Промените в Източна Европа след 1989 г. поставят началото на нов етап в изучаването на най-новата история. Специалните архиви стават достъпни за учени и изследователи. От средата на 90-те години [на ХХ век] класифицирани документи в закритите дотогава фондове на бившия Съветски съюз също започват да стават достъпни. Особен интерес представляват Архив Президента Российской Федерации (АПРФ), където се съхранява документацията на съветското ръководство; архивът на КПСС – понастоящем Руски център за съхраняване и изучаване на историческите документи по най-нова история (РЦХИДНИ); Държавният архив на Руската федерация (ГАРФ); архивът на Външното министерство – понастоящем Архив на външната политика на Руската федерация (АВПРФ). Процесът на декласификация обаче се извършва постепенно, обемът на достъпните документи все още е незначителен. Незначителен е и броят на учените, които са работили досега с новооткритите документи. Независимо от това, от техните изследвания може да се извлекат нови факти и обстоятелства за процесите преди, по време на и след края на Втората световна война, да се поставят нови въпроси, да се предложат по-правдиви интерпретации на събитията, свързани с установяването на комунистическо управление в Източна Европа, включително за съдбата на България. В светлината на тези факти, взаимоотношенията на съветското ръководство с комунистическите партии на Югославия и България, както и между ръководителите на Югославия и България, може да бъдат разбрани по-добре. Макар повечето от фактите да са известни на историците от други източници, новооткритите документи осветяват допълнително процесите, а щудирането им дава възможност на изследователя да се потопи в неповторимата атмосфера на взаимоотношенията между най-забележителните държавници на ХХ век и техните най-близки сътрудници.
Настоящата студия разглежда отделни аспекти на т. нар. Македонски въпрос и плановете за създаването на южнославянска федерация в края на Втората световна война в светлината на фактите и обстоятелствата, съдържащи се в новооткритите документи на руските фондове, както и в съчиненията на чуждестранната, предимно западна историография. Последната е доста неглижирана в съвременните български историографски изследвания. Преди политическата промяна от 1989 г. тя бе дамгосвана като „буржоазна”, „не наша”, което бе равнозначно на спекулативна, утилитарна, ненаучна; стигаше се до обвинения във фалшифициране на историческите явления и процеси; насърчаваше се „постоянната критика” на западната историография.
Каквито и да са недостатъците й не може да се отрече, че тя продължава да формира западното, а и световното обществено мнение за нашата страна.(1) Значителен брой са авторите от САЩ, Великобритания, Канада, Германия, Франция, Израел, Австралия и др., които подхождат към историческото изследване с предимствата на утвърдения академизъм. Те са направили от българската история и проблематика свое професионално предпочитание, до голяма степен своя научна съдба. Съчиненията им са застъпени в университетските курсове на Запад. По тях се подготвят студенти и специализанти, които да познават основно езика, миналото, икономиката, политиката, литературата и изобщо културата на България, а това са бъдещи дипломати, икономисти, политици, високопоставени служители в институционални структури на ЕС, САЩ, международните организации и др.
Повечето от тези съчинения обаче и днес недостатъчно се познават и почти не се изучават от българската историческа наука. Нито в университетите, в които се преподава специалността „история”, нито в Специализираното висше училище по библиотекознание и информационни технологии (УНИБИТ) има застъпени курсове по българската проблематика в чуждестранните академични изследвания. По такъв начин ние сами създаваме празнини в научно-изследователското поле. Непознаването на чуждестранната академична историография освен това изправя пред затруднение българските историци в усилията им да привличат нови поддръжници, да печелят нови позиции, да противопоставят убедителни научни аргументи срещу писанията на съществуващи все още недоброжелатели, опитващи се да използват българската история за чуждо на науката предназначение.
