеза на Западничеството. Октомврийската революция, болшевиките и СССР подсъзнателно изпълняват евразийския проект на съпротива на Запада в сътрудничество с азиатските народи.

Друг евразиец Пьотр Савицки обогатява този мироглед с понятията „месторазвитие“, явяващо се руски аналог на германската идея за „жизнено пространство“, без нейния агресивен нюанс, както и за „идеокрацията“, т.е. подчиняване на човешкия живот на висши идеи.

Самото емигрантско евразийство възниква в руската емигрантска общност в България през 1921 година. Началото му започва с лингвиста Николай Трубецкой, географаи икономист Пьотр Савицки, историкът и религиозният мислител Георги Флоровски, музикалният писател Пьотр Сувчински. Основният резултат от тяхната интелектуална дейност е сборникът статии „Изход на Изток. Предчувствия и постижения. Одобрение на евразийците. Книга 1 "(София, 1921).

В евразийството съществуват и различни тенденции. Така, например, през 1927 г. във Франция се появява „ляво евразийство“, което започва да се ориентира все повече и повече към СССР. Тази тенденция включва Л. Карсавин, С. Ефрон, Д. Святополк-Мирски и други

Неоевразийството се появява в края на 60-те години на ХХ век. Неговото възраждане е свързано с идеите на историка, этнографа, географа Лев Николаевич Гумильов (1912-1992 г.), с неговите идеи за евразийската пасионарност.

С концепцията за “Евразийската пасионарност” Лев Гумильов. Гумильов развива и довежда до логична граница общата евразийска идея, че етническите руснаци, украинци и белоруси не са просто клон на източните славяни, а специален етнос, формиран на базата на тюрко-славянското сливане. Оттук косвено следвавалидността на руския контрол върху евразийските земи, обитавани от тюркски етнически групи. Гумильов, следвайки Шпенглер и Тойнби, различава цикъла на цивилизациите и културите, както и на съответните етнически групи.

Евразийството на Гумильов предлага следните геополитически изводи:

1) Евразия е пълноправна, плодородна, богата почва на етногенезата и културния генезис.

2) Геополитическият синтез на Гората и Степите в основата на Великата руска държавност е ключова реалност, която създава условия за културен и стратегически контрол над Азия и Източна Европа.

3) Западната цивилизация е в последния, низходящ етап на етногенезата, следователно центърът на тежестта непременно ще се премести в по-младите народи.

4) В близко бъдеще ще се случи някакъв непредвидим и непредвиден „страстен натиск“, който драстично ще промени политическата и културна карта на планетата.

След разпада на СССР един ключов идеолог на „неоевразийството“ става професорът от Московския държавен университет „М.В€ Ломоносов“ Александр Гелиевич Дугин.Той първоначално следва идеологията на национал-болшевизма. В областта на геополитиката въвежда редица нови за Русия концепции, такива като:

  • В идейния комплекс на евразийството се добавя концепцията за „Третия път”, съчетаващ капитализъм и социализъм;

  • В руските геополитически възгледи виждане за евразийството като телуризъм, т.е. евразийството като движение, част от силите на Сушата. То се противопоставя на атлантическата англосаксонска таласокрация, т.е. силите на Морето, представени от САЩ и НАТО;

  • Третата нова концепция е тази за Съветския консерватизъм, т.е. СССР като евразийска сила, противостояла на либерализма и неолиберализма на англо-американците.

Във времето А.Дугин изразява много други оригинални идеи, една от които е тази в книгата „Четвёртая политическая теория. Россия и политические идеи ХХI века. СПб.: Амфора, 2009“.Четвъртата политическа теория е концепция, въведена от А. Г. Дугин в едноименната му книга. Тя се основава на философските и геополитически трудове на такива философи като Ален де Беноа, Карл Шмит, Мартин Хайдегер. Според самия автор, „Четвъртата политическа теория“ засега е само „покана“ за преосмисляне на съществуването, в рамките на което човечеството е днес. Това изисква колективни усилия, за да се превърне в ръководство за действие и да се реализира под формата на нова идеология на 21 век. Също така отчасти принципите на Четвъртата политическа теория и необходимостта от нейното формиране са описани в книгата „Теория на многополюсния свят“ от А. Г. Дугин“(вж.http://www.geopolitica.ru/sites/default/files/tmm-new-alltry2.pdf, Последно влизане 30.04.2021). По думите на самия Дугин „Четвъртата политическа теория, гласи, че трябва да надхвърлим либерализма, комунизма и фашизма. Всички тези идеологии принадлежат към ерата на европейската модерност. Но Модернът е изчерпан, либерализмът победи комунизма и фашизма. И когато спечели, той стигна до своя край. Либерализмът разкри своята тоталитарна същност, с която ясно си имаме работа. Съвременният либерализъм е тоталитарен, глобален.

И за да му се противопоставим, в никакъв случай не трябва да се връщаме нито към комунизма, нито към фашизма, нито дори към техния национал-болшевишки кръст, защото това е същият Модерн. Четвъртата политическа теория предлага да се премине отвъд границите на политическата модерност, отвъд границите на либерализма, комунизма и фашизма и да се свърже бъдеще - постмодерност, постмодерността - с традицията, с връщане към традицията, интерпретирана като нещо вечноа, а не като нещо минало...“(вж. в https://zavtra.ru/blogs/chetvyortaya_politicheskaya_teoriya. Последно влизане 30.04.2021).

Вместо заключение

Вместо заключение следва да се опитаме да отговорим на един важен въпрос и да отбележим няколко ключови момента. Най-важният въпрос е този, доколко тези идеи, теории и концепции, издигани от различни автори, имат отношение към реалната геополитика. При американските геополитици подобна връзка като, че ли действително съществува, ако разгледаме такива фигури като Х.Кисинджър и Зб. Бжежински. При западноевропейските автори, може би поради ниската геополитическа субектност на страните от Западна Европа в периода от Втората световна война до днес, такива отношения с реалната геополитическа действителност е значително по-трудно забележима.

В случай с Русия ситуацията е още по-сложна за разгадаване. Такива геополитически теоретици като Гумильов и Дугин са в определени опозиционни взаимоотношения с властта в Москва. Но постепенно във времето, когато Русия след разпада на СССР все повече възвръща своята субектност, се наблюдава ситуацията, че редица техни идеи влизат в реалната политика, макар и може би не в техния първосъздаден вид.

Но във всеки случай трябва да се направи извода, че знанието на различните геополитически теории, концепции и идеи, даже когато те не са „влезли в действие“, е важно. Важно, защото е нужно да сме наясно с ключови процеси в света, както и с възможните варианти на същите. Но също така и за се създадат условия ако не днес, то поне утре, да чертаем, основавайки се на нашите интереси, ала и на научното, експертното знание, трудните и понякога, като че ли невъзможни проекции за успешно развитие на нашето Отечество.

1Вж. Geopolitics: Theories, Concepts, Schools, and Debates вhttp://www.4pt.su/en/content/geopolitics-theories-concepts-schools-and-debates