Японски естетически възгледи - 日本の美観 - Нако Стефанов

/Поглед.инфо/ Естетиката – общо понятие и съдържание

Понятието “естетика” води своето начало от древногръцкото “Aisthetikos”, т.е. “чувствен, чувстващ”. Естетиката е научна дисциплина, занимаваща се с изучаване на две взаимосвързани области: естетическото като специфична проява на ценностното отношение на човека към света от една страна и сферата на художествената дейност на хората, от друга.

Съотношението между тези два раздела в рамките на науката естетика са се променяли постоянно и са се разбирали нееднакво. Естетиката е била трактувана или само като “философия на прекрасното”, или като “философия на изкуството”. Така или ниаче, но днес може да се говори за два основни раздела на естетиката, които, макар и органически да са взаимосвързани, но притежават относителна самостоятелност един спрямо друг.

Първият раздел разглежда такива въпроси като конкретните модификации на естетическите ценности, включително трактовките на такива понятия като прекрасно и грозно, възвишено и низменно и т.н. Вторият раздел като наука е посветен на специализирания анализ на художествената дейност, нейното място в културата, своеобразието и спрямо други форми на човешка дейност.

Естетическата мисъл се заражда още в най-дълбока древност. Анализът на митовете на различни народи показва как усетът за красивото и грозното, присъства още в най-ранните прояви на човешка дейност и творчество. Но естетиката като наука в собственото значение на това понятие се появява значително по-късно, едва в средата на ХVІІІ век в Западна Европа.

Дотогава естетическата мисъл и проблематика съществува във философските съчинения на питагорейците, Сократ, Платон, Аристотел, а също така в трактатите, посветени на различните видове изкуства на такива автори като Поликлет, Горгии, Витрувии, Хорации. Но трябва да се подчертае, че още античните автори издигат много от идеите, имащи основополагащо значеиие за по-късното развитие на европейската естетическа мисъл. Едновременно с това трябва да посочим, че своеобразно развитие на естетически идеи се наблюдават във философията на страните от Изтока, в частност китайската и индийската философии.

През епохата на Възраждането европейската естетическа мисъл се освобождава от оковите на средновековната теология и схоластика и става светска, хуманистична и реалистически ориентирана. Но едва в средата на ХVІІІ в. Александър Готлиб Баумгартен(1714-1762), един от последователите на Лайбниц, доказва необходимостта от отделянето на въпросите, посветени на прекрасното в отделна дисциплина, която нарича “естетика”, т.е. теория на чувственото познание и неговото съвършенство - красотата. Той определя изкуството като въплъщение на прекрасното.

По пътя, начертан от Баумгартен, тръгват най-значителните представители на класическата немска философия и художествена култура като Кант, Шилер, Гьоте, Шелинг, Хегел и други. В една малко по-късна епоха естетиката става арена на борба на различни идеологически течения и школи. Тогава се зараждат и двете основни традиции в областта на естетиката:

Едната от тези традиции обосновава принципа на естетизма и чистото изкуство, изкуството само за себе си. Тя разглежда сферата на действие на естетическите принципи единствено в рамките на художествената дейност на човека, в изкуството;
Другата защитава принципите на тясната връзка на естетиката с реалния живот. Нейно изходно положение се явява признаването на практическата човешка дейност за основа на естетическото отношение на човека към света. В практиката, в труда се формира неизвестната за животните способност да се твори по законите на красотата.

Относно японските естетически идеали

Чувството към прекрасното формирано като определени възгледи, идеали и ценности в Япония се формира през вековете в резултат на:

Въздействието на различни фактори – външни и вътрешни, религиозни и философски, културни, политически, икономически и други;

Условията на определени обстоятелства – както естествено-природни, така и такива свързани с определени личности, обществени групи и мащабни социо-културни тенденции.

Японските естетически идеали, въпреки влиянието, което изпитват от такъв мощен социо-културен фактор като Китай, се характеризират с такава самобитност, което дава право да бъдат класифицирани като самостоятелен клас – Японска естетика или Японска естетическа традиция.

"Ваби"(侘び)

"Ваби"(侘び) представлява естетически и морален принцип проповядващ наслаждението от спокоен живот, без излишества, някои даже го превеждзат като бедност, горда самотност. Този принцип акцентира върху простотата Произхожда от думата "вабу", т.е. отслабвам, придобивам изморен, вял вид, както и от "вабиши"- т.е. самотност и некомфортност.