Началото
През есента на 1943 г. Втората световна война е в разгара си. С капитулацията на фашистка Италия капитулира и италианският корпус на Балканите. Значителна част от италианското оръжие попада в ръцете на югославските партизани. Антинацистката съпротива получава ново развитие. Числеността й нараства, партизанските части са в състояние да ангажират ефективно все по-голям брой германски дивизии, а това е от съществено значение за настъпващите армии на Съюзниците. С нарастване успехите на ръководената от комунистите югославска съпротива, нараства и самочувствието на дейците на Югославската комунистическа партия, което се проявява в общуването им с ръководителите и на Съюзниците, и на съпротивителните движения в съседните страни. Те започват да еволюират от партизански ръководители в държавници, да се изживяват като фактори на реалната политика на Балканите и в Европа, чертаят свои планове за следвоенното устройство. Следствие от тези планове е и пристъпването през пролетта на 1944 г. към формиране на федерация от съветски тип.
Към края на 1943 г. съветското ръководство също претърпява развитие в подхода си спрямо югославските другари. Първоначалното съображение е от чисто военен характер, отчита се реалната подкрепа, която партизаните оказват на настъпващата Червена армия.(2) С пристъпването към създаване на федерация обаче, разделителният македонски въпрос показва отново своето грозно лице.(3) ЮКП и БКП са раздвоени заради избирането на македонския емигрант Димитър Влахов за заместник-председател на Антифашисткото вече за национално освобождение на Югославия (АВНОЮ). Георги Димитров се обявява категорично против този избор. Йосип Броз Тито се обръща тогава към съветското ръководство за посредничество.
Запитването на Тито е направено на 15 април 1944 г. чрез ген. Корнеев, ръководител на съветската мисия при Върховното командване на Югославската народно-освободителна армия. Това запитване поставя началото на кореспонденцията между Тито, от една страна, и Сталин и Молотов – от друга страна. Изхождайки от военностратегически и външнополитически съображения, у съветските ръководители надделява разбирането, че въпросът за Влахов трябва да се остави на преценката на югославяните. Тази позиция оформя у Тито убеждението, че съветското правителство няма да предприема действия, нито да предписва решения по македонския въпрос без да се консултира с югославяните.(4)
По същото време Тито получава информация, че Георги Димитров, който след разпускането на Коминтерна през 1943 г. продължава да наблюдава и координира дейността на международното комунистическо движение, няма да отговаря повече за Югославия.(5) Щом е така, Тито може да кореспондира с Молотов директно. Подобен подход обаче влиза в противоречие с дотогавашната йерархична традиция в комунистическото движение и фактически вдига статута на югославското ръководство. На практика това означава бъдещите взаимоотношения между съветските и югославските ръководители да се разглеждат вече като междудържавни отношения, а не на междупартийна основа. Показателна в това отношение е една от първите телеграми на Молотов. Съветският ръководител прави твърде програмно изявление, симптоматично за разбиранията и целите на съветската политика към Балканите:
„Нашето отношение към Югославия е като към съюзник на Съветския съюз, а към България – като към съюзник на враговете на Съветския съюз. Бихме желали България да скъса с германците и да стане съюзник на Съветския съюз. Във всички случаи желаем Югославия да стане нашата главна опора в Югоизточна Европа. Смятаме да нужно да поясним, че не предвиждаме съветизиране на Югославия и България. Тъкмо обратното, бихме предпочели да поддържаме отношения с демократичните Югославия и България, които да бъдат съюзници на СССР.” (6)
И наистина, до срива в съветско-югославските отношения през 1948 г., Югославия е разглеждана като главния съюзник на Съветския съюз в региона и винаги е сочена за модел на другите народни демокрации.
