Извънредната кризисна ситуация налага извънредни антикризисни мерки

Сегашният служебен кабинет е второ издание на кабинета на ГЕРБ. То не разбира извънредния характер на обстановката и съкрати от Дянковия бюджет за 2013 г. само 41 млн. лв. или 0,21% от общите разходи на републиканския бюджет, за да се „помогне” на най-нуждаещите се.

Тази троха е подигравка с протестите на хората.

След дълго протакане, на 13 март 2013 г. президентът обяви състава на служебното правителство и разпусна Народното събрание. При представянето на правителството той показа, че не познава или съзнателно нарушава духа и буквата на конституцията, като му възложи задачи за два пълни мандата, в т. ч. да дава насоки за бъдещото развитие на страната, да намалява енергоемкостта на производството и т.н. Провеждането на демократични и честни избори, което, според конституцията, е главната му задача, се губеше между възложените му множество други задачи. Ни в клин, ни в ръкав беше създадено министерство за електронното правителство и направени други структурни промени в кабинета, което е в компетенцията само на Народното събрание.

Пак в нарушение на духа на конституцията президентът образува фактически второ издание на кабинета на ГЕРБ, наречено служебно правителство. Служебният министър-председател е бивш заместник министър на външните работи и посланик на правителството на ГЕРБ. Вице премиерите са бивши заместник министри в правителството на ГЕРБ и от апарата на президента, издигнат пак от ГЕРБ. То важи косвено и за част от другите министри. Професионалното ръководство на МВР е непокътнато. Министърът на екологията е британски консерватор, а може би и поданик на нейно величество. Остават на постовете си част от заместник министрите в правителството на ГЕРБ и областните управители със своите заместници, назначени от правителството на ГЕРБ. И това се нарича равно отдалечено от всички партии служебно правителство, което трябва да подготви и проведе демократични и честни избори! Каква подигравка със здравия разум и с интелектуалното равнище на средния български гражданин! Спомнете си какъв пародиен консултативен съвет беше поканил президентът на среща при себе си и предизвикания от него скандал.

Плевнелиев демонстрира поредния връх на политическа неграмотност и дори цинизъм в интервюто си за ББС на 14 март 2013 г. Там той каза: „Има опасност някои в страната и в чужбина да се опитат да удължат и да се възползват от нестабилността”. В отговор на въпрос дали Русия има пръст за ставащото в България, той каза: „Вярвам, че ставащото в България има своите вътрешни, но също и външни причини и минало”. И по-нататък : „Може да има и по-дълбок процес на дестабилизация на България, който да е част от много по-голям план – вносен или създаден вътре в страната”. Подчертаването на думи и фрази в цитатите е мое.

Боже господи, какъв човек стои начело на нашата държава! И този човек може да решава нашите съдби! На 3 Март миналата година в словото си той „забрави” да спомене, че руската армия е освободила България от турско робство и че едва ли не това е направено главно от нашите опълченци. Тази година, от кумова срама спомена, че са дадени и руски жертви, наред със жертвите от много други националности, но пак нито дума за решаващата освободителна роля на Русия. Сега намеква, че стотиците хиляди протестиращи, действат едва ли не по заръка на Русия и че се готви по-голям план за дестабилизация на България, който ще бъде внесен в страната. Познайте кой може да готви този план извън България и да го внесе у нас. Във всеки случай едва ли са САЩ, Германия, Франция, Великобритания, Италия, Япония, великото херцогство Люксембург или Лихтенщайн. Този човек наистина не е в час. И все по-трудно се ориентира в сложната вътрешна и външна обстановка. Какви ли още пакости ще нанесе на България!

В първото си изявление при поемането на поста новият министър-председател префразира леко една мисъл на президента Никсън за кресливото малцинство и мълчаливото мнозинство. Каза, че са известни исканията на протестиращите (т.е. на кресливите – бележката моя), а сега ще се запознае с мнението на мълчаливото мнозинство. Това е недостоен циничен опит за противопоставяне на една част от народа на друга. А уж е министър-председател на всички българи. Изглежда, че социалният тътен по улиците на България не е достигнал до неговия уютен посланически кабинет в Париж. Не показва какво е завареното действително състояние на държавните финанси, а успокоителните му думи за фискалния резерв не отговарят на истината. Не освобождава всички хора от политическите кабинети на бившите министри и областните управители. Изглежда, че все още не е разбрал защо протестираха стотици хиляди българи и че 75-80% от останалите в къщи ги подкрепяха.