Но в периода Камакура/1185-1333/ и Муромачи/1333-1568/ "ваби" придобива значението на една позитивна концепция като прави бедността и самотността синоними на освобождението от привързаност към материалнотоот една страна, както и свобода от емоционалните вълнения от друга.

От трета страна се осъществява превръщането на отсъствието на ярка красота в нова, по-висша красота. Новото значение на "ваби" е култивирано от Сен-но Рикю/1522-1591/, майстор на чайната церемония. Той търси да издигне своето изкуство чрез асоциирането му с духа на «дзен»/禅, буквално «съзерцание» - едно от най-важните течения на източноазиатския будизъм/, като подчертава важността да търсим богатството в бедността и красотата в простотата."Ваби" се манифестира също така с "вака", с "ренга", както и с "хайку"(всичките те са различни японски стихотворни формати). Частично съвпада с други естетически идеали като "саби" и "фу:рю:».

«Саби» (寂)

«Саби» (寂) - «патина, чувство и признак на нещо древно, старо, чувство на самота и на самотно спокойствие» — обширна част от японската естетическа традиция и възгледи. «Саби» се асоциира с архаичност, безискуственост, истинност. «Саби», подобно на «Ваби» описва красотата на това, което е несъвършено, мимолетно или незавършено. «Ваби»-«Саби» характеризира способността да се възприема прекрасното и предметите на изкуството в тяхното естествено състояние, без нищо излишно. Атмосферата на «Ваби-Саби» се предава от есенната градина или мрачната лунна светлина.

Пръв в литературата думата «Саби» е употребил поетът Фудживара-но Тошинари. Той я е използвал, за да предаде чувството за отчуждение, самота, използвайки метафората за тръстиката на студа. Тази употреба се е затвърдила и започва да се свързва с будисткото виждане на неустойчивост, изменчивост, непостоянство на живота. Всичко това се изразява с думата «Муджо»/無常/- ефимистично – да умреш, да си отидеш от този свят. Като понятие то се свързва с идеята за очарованието на смъртта, от която японците, за разлика от западните хора, не се страхуват, а се стараят да използват като черпят от емоционалния ефект на неизбежността ѝ сила във всички начинания. В този смисъл «смъртта» е част от живота, от вечния жизнен цикъл. В това е красотата на смъртта. Защото тя в зародиш носи духовна сила или жизнено обновление. Смъртта става духовна сила ако е следствие на това да умреш за заслужаваща кауза. В жизнено обновление става тя ако човек правилно е изживял своя живот и този живот не е прекъснат в ранни години поради една или друга трагична причина. Тъй като човекът умира, но остават неговите деца, внуци, които също ще си отидат, но ще останат пък техните деца и внуци...

Но това черпене на сила от смъртта често е съпроводено от чувство за безутешна тъга и самота, обозначено с думата «саби». Когато старите майстори на чай биват питани за «ваби-саби», те най-често отказват да дадат каквото и да е определение, а препращат към стихотворението на Фудживара-но Тейка (1162 – 1241 г.)

«Гледам в далечината,

но не виждам нито вишневите дървета,

нито пожълтелите листа,

само бедната хижа на брега

в здрача на есенната вечер.»

Като пример за естетиката на «ваби-саби» служат такива японски изкуства като:

(1)Японската градина – 和風庭園-вафу:тейен/двуточието след гласна означава дължина звука, т.е. в случая се произнаса дълго «у-у»/ или «Каменна градина» - 石庭- секитей, наричана още 枯山水-каресансуй/букв сухи планини и води/. Представлява традиционна японска каменна градина, чието възникване е свързано с философията на дзен-будизма. В западната естетика подобен идеал се изразява от «минимализма».

/Бележки:В западната естетика подобен идеал се изразява от «минимализма». Същият представлява стил в дизайна, характеризиращ се с лаконични изразни средства, простота, прецизност и яснота на композицията. Отхвърляйки класическите техники и традиционните художествени материали, минималистите използват индустриални и естествени материали с прости геометрични форми, неутрални цветове и малки обеми. Произходът на минимализма се крие в конструктивизма и функционализма. Първият е формалистично направление в изкуството след Първата световна война. Той проповядва “естетика на машините” и тесен утилитаризъм. Характеризира се с външно подчертани форми.