По-нататъшният обмен на информация между съветските и югославските ръководители показва, че и двете страни се стремят към задълбочаване на отношенията, дори по дадени поводи си разменят взаимни поздравления. На 25 май 1944 г. Сталин и Молотов изпращат чрез ген. Корнеев поздравления по случай рождения ден на Тито, с пожелания да продължи успешната борба срещу нацистките окупатори и предателите на югославския народ.(7) Този ден е помрачен обаче от интензивни германски бомбардировки над гр. Дрвар,(8) където се намира щаба на Тито. В телеграма от 28 май Молотов пише на ген. Корнеев:
„Смятаме бомбардировките за твърде подозрителни. Странно е, че Маклийн и Чърчил (9) напускат щаба преди началото на удара. Препоръчваме на вас и на Тито да бъдете изключително предпазливи и недоверчиви към ония, които за отрицателно време се изпариха, без да ви информират за предстоящата опасност, за която трябва да са знаели”.(10)
Междувременно, през април 1944 г. югославска военна мисия, ръководена от М. Джилас и ген. В. Терзич, пристига в Москва с цел да разговаря за разширяване на югославско-съветското сътрудничество. На 24 април Милован Джилас е приет от Вячеслав Молотов, а на 19 май и на 4 юни разговаря с Йосиф Сталин.(11) Чрез ген. Корнеев Тито вече е изпратил до Сталин лично послание, в което поставя искане за съветска военна помощ за Народно-освободителната армия на Югославия и моли въпросът да бъде решен колкото е възможно най-бързо, защото от това зависи „окончателният успех за създаването на демократична федеративна Югославия”. Тито споделя опасенията си, че западните съюзници се опитват да се намесват във вътрешните работи на Югославия, затова набляга върху необходимостта от предпазливост в усилията да се съхрани политическата и военната независимост на Югославия без да се излагат на риск отношенията й със Запада.
„В този смисъл, всякакво, дори незначително съдействие от страна на СССР би било много ценно за нас. И аз Ви моля за такова съдействие”, пише югославският ръководител. Той съобщава също, че предстои да проведе среща в Италия – вероятно с британския фелдмаршал Хенри Майтланд Уилсън и изразява загриженост, че западните съюзници може да настояват да извършат десант на югославска територия.(12)
За първи път Тито предлага да посети Москва за обсъждане на „известни проблеми и изработване на становище по тях преди мирните преговори”. С други думи Тито иска да получи предварителната подкрепа на съветската страна по важни аспекти на следвоенната ситуация и произтичащите от нея условия, които биха залегнали при подписването на мирния договор и облагодетелствали Югославия. Това проличава и от изразеното от Тито убеждение, че такива предварителни разговори „биха били в интерес на балканските народи и на Съветския съюз”, от което пък се подразбират намеренията му да постави на обсъждане далеч по-широк кръг балкански проблеми.(13)
Още преди посещението на Тито в Москва обаче, настъпват важни събития. На 12 август 1944 г. Тито се среща в Италия с британския премиер Уинстън Чърчил. Преди отпътуването си Тито се обръща чрез ген. Корнеев към съветското правителство с молба за съвет. В телеграмата си от 5 август Молотов благодари на Тито за писмото, посочвайки, че високо оценява предоставената информация за положението в Югославия и перспективите на развитие. „Правим всичко възможно да ви помогнем”, уверява Молотов и добавя:
”Що се отнася до срещата Ви с Чърчил, въздържам се от конкретен съвет, тъй като нямам на разположение достатъчно информация. Убеден съм, че сте в състояние да се справите добре със задачата”.(14)
Може да се предполага откъде произтича резервираността на Молотов. Най-важните въпроси, които трябва да бъдат обсъдени на срещата с Чърчил са съдбата на краля в изгнание и образуването на коалиционен кабинет в Югославия. Позицията на съветското ръководство и по двата въпроса е добре известна: съдбата на краля да бъде решена след края на войната, а функциите на временно правителство да се изпълняват от Националния комитет за освобождение на Югославия (НКОЮ), председател на който е Тито.(15) Фактът, че Молотов се въздържа да дава съвет едва ли се схваща от Тито като недвусмислен израз на доверие. Неопределеният отговор може да се тълкува най-вече като стремеж на съветското ръководство да си запази carte blanche по тези въпроси в бъдещите преговори със съюзниците си Великобритания и САЩ.