Ключова фигура в служебното правителство е министърът на финансите. Той сам се обявява за либертарианец – привърженик на най-консервативното от консервативните крила в икономическата теория, известно като австрийска школа, с най-видните й представители от средата на миналото столетие - Лудвиг Мизес и Ф. А. Хайек. Новият министър е член на управителния съвет на консервативния Институт за пазарна икономика у нас, създаден по чужда инициатива, издържан с чужди средства и обслужващ чужди интереси. Представят го за отличен световно известен икономист, какъвто той не е. Любимец е на известния пазарен фундаменталист американския професор Стив Ханке, когото сервилните български медии, незнайно защо, обявяват за „баща на нашия валутен борд”, макар че той няма нищо общо с неговото създаване.

При поемането на властта новият премиер обеща, че ще провеждат повече социално ориентирана политика. Неговият министър на финансите побърза да уточни, че това ще стане ако има ресурси, а в рамките на сегашния бюджет такива трудно ще се намерят. Сега се опитва да залъже обществеността, че е успял „да остърже” само 41 млн. лв. за подпомагане на най-нуждаещите се. Това наистина е подигравка с очакванията на много десятки хиляди хора, живеещи в оскотяваща бедност. Без особени усилия министърът може и трябва да „остърже” поне 10 пъти повече от текущите разходи в бюджета, а заедно с подобрена събираемост чрез ограничаване на контрабандата на алкохол и цигари и други престъпления - 20 пъти повече по време на мандата на това правителство. Министърът също побърза да се обяви против повишаването на минималната работна заплата, защото щяло „да предизвика повишение на безработицата”. Това е дежурно клише на пазарните фундаменталисти, което не се потвърждава в стопанската практика и беше тотално опровергано у нас през последните години.

Като наблюдавам дейността на служебното правителство все по-често се питам каква е неговата мисия: да успокои накипялото социално недоволство и да подготви страната за нормални избори или да го раздразни и изостри още повече и да предизвика нови социални бунтове с още по-тежки икономически, социални и политически последствия. Тези хора са със закърнели социални сетива и това ги прави също толкова опасни за България, както техните предшественици.

Вярно е, че възможностите за чувствително повишение на доходите през близките месеци са ограничени. Първо, трайно и съществено подобрение е възможно само при продължителен икономически растеж, повишение на производителността и на конкурентоспособността. Това обаче изисква огромни инвестиции и в най-добрия случай поне 5-7-10 години, т.е. много повече отколкото могат да чакат българските граждани, измъчени от бедността и несправедливостите в тяхното ежедневие. Второ, по-забележимо повишение на доходите може да се постигне от новото Народно събрание и излъченото от него правителство. Първи скромни резултати обаче могат да се почувстват към края на 2013 г. и през 2014 г. Трето, лъгани вече две десетилетия, наблюдаващи разгула на най-богатите 1% от населението и от живота на другите 9% богати и заможни българи, очакванията на останалите 90% от хората за бързи промени са много големи. Те разбират, че чудеса през близките месеци не са възможни, но очакват и настояват за начало на макар и скромно подобрение още сега, поне за най-нуждаещите се. Ако властите не откликнат на тези настоятелни и справедливи очаквания, през втората половина на тази година могат да започнат нови, още по-мощни социални вълнения с далеч по-тежки последици.

Очакванията за бързо и що годе забележимо подобрение могат да се задоволят само чрез преразпределителните механизми – облекчаване на най-бедните и средните слоеве, върху които до сега е стоварено основното бреме на кризата и на реставрацията на бандитския капитализъм и трансформиране на част от него към заможните и най-богатите, които властите поставиха в привилегировано положение през последните двадесетина години чрез серия от реверанси към тях. То може да стане с инструментите на данъчната, доходната, социалната, дълговата и други политики, стига да има политическа воля; способност да се вижда жестоката социална реалност право в очите; решителност за предприемане на твърди мерки за прекратяване разгула на олигархията и на повсеместната несправедливост, а също и за възстановяване на държавността.