Функционализмът като философия и концепция съществува в различни области – архитектура, дизайн, интериор, изкуство и т.н. Той отхвърля естетическите излишества в полза на удобство и функционалност на същностните елементи.Една от основните черти на същия е ненатрапчивост на този стил. Функционализмът се формира като част на интернационалния модернизъм и се структурира в качеството си на самостоятелно течение през 30-те години на ХХ век./

Обикновено каменната градина е с равна площ, по-голямата част от която е покрита с кварцов пясък или малки камъчета. Основният елемент са групите груби камъни, хаотично разположени върху него. Такъв хаос, обаче, е само привидeн. Всъщност подреждането и съставът на камъните в групи се подчиняват на правила, произтичащи от светогледните концепции на дзен будизма. Камъните са подредени в групи от по три, в съответствие с будистката триада. По повърхността на кварцовия пясък с помощта на гребло се правят жлебове по дългата страна на градината и се правят кръгли кръгове около камъните. Традиционно се смята, че повърхността на градината символизира океана, а камъните символизират островите. Но посетителят на градината може да си представи нещо свое на нейно място. Градината продължава архитектурата на дома и зависи от неговото общо устройство. Функционално градините са предназначени за медитация, отдръпване от суматохата на света и ежедневните проблеми. Дизайнът на такива структури, подчиняващи се на нормите на дзен будизма, подчертава желанието на японците за възхищение на природата, медитация и уединение. Ключовият момент е формирането на способността да се види очарованието и изяществото на простотата, както и в малкото/градината/ да се види голямото/света/.

Една най-известна каменна градина в Япония е при будисткия храм Рю:ан-джи/龍安寺/ в град Киото, Япония. Името означава „храм на дракона в покой." Принадлежи към дзен-будистка школа Риндзай-шю:/臨済宗/. Територията му първоначално е принадлежала на рода Фудживара. «Рю:ан-джи» е построен от Хосокава Кацумото през 1450 г. Покровители на храма са били обединителите на Япония Тойотоми Хидейоши и Токугава Иеясу. Храмът е включен в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.

(2)Икебана（生け花）- представлява традиционно японско изкуство на аранжировка /подреждане/ на отрязани цветя, съчетани с млади клонки с пъпки и листа, както и включването на тази композиция по подходящ начин в интериора/вътрешното устройство/ на дома. Целта е като се основава на принципа на изящната простота да се постигне разкриване на красотата на природата.

(3)Японската керамика, в частност стила «раку» (楽焼раку-яки);

(4)Хонкьоку (традиционната музика на странстващите дзенски монаси);

(5) Суми-е (едноцветна живопис с туш);

(6)Кинцуги /金継ぎ/–златно снаждане или кинцукурой/金繕い/–златен ремонт -представлява реставрация на керамични изделия или ремонт с помощта на лак.

(7) Японската чайна церемония/茶の湯/;

(8)Японската поезия, в частност стихотворният стил „хайку»/俳句/, ппедставляващ тристишия.Най-големият японски поет на «хайку» в Япония е Мацуо Башо/松尾芭蕉/. По-долу е дадено в превод негово «хайку» смятано за връх в този стихотворен стил.

古池やФуруике-я Старият поток,

蛙飛び込むКавадзу тобикому скочи жабка.

水の音 Мидзу-но ото Плясъкът на водата!!!

На Запад аналогичен дух се демонстрира от «символизма» /Бележки: Символизмът (фр. Symbolisme) е едно от най-големите течения в изкуството (литература, музика, театър и живопис), характеризиращо се с експериментиране, стремеж към иновации, използване на символика, подценяване, намеци, мистериозни и загадъчни образи. Символизмът възниква във Франция през 1870-те и 1880-те години и достига най-голямото си развитие в началото на 19-ти и 20-ти век, предимно в самата Франция, както и в Германия, Белгия и Русия. Символистите коренно променят не само съдържанието и формите в различните видове изкуство, но и самото отношение към смисъла на художественото творчество. Символизмът възниква до голяма степен като реакция срещу натурализма и реализма. За разлика от тези течения, опитващи се да изобразяват реалността, символизмът акцентира върху духовността, въображението и сънищата, върху приказката и мита./

Ю:ген (幽玄)

Ю:ген(幽玄) е важна концепция в традиционната японска естетика. Точният превод на този термин зависи от контекста. В китайските философски текстове, от които терминът е заимстван, ю:ген означава „мъгливо“, „дълбоко“ или „загадъчно“. В критичен анализ на японската поезия, «вака» /和歌/ терминът се използва, за да опише фината, неуловима дълбочина на нещата, която е само слабо изразена в стиховете.