Офанзивата на Червената армия от 20 август 1944 г., известна като Яш-Кишиневската операция, извежда от войната две от сателитните държави на Оста – Румъния и България. На дневен ред е освобождението на Югославия, Гърция и Унгария. Тито настоява освободените югославски територии да се контролират и поставят под ръководството на неговата гражданска администрация. Тези искания са изложени в телеграма до Москва от 8 септември 1944 г.(16)
С оглед предстоящата кампания на Червената армия за освобождаване на източните области на Югославия, на 11 септември Сталин и Молотов пращат телеграма до ген. Корнеев:
„Съобщете на Тито следното: нямаме никакви поети ангажименти към западните съюзници спрямо Югославия. Не сме свързани с никакви обещания. Бихме започнали незабавно операция [за освобождаване на Югославия], но за съжаление не разполагаме в момента с необходимите сили. Ще доставим оръжие [на Титовите партизани]. Град Крайова е определен за център на доставките. Може да се обръща директно към ген. Корнеев. Ако [Тито] желае, може да лети до Крайова с наше съдействие”.(17)
Във връзка с планираната от Червената армия Белградска операция, съветското командване се обръща към АВНОЮ и командването на Народно-освободителната армия на Югославия. Иска се формалното съгласие за провеждане на операцията на югославска територия. В съветското комюнике се посочва, че съветските войски ще навлязат само на територии, граничещи с Унгария и ще бъдат изтеглени веднага след като изпълнят задачата си. Гражданската администрация на АВНОЮ може да продължи да действа в районите, в които се разгръщат съветските войски.
Това комюнике поставя прецедент в дипломатическите отношения като едностранно повдига статута на югославските комунистически ръководители. Видно е, че те се разглеждат вече като държавни ръководители. От друга страна комюникето цели да предупреди срещу евентуален британски десант в Истрия. Въпросът за югославското правителство в изгнание (18) отново е подминат с мълчание, което означава, че се приема югославската страна да бъде представлявана от АВНОЮ и командването на югославската армия.
В светлината на ясно изразеното съветско намерение спрямо Югославия като към своя главна опора в Югоизточна Европа, развитието на югославско-българските отношения естествено заема главно място в обсъждането на регионалните проблеми. От дневника на Георги Димитров (19) се разбира, че тези отношения са били предмет на разговорите между Димитров и Тито, по време на посещението на последния в Москва:
„29 септември 1944 г. Втори разговор с Тито. Обсъдихме подробно всички проблеми и постигнахме съгласие по въпросите интересуващи комунистическите партии на България и Югославия, както и по главните въпроси стоящи пред нова Югославия и нова България. Постигнато е пълно взаимно разбирателство между нас, но трудностите ще възникнат в процеса на осъществяването на нашия план: създаването на съюз между България и Югославия и вероятно на федерация на южните славяни (включваща българи, македонци, сърби, хървати, черногорци и словенци) от Адриатика до Черно море. Очакваме пречки, особено от британска страна и от техните пан-гръцки (елинистки) и пан-български агенти”.(20)
До разрива през 1948 г., тристранното военно-политическо сътрудничество между СССР, Югославия и България доминира в стратегическата ситуация на Балканите. Като пряко следствие от московската си визита, на 5 октомври 1944 г. Тито се среща с делегация на Отечествения фронт в гр. Крайова (Румъния) и подписва споразумение за участието на новата българска армия във войната за освобождаване на Югославия.
Процентното съглашение и планът за спонтанна федерация
През октомври 1944 г. в Москва се провеждат разговори между Сталин и Чърчил. Тази среща е обект на изключителното внимание на историографията, поради договореното на нея процентно съглашение за сферите на влияние в следвоенна Европа. През 1978 г. Албърт Резис подробно описа в американското списание American Historical Review (21) обстоятелствата около прословутото листче от бележника на Чърчил, открито в личния архив на великия британски политик след смъртта му. У нас процентното съглашение е предмет на изследователски интерес на В. Тошкова, Й. Баев и Н. Котев, Е. Калинова и други автори.(22)
Формалният повод за визитата на британския премиер в Москва е окончателната подготовка на споразумението за примирие с България. Действителната причина обаче е тревогата на Чърчил за бъдещето на британското влияние в Европейския югоизток. През войната британците се изживяват като старши партньор на Съюзниците на Балканите. До лятото на 1943 г. Чърчил налага своите разбирания, отразяващи стратегическите британски намерения за следвоенната подредба на Европа. Британският премиер желае по-скоро изтощаване на съветската военна машина в битките й срещу хитлеристките нашественици, а обещаното мащабно включване на Съюзниците във войната да се отлага колкото се може по-дълго. Според тази логика Великобритания ще съумее да се съхрани с минимални средства и да възстанови максимално своето влияние. Политиката на изчакване обаче се оказва твърде рискована за британските намерения. Защото се заражда нова хегемония.(23) Засилва се американският интерес към Европа, а след битката при Курск Червената армия стремително настъпва към Централна Европа и Балканите.