Това обаче липсва у нас. Част от политиците са уплашени от протестите, но другата част все още не разбира сериозността на народния гняв и е склонна да го подценява, разчитайки на „умората на улицата”, на разединението сред протестиращите, на неясните им или нереални искания. И се надяват да продължи досегашното пословично търпение, недостатъчна солидарност и наивност на българите. Политиците и олигарсите изглежда не разбират, че главният резултат от последния социален бунт е политическото събуждане и самоосъзнаване за собствената сила на българските граждани. Хората разбраха, че и най-внушителният, на пръв поглед, авторитарен режим, като този на Бойко Борисов, се срива, когато народът се изправи срещу него. Те вече няма да търпят това, което търпяха до сега. Всеки, който се опита да управлява по старому ще се сблъска с още по-мощна съпротива на гражданите. И ще бъде пометен от тях.

Преобладаващата част от българския едър бизнес, сраснал се с политическата върхушка от всички цветове, продължава да се надява, че ще запази привилегированото си положение със широко разтворения над него икономически чадър, с който властите го създаваха чрез престъпната приватизация и го отглеждаха грижовно с икономическата и финансовата си политика. Това пролича и от исканията на представителите на бизнеса на заседанието на Тристранния съвет на 22 март 2013 г. Те се държаха така, сякаш нищо особено не се е случило в България през февруари-март 2013 г. А служебният министър-председател ги успокояваше с умолителен тон, че не се предвижда повишение на данъците или искания за по-високи заплати на персонала и ги молеше да проявят солидарност с най-нуждаещите се, които продължаваха да горят като живи факли. Тази политическа и социална слепота на политиците и на едрия бизнес поражда сериозна тревога.

Учудващо е, че дори на един наивен мек призив на служебния премиер към българския бизнес да помисли как би могъл да прояви солидарност с най-нуждаещите се в това тежко време, той (бизнесът) реагира незабавно с искания за допълнителни привилегии и с раздразнение, че се готвело повишение на данъците. Нашият едър бизнес смята смята, че е нормално най-бедната страна в ЕС да продължава с най-ниския (10%) корпоративен и подоходен данък без необлагаем минимум, без да е доказал с инвестиционното си поведение, че ги заслужава. И по този начин да прилага данъчен дъмпинг спрямо другите страни членки. Нашият едър бизнес не се интересува как живеят 90% от българите и особено тези над 50%, които са под линията на бедността или най-високият процент безработни млади хора у нас. Нашият едър бизнес все още е много далече от способността и желанието да прилага корпоративна социална отговорност, широко разпространена в други страни членки на ЕС.

Някои политици и едрият бизнес и до сега не са разбрали, че социалният бунт около сметките за електрическа и топлинна енергия не се дължеше само на злоупотребите на доставчиците на енергия. Главната причина за бунта беше дълбоко вкоренената от много десетилетия и старателно поддържана през последните две десетилетия нарастваща бедност, все по-остра социална поляризация, липса на обнадеждаваща перспектива и крещящият дефицит на прозрачност и справедливост в нашето общество.

Преди няколко дни Европейската комисия публикува тримесечния си обзор за положението в социалната област и безработицата в ЕС. В 85-те страници на доклада само България има „честта” да е с посветен на нея специален раздел, като най-бедната страна в ЕС. Там е писано, че бедността в България засяга голямото мнозинство от населението, че пет пъти повече хора у нас изпитват материални лишения в сравнение със средното ниво в ЕС. Рискът от социално изключване в България засяга 50% от населението. Над 52% от децата и 61% от пенсионерите са застрашени от бедност и социално изключване, т.е. два пъти над средното европейско ниво. Младежката безработица превишава 20%. Това са социалните измерения на прословутата българска финансова стабилност, с която се хвалеше предишното правителство. За съжаление и сегашният служебен премиер не пропуска да обещава, че ще я запази, при всяка среща с европейски лидери, както направи и в Брюксел на 27 март тази година. А за социалната стабилност нито дума!