В допълнение, един от десетте ортодоксални стила на изтъкнатия японски поет и философ Фудживара-но Тейка/藤原定家/ в неговите трактати, също се нарича ю:ген. Ю:ген предлага нещо, което остава извън обхвата на словесното изразяване, но без да го свързва с някакъв свят извън този, в който живеем.

Моно-но аваре(物の哀れ)

Още едно от ключовите понятия в японската естетика е развилото се през епохата Хейан /平安時代/ (794 – 1185 г.) тъй нареченото «Моно-но аваре» (物の哀れ) – „Тъжното очарование на нещата”. Думата «аваре» придобива дълбочина и широк смисъл в средата на епохата. Именно тогава то започва да символизира естетическия идеал на тази епоха.

Буквалното значение на думата «аваре» е „жалък”, „жалостив”, но да се превежда така означава да се ограничи и опрости значението му в реален смисъл. «Аваре» от периода Хейан е носело сложна и силна емоция, включително „удоволствие”, „радост” и „умение да се цени”, което на днешния японски език може да бъде предадено с възклицанието «Сугой»!/凄い/, т.е. „у-ха!” или «Бре-ей»!.

Придворните от Императорския двор по време на епохата Хейан понякога са се впускали в дискусии: кое е по-дълбоко по настроение – пролетта или есента. Такава чувствителност към красотата е била непременен атрибут на изтънчената японска аристокрация от това време. Тя, разбира се, не е била ограничена само в съзерцаване на природата: човек с необикновена красота, великолепна дреха, стая, ухаеща на аромати – всичко това се е описвало с думата «аваре», впрочем също както и човешката доброта или напротив – хладно отношение. «Аваре-то омоу хито» (букв. – „човекът, когото смятам за аваре”) – така са наричали възлюбения.

Истинското значение на «аваре» се е проявявало тогава, когато преживяваната емоция е била дотолкова силна, че ставала практически непоносима. Да се изпита «аваре» е означавало „да се изгуби дар слово”, „да се разтрепери от вълнение/възбуда”, „да се застине от възхищение”.

Понятието «моно-но аваре» като доминантен мотив в известната „Повест за приключенията на принц Генджи” («Генджи моногатари» - /源氏物語/). Това произведение е смятано за първия роман в света. Авторството на романа се приписва на Мурасаки Шикибу, дама в двора на императрица Шьоши (управлявала 986-1011 г.). «Моно-но аваре» като ключов мотив е разкрит от учения Мотоори Норинага /本居宣長/(1730 – 1780 г.), който допринася за това да се възприеме тази творба като висш критерий за красота.

Друг аспект на значението на «аваре» е чувството за преходност, променливост на всичко съществуващо. Придворните от Хейан са пирували в чест на отиващата си красота на всяко от годишните времена и възхвалявали с песни тяхната недълготрайност.

Също така в това значение се вписва и възхищението и вдъхновението от промените, ставащи на небето. Промяна на цветове, игра на сенки – всичко това е съдържало в себе си «аваре», както, например, в този цитат от глава „Югао” от повестта за Генджи:„В спокойствието на вечерта видът на небето беше особено завладяващ (аваре)”.

«Аваре» на природата и изобщо околната гледка често се слива с «аваре» на човешките дела, което е също забележително. Например, в същата повест когато една героиня, госпожа Рокуджьо, се готви да замине в Исе, нощта преди това прекарва с принц Генджи, който е дошъл да я види в двореца. Разделяйки се на сутринта, влюбените се възхищават на вида на небето и звука на свирещите щурци. Този често повтарящ се в повестта мотив става неотделима част от японската литература.

Фу:рю:(風流)

Фу:рю:(風流) като значение по йероглифи - „вятър и поток” произлиза от китайското „фенлю”, което означава „добри маниери и поведение”. Но като японски естетически идеал е свързано със самурайската представа за образ на живот, при който човек дори на границата между живота и смъртта да може да види и да се наслаждава на красотата на света около него.

Подобен светоглед позволява да се възприема животът като „вятър и поток” в цялата му ефемерност и мимолетност. Като израз на това виждане се явява например обичаят на самураите да съчиняват преди смъртта си прощално стихотворение. По-общо това понятие може да се обясни като изразяващо рафиниран вкус на културния човек, както и произведенията на изкуството, които са свързани с подобен тип личност.

«Ики/суй»(粋)

Ики/суй(粋) са естетически идеали на гражданите от периода Едо (1603 – 1868 г.). «Ики» е използван в столицата Едо (дн. Токио) и отначало се разбира като „дух”, „сърце”, а по-късно се развива до понятията за висок дух и храбро сърце. Демонстрира личност, която притежава горепосочените.