През лятото на 1943 г. шефът на американското Управление на стратегическите служби-OSS (24) генерал Уилям Донован разработва план за отцепване на България от фашистката Oс. Планът е одобрен от американския президент Рузвелт и е изпратен за съгласуване с британския премиер Чърчил. На 7 септември 1943 г. Обединеният комитет на началник-щабовете упълномощава OSS да действа. Комитетът за следвоенни програми към Държавния департамент разработва документ „Дългосрочни интереси и цели на Съединените щати”. Това е програма от 17 задачи, които САЩ си поставят за непосредствено осъществяване в България.(25) През декември 1943 г. ген. Донован пристига в Москва, за да получи съветска подкрепа за плана. По време на двуседмичния си престой той постига договореност за тясно сътрудничество и съвместни операции със съветските служби.
„Всичко беше санкционирано и одобрено от най-високите етажи на властта”, отбелязва тогавашният американски посланик в Москва Уилям Аверил Хариман.(26) Очевидно става въпрос за стратегически план на САЩ, не за проекти от страна на отделни военни чинове.
Британският премиер неохотно се запознава с плана на ген. Донован. Тревогата му произтича най-вече от обстоятелството, че американците се готвят да стъпят на Балканите, смятани традиционно за английска сфера на влияние. Вместо активни военни действия, Чърчил предлага натискът върху българското правителство да скъса с Оста да бъде оказан чрез масирани въздушни нападения.(27) И двете тенденции – засилване на американското влияние и стремителното настъпление на Червената армия – са крайно нежелани за Лондон. И Чърчил замисля да постигне в лична среща със Сталин споразумение за разграничаване на съюзниците в следвоенна Европа. Целта на Великобритания е да съхрани позициите си най-вече в Гърция и Югославия.(28) Може да се твърди, че това е програмата-минимум на британския премиер.
На Московската среща Чърчил се надява да използва разговорите си със Сталин за постигане на така желаната от него спогодба. Предварителните сондажи са му вдъхнали надежда, че вероятно ще постигне резултат. И действително, едва е започнала първата среща на 9 октомври 1944 г. и британският премиер лансира идеята за разделяне Балканите и Централна Европа на сфери на влияние, маркирайки върху листче от бележника си предлаганите проценти.(29) За Сталин и Молотов директният ход на Чърчил се оказва приятна изненада. Формулата не само потвърждава съветското влияние върху преобладаващата част от Балканите, но съвпада напълно и със съветската програма-минимум.(30)
Проф. Нисан Орен сочи още една причина защо британският премиер бърза за среща със Сталин. Тя също е функция от загрижеността за бъдещето на британското влияние в Европейския югоизток. Става въпрос за информация, получена по разузнавателни канали, за съветски намерения още през 1944 г. „да се конструира набързо една федеративна схема на Балканите”. (31) Според проф. Орен, ако България се федерира спонтанно с Югославия преди да завърши войната, „окончателният й статут би се трансформирал незабавно, тя ще бъде изключена от всякакви възможни планове и намерения, които западните съюзници могат да имат спрямо нея. Руснаците изглежда бяха възприели тази формула...” (32)
С други думи, при реализацията на подобен замисъл България би се загубила като субект в международното право, няма да може да носи отговорност, че е била сателит на нацистка Германия, а вероятно би могла да задържи и [част от] предоставените й от Хитлер територии в Беломорска Тракия и Западна Македония в рамките на замислената федерация. Този план хармонизирал с „перспективните намерения на Тито”. (33) От друга страна, подчертава проф. Орен, до октомври 1944 г. правителството на ОФ все още храни надежда, че „ще бъде в състояние да задържи гръцките територии, които бяха дадени [на България от Хитлер] през април 1941 г. Руснаците подкрепяха техните амбиции...” (34)