Основанията за спешно прилагане на преразпределителни механизми се коренят и в погрешната разпределителна политика на българските правителства под натиска на едрия бизнес през последните двадесетина години. Средно грамотните икономисти знаят, че доходите могат да нарастват трайно само при трайно нарастване на производителността и конкурентоспособността. Анализът на тези два показателя у нас през 1990-2012 г. показва, че производителността като отношение между брутната добавена стойност (БДС) на заето лице нараства два пъти по-бързо от средната работна заплата и пенсиите. Същото разтваряне на социалната ножица се потвърждава и от сравнение на българската динамика на тези показатели с динамиката им в ЕС. По БВП на човек от населението по паритетни стандарти по данни на Евростат, България е достигнала 46% от средното ниво в ЕС-27, а по средна работна заплата около 25%, т.е. почти два пъти по-ниско.

Така в продължение на две десетилетия голяма част от работната заплата е превръщана в печалба и е присвоявана от капитала. Това помага на работодателите да компенсират мизерно ниската конкурентоспособност на производството на фирмено равнище. А тук е кардиналният проблем на общата конкурентоспособност на икономиката, за което нашето общество не е информирано. У нас се говори и пише доста за лошото управление на макроикономическо равнище, което е вярно, но почти нищо не се казва за също така лошото управление на микро равнище. Главната вина за това е на собствениците и на управителите на фирмите. По тези показатели сме в компанията на слабо развитите страни, а по някои от тях - между най-слабо развитите в света. Класацията на Световния икономически форум показва, че по 39 аналитични показателя сме на 101-о и по-задно място от общо 144 обхванати страни. По 19 показателя сме след 110-о, по 10 – след 120-о, по два – след 130-о. От показателите в тази група по 17 има подобрение, по 21 – влошаване и по един – без промяна. Не можем да не се тревожим, че 21 от лошите показатели стават още по-лоши.

По начало класиране след 70-80-о място е лошо, а след 100-ото още по-лошо и особено ако продължава с години. Тревожно е класирането по много важни, дори решаващи за конкурентоспособността показатели като: неправомерни плащания и подкупи (76-о място), разходи на компаниите за изследвания и внедряване (92-о), технологично равнище на производствените процеси (93-о), наличие на най-нови технологии (98-о), наличие на изследователи и инженери (98-о), отношения между работници и работодатели (103-о), желание да се делегират правомощия (103-о), защита на правата на миноритарните акционери (105-о), уповаване на професионално управление (106-о), етично поведение на фирмите (107-о), зачитане правата на собственост (115-о), сътрудничество между наука и практика при внедряване на новости (117-о), качество на обучението на персонала (118-о), достъпност на финансовите услуги (123-о), усвояване на технологиите във фирмите (125-о), изтичане на мозъци (128-о), ефикасност на корпоративните бордове (132-о).

Посоченото по-горе икономически нелогично и социално несправедливо разпределение между заплати и печалба трябва да се корегира, а то не може да стане веднага. За това са необходими 10-15 години, през които прирастът на средната работна заплата да изпреварва прираста на производителността на труда. С други думи, надвзетото от капитала трябва да се възстанови на труда. Този корективен процес трябва да започне веднага, въпреки очакваната съпротива на засегнатите. Ако тази натрупана огромна деформация в разпределението на новосъздавания продукт остане непокътната, тя ще затруднява прилагането на много други икономически инструменти в областта на доходите, заетостта, регулирането на естествените и другите монополи през следващите години и десетилетия. Освен това, събудилият се от летаргичен сън и осъзнал силата на своята организирана съпротива български народ няма да толерира по-нататъшно отлагане. Синдикатите и организациите на работодателите могат да играят важна роля в тази област за избегване или поне за смекчаване на вероятни напрежения и дори конфронтация между труда и капитала.