«Суй» e термин, „култивиран” в Осака и носи малко „плебейски” привкус, т.е. назовава светогледа на човек, който се радва на богатствата и удоволствията на живота и се отдава на материалния свят. Двата термина символизират живот, при който човек се ползва от благата на материалното, радва се на всякакви чувствени наслаждения и участва в забави според желанието си, но не поставя това като главна ценност на живота си и не е зависим от такъв тип живот.

«Мияби» (雅)

«Мияби» (雅) е един от най-старите японски естетически идеали, въпреки че не е толкова общ, колкото «ики» или «ваби-саби». В съвременния японски език тази дума обикновено се превежда като „елегантност“, или „изтънченост“.

Аристократичният идеал на «мияби» изисква унищожаването на всичко абсурдно или вулгарно, както и усъвършенстване на маниерите, стила и чувствата, за да се премахнат всички грапавини и неравности и да се постигне най-високо равнище на елегантност, на изтънченост и на учтивост.

«Мияби» изразява също чувствителност към красотата, която е отличителен белег на епохата на Хейан. Затова «мияби» често се свързва с концепцията за «Моно-но аваре»: горчиво-сладостното осъзнаване на преходността на нещата. Затова се е смятало, че нещата в епоха на упадък демонстрират «мияби».

«Шибуй» (渋い)

„„Шибуй“ , както и прилагателното „шибуми“ или съществителното „шибуса“ са японски термини, които се отнасят до естетиката на проста, фина и ненатрапчива красота. Произхождат от времето на епохата Муромачи - 室町時代(1336 г. -1392 г.). Първоначално се отнасят до кисел или стипчив вкус, като този на неузряла райска ябълка - в противотежест на нещо сладко или свръхсладко.

Терминът запазва това си значение и остава антоним на „амаи“/甘い‐сладко/. Подобно на други японски естетически термини като „ики“, „ваби-саби“ и „шибуй“ може да бъде приложен към широк кръг от теми, а не само към изкуството или модата.

Шибуса“ включва следните основни значения:

Обектите „шибуй“ изглеждат прости като цяло, но включват фини детайли, като, например, текстури, които балансират простотата и сложността;
Този баланс на простота и сложност гарантира, че човек не се уморява от обекта на «шибуй», но постоянно намира нови ценности и по-развита красота. Това води до факта, че естетическата стойност на обекта с времето непрекъснато расте.

«Шибуса не трябва да се бърка с «ваби» или «саби». Въпреки че много «ваби/саби» обекти са «шибуса», не всички «шибуса» обекти са «ваби» или «саби» «Ваби/саби» обекти могат да бъдат по-тежки и понякога преднамерено да излагат несъвършенствата до такава степен, че да изглеждат изкуствени. Обектите на «шибуса» не са непременно несъвършени или асиметрични, въпреки че те могат да включват тези качества.

«Шибуми» притежава тънка линия между контрастиращи естетически концепции, като елегантни и груби, спонтанни и сдържани.

“Каваий” (可愛い)

“Каваий” (可愛い) - мил, “сладък”, “възхитителен“, „чудесен“ е съвременен феномен, възникнал от 70 -те години и станал известна част от естетиката на японската популярна култура: забавления, облекло, храна, играчки, външен вид и поведение. Като културен феномен „Каваий“ все повече се възприема в Япония като част от своята култура и национална идентичност. „Каваий“ е „магически термин“, който обхваща всичко, което е приемливо и желателно в Япония.

Заключение

Следва да се каже, че японските естетически идеали се отличават със своята самобитност и оригиналност даже ако ги сравним с такива от страни от същата Източноазиатска/Китаецентрична/ цивилизационна зона, т.е. корейските или китайските естетически идеали.

Несъмнено тези идеали отразяват суровите, немилостиви, но едновременно с това изключително красиви природни условия, сред които се е формирала Япония като народ и държава. Става дума за вулкани, земетресения, цунами, тайфуни, свлачища, наводнения и т.н. Това от една страна е развило силно чувството на мимолетността, на ефимерността на човешкото съществуване. Но от друга е създало необходимостта да умееш да се насладиш на красотата на същия този опасен и изменчив свят. От трета е възникнало разбирането за «тъжното очарование на нещата» , където всичко е преходно... Така според нас се е създала тази уникална амалгама от естетически идеали, представляващи Японската естетическа традиция.