От досегашните изявления на министрите не личи да са разбрали дълбоките причини за социалния бунт и дори опасно зачестилите самозапалвания на отчаяни от живота хора. Със заделените повече от скромни 41 млн. лв. от правителството на 28 март 2013 г. не се гаси тлеещият огромен социален пожар. Това е по-скоро подигравка с очакванията на най-бедните български граждани, която може да предизвика нови протести. Управниците продължават да твърдят, че няма да допуснат нарушаване на финансовата стабилност. Никой от тях обаче не говори, че освен за финансовата трябва да се грижат и за социалната стабилност; че и двете са еднакво важни за обществото. Човекът липсва от тяхната ценностна система.

Вторачването само във финансовата стабилност неизбежно разрушава социалната стабилност, а с това - и двете заедно. Точно такава е сегашната ситуация в България и в редица европейски страни, особено в южната част на континента. За това аз предупреждавам от няколко години, но политиците не се вслушваха в добронамерените ми препоръки. Какво още трябва да се случи, та българските политици да проумеят, че страната ни се тресе от дълбока социална, морална и политическа криза поради трайното пренебрегване на социалните измерения на икономическата политика. То се изразява в нарастваща бедност; в доходна, имуществена, здравна, образователна и дигитална поляризация; толериране на монополите; разгул на олигархията; растяща престъпност и корупция; крещяща несправедливост; срината и разградена държавност.

На заседанието на Съвета за тристранно сътрудничество на 22 Март 2013 г. пролича, че освен някои еднократни дребни помощи, едва ли ще има скромно, но трайно повишение на доходите на най-нуждаещите се още сега, защото в утвърдения от старото Народно събрание бюджет „не било разписано, че ще има предсрочни избори” и протести, както се изрази настоящият министър на финансите. Щом не е разписано от Симеон Дянков в бюджета за 2013 г. значи не трябва да се прави. Така може да разсъждава само тесногръд финансист, лишен от политическа и социална сетивност. Още по-опасно е, че правителството го потвърди с решението си на 28 март 2013 г..

Световната и нашата история показват, че такива хора на високи държавни постове и такива късогледи правителствени решения тласкат гражданите към социални бунтове, вместо да прилагат налагащите се от екстремната обстановка нетрадиционни радикални мерки и да търсят разумни компромисни решения. Защото има далеч по-високи обществени ценности от балансирания текущ бюджет. Защото форсираното балансиране на текущия бюджет на всяка цена може да предизвика многократно по-голям срив в обществения организъм. Нима е толкова трудно да се разбере, че екстремалната обстановка налага екстремални решения, за да се предотврати още по-екстремален развой на събитията с непредвидима обществена цена.

Мои анализи на текущата ситуация показват, че освен предвидените в бюджета данъчни и неданъчни приходи от 18,4 млрд. лв., при изчерпан фискален резерв, през 2013 г. могат да се осигурят следните допълнителни ресурси от:

- Извънредни мерки за подобряване събираемостта

на данъците, особено на ДДС и акцизите..............1,2 млрд. лв. (+10%)

- Съкращение на текущите разходи и особено

на издръжката в бюджета за 2013 г. с 10% ...........0,7 млрд. лв. (-10%)

- Въвеждане на умерено прогресивен данък

върху доходите на физическите лица до 25%

и възстановяване на необлагаем минимум

от 380 лв. месечно....................................................0,1 млрд. лв. (+4%)

- Въвеждане на умерено прогресивен

корпоративен данък за големите печалби до 20%

и умерено прогресивен данък за най-големите

имоти, съчетано с мерки за стимулиране на

инвестициите и модернизацията............................0,2 млрд. лв. (+13%)

- Плътно придържане към 3% бюджетен

дефицит, вместо предвидения 1,3% за 2013 г.......1,4 млрд. лв.

Общо...........................................................................3,6 млрд. лв.

Числата в скоби показват увеличение или намаление в сравнение с предвиденото в бюджета за 2013 г.

По оценки на наши изследователи през последните години не се събират между три и четири милиарда лева, особено поради неплащане на ДДС и акцизи. БВП в номинално изражение през 2013 г. се очаква да превишава обема му в 2008 г. с 12%. Постъпленията от ДДС за същия период обаче се очаква да спаднат с 3,7%, а общият размер на постъпленията от ДДС и акцизи да нарастне само с 1,6%. Очевидно, бюджетът губи огромни средства от неплащане на ДДС и акцизи, особено от контрабанда. С горното препоръчвам през 2013-2014 г. да се обхване не цялото, а само около една трета от това ограбване на обществото и държавата.

В бюджета за 2013 г. са предвидени 7141 млн. лв. за текущи разходи. В тази позиция преобладават заплатите и възнагражденията на персонала и издръжката. Въпреки постоянните заклинания за съкращения през последните години, тези разходи растат. Препоръчвам разходите за администрация да се намалят с 10% през втората половина на 2013 г. и с още 15% през 2014 г.

В бюджета за 2013 г. са предвидени 2517 млн. лв. от данък върху доходите на физически лица. Въвеждането на умерено прогресивно облагане до 25% (при 45-65% в западноевропейските страни) ще увеличи постъпленията, но възстановяването на необлагаемия минимум ще поеме преобладаващата им част. Това е типичен пример за преместване на бремето от една на друга социална група - облекчаване на бедните с възстановяване на необлагаемия минимум и по-високо натоварване на заможните и богатите с въвеждането на умерена прогресия. То обяснява незначителния размер на очакваното повишение на постъпленията по тази позиция.

В бюджета за 2013 г. са предвидени 1495 млн. лв от корпоративен данък, при 2128 млн. лв през 2008 г. Това се дължи на цяла поредица от фактори. Липсва обаче шумно прокламираното от пазарните фундаменталисти повишение на постъпленията от въвеждането на най-ниската в ЕС данъчна ставка - 10%. В моите предложения е предвидено запазване на ниското облагане с 10% на по-малките печалби, предимно на малките и средните предприятия и умерено прогресивно облагане до 20% на големите печалби (при преобладаващо около 25-35% в развитите страни от ЕС). Препоръчвам също нулево облагане на реинвестираната част от печалбата за следващите 10 години и право на ползване на ускорена амортизация от 2013 до 2018 г. При това положение очаквам умерено увеличение на постъпленията от този данък.

От посочения общ размер 3,6 млрд. лв. само 1,4 млрд. лв. или 38% ще се набавят от допълнителен бюджетен дефицит в позволените от ЕС граници. С този размер ще се увеличи държавният дълг в сравнение с предвиденото по бюджета за 2013 г., но то не застрашава финансовата ни стабилност. То ще се регламентира от новото Народно събрание, което и без това ще трябва да ревизира сегашния бюджет. Ако служебният кабинет постигне успехи по посочените по-горе първо и второ направления, може да се мине дори без увеличение на бюджетния дефицит. Ако не ги постигне през своя мандат, може да емитира държавни облигации на вътрешния паричен пазар за необходимия допълнителен ресурс през април-юни 2013 г., с което ще внесе социално успокоение в обществото и ще помогне на най-нуждаещите се.

Нашият опит показва, че умерено високата временна публична задлъжнялост (между 78 и 27% през 1999-2005 г.) не наруши финансовата стабилност и е съвместима с режима на валутен борд, противно на твърденията на пазарните фундаменталисти. Това може да се провери и по опита на други страни с такъв режим: Естония, Литва и Латвия[i]. (виж таблицата):

Държавен дълг и свързани с него показатели
на Естония, Литва и Латвия
Показатели и страни

Източник: Евростат

Пояснения: Показателите за БВП, заплатите и инфлацията са в % към предходната година. Данните за 2007-2011 са отчетни, а за 2012 г. – очаквани

Анализът на зависимостите между публична задлъжнялост, лихвени плащания и бюджетни баланси, от една страна, и динамиките на БВП, заетостта, безработицата, заплатите и инфлацията, от друга, показва, че между тях не се проявяват ясни причинно-следствени връзки. Доколкото има такива, те са слаби и влиянието на други по-мощни фактори ги потушава изцяло. От това пък следва, че в условията на валутен борд няма опасност от допускане на умерена публична задлъжнялост до 40-45% от БВП, на свързаното с нея повишение на лихвеното бреме по обслужване на дълга и умерените бюджетни дефицити.

Още по-малка е опасността от постепенно управлявано повишение на държавния ни дълг до 25-27% от БВП, което препоръчвам от няколко години. При сегашния БВП един процентен пункт повишение на дълга осигурява 800 млн. лв. допълнителен ресурс. При постепенно повишение с 2 процентни пункта годишно през 2014-2018 г. това означава 1,6-1,8 млрд. лв. допълнителен годишен ресурс. Той може да се използва за финансиране на здравеопазването, образованието, науката, иновациите, инфраструктурата, други инвестиции, пенсиите, някои социални програми през най-тежките кризисни години.

При сегашните лихви по заемите за финансиране на бюджетния дефицит нашето лихвено бреме може да порастне от 0,8% от БВП, очакван за 2012 г., до 1,1-1,3% към 2017-2018 г. Това е безопасно, като се има предвид, че сега то е 3,1% средно за ЕС, 1,4% в Чехия, 1,7% в Латвия, 1,7% в Румъния, 1,9% в Словакия, 2,1% в Литва, 2,5% в Словения, 2,7% в Полша. Питам: защо правителството заблуждава хората и ги плаши с клишето за финансовата стабилност? Като изключим общите заклинания, до сега никой не е дал убедителен отговор на този въпрос. И не може да даде, защото такъв няма.

Сега се разпространяват много спекулации за опасностите от всякакво увеличение на държавния дълг. Твърди се, че би било груба грешка да се вземат заеми, парите да се използват за финансиране на потреблението и след 1-2-3 години ще трябва да се вземат нови заеми за поддържане на същото ниво на потребление, и т.н., което означавало все по-дълбоко навлизане във финансовата пропаст. Макар че съм го писал в предишни мои публикации, ще го повторя отново съвсем накратко.

Тези твърдения не са верни защото, Първо, нашето равнище на публична задлъжнялост е рекордно ниско (17-18% от БВП) и, за разлика от високо задлъжнелите страни (с 80-100-130 и повече процента), имаме значителна свобода за безопасно маневриране чрез постепенно контролирано увеличаване на държавния дълг до 25-27-30%. Това в никакъв случай не натоварва бъдещите поколения с непосилно дългово бреме, а по-скоро ще ги облекчава чрез избягване на дълбоки социални, морални и политически кризи, които могат да разкъсат основната тъкан на нашето общество с тежки последствия за десетилетия напред. Второ, допълнителният ресурс може да се използва за инвестиции. Ако се насочи към правилни инвестиционни обекти, резултатът ще се получи след 1-2-3 години: ще се увеличи БВП, заетостта и доходите, ще нарастнат постъпленията в бюджета, ще се постигне бюджетен излишък и ще се издължава държавният дълг, което ще намалява неговия размер. Трето, допълнителният ресурс може да се използва в краен случай главно за потребление – финансиране на потребителските нужди на най-бедните, живеещи на границата на оцеляването през тежките кризисни години, както е сега у нас. Това ще помогне за смекчаване на социалното напрежение и успокояване на социалния климат. Ще допринесе за повишаване на потребителското търсене на произвеждани у нас продукти и услуги, а с това и за съживяване на стопанската дейност.

И в двата случая (инвестиции и потребление) използването на допълнителен ресурс чрез контролирано умерено увеличение на държавния дълг ще е полезно за по-скорошно излизане от най-тежките фази на кризата, за увеличение на производството, заетостта, доходите, постъпленията в бюджета и за постепенно намаление на държавния дълг през следкризисните години.

На този фон да се твърди, че България сега не трябва да увеличава публичния си дълг до 25-27% от БВП е меко казано, смехотворно и несериозно. Средно грамотният икономист трябва да разбира, че това не заплашва в никакъв случай финансовата ни стабилност, в която някои десни политици и икономисти – пазарни фундаменталисти са се вторачили. Сигурно е обаче нещо друго