Ако подобен план действително е бил разработван, авторите му не може да не са отчитали стратегическата ситуация през септември 1944 г. Войната все още бушува по цялата територия на Югославия, ръководителите на югославската съпротива все още не са господари на положението в цялата страна и независимо от нарасналото им самочувствие, противопоставянето им в този момент на една двустранна федерация вероятно по-лесно би могло да бъде преодоляно. От друга страна българската войска и администрация все още са в Беломорска Тракия и части от Западна Македония и ако замислената федерация е могла да се осъществи България би участвала с чувствително по-голяма територия, включително със земите, „които бяха дадени през април 1941 г.” Тито и Димитров са обсъждали подобен план, изразили са и опасения от евентуални „пречки от британска страна и от техните пан-гръцки агенти”. За това свидетелства цитираната бележка от дневника на Георги Димитров.(36) Съветските ръководители са били информирани за тези разговори и най-вероятно са ги насърчавали, след като двамата балкански лидери са постигнали „пълно взаимно разбирателство”.(35) Проф. Орен подчертава, че съветската страна дори провела в тази насока „няколко неформални срещи със западните съюзници, сондирайки мнението им по въпроса” .(37)
Реализацията на подобен план действително безпокои Великобритания. Програмата-минимум на британския премиер е да съхрани позициите си в Гърция и Югославия. Спонтанното обявяване на федерация между Югославия и България обаче е на път да осуети плановете му. Затова Чърчил бърза за лична среща със Сталин. Директният му ход на 9 октомври 1944 г., предлагайки на Сталин „процентно съглашение”, не само изненадва приятно върховния съветски ръководител, но и признава съветското влияние върху преобладаващата част от Балканите. Това удовлетворява съветските ръководители Сталин и Молотов. Трите съюзни държави нотифицират императивно българското правителство да изтегли в 15-дневен срок своите войски и администрация от окупираните земи на Гърция и Югославия, чак след това може да започнат преговорите за примирие.(38) Проф. Орен уточнява, че само благодарение бързата намеса на Чърчил и английските възражения „това начинание се осуетява”. (39) В резултат именно на британския натиск България е принудена да се изтегли незабавно от окупираните територии и на 28 октомври 1944 г. в Москва може вече да подпише споразумението за примирие.
(следва)
БЕЛЕЖКИ:
(1) Христов, Христо (1988) Научна конференция в САЩ по историческа славистика, в: Исторически преглед №3/1988, с. 121.
(2) Volkov, Vladimir (1997) The Soviet Leadership and Southeastern Europe, In: Norman Naimark and Leonid Gibianski (eds.), The Establishment of Communist Regimes in Eastern Europe, 1944-1949, Westview Press, Boulder, Co., р. 55.
(3) Volkov, op. cit., p. 55. По този въпрос са публикувани значителен брой документи в Костадин Палешутски (1985) Югославската комунистическа партия и македонският въпрос 1919-1945, изд. БАН, С., Георги Даскалов (1989) Българо-югославските политически отношения, 1944-1945, Универс. изд. „Кл. Охридски”, С., в скопското издание на В. Чашуле (1968) „БКП и македонският въпрос, 1944-1968”, в белградското на Сл. Нешович (1978) „Българо-югославските отношения 1941-1944” и редица други.
(4) Volkov, op. cit., p. 56.
(5) През 1943 г. Коминтернът е разпуснат по настояване на Сталин.
(6) АПРФ, фонд 56 (фонд „Молотов”), оп. І, д. 1369, л.129.
(7) Пак там, д.1370, л.65.
(8) Операция „Ход с коня” (Operation Rösselsprung) е поредният опит на нацистите за ликвидиране на Тито.
(9) Става въпрос за ген. Фицрой Маклийн – ръководител на английската мисия при щаба на Тито и за сина на британския премиер Уинстън Чърчил – Рандолф Чърчил, който служи в същата мисия.
(10) АПРФ, фонд 56 (фонд „Молотов”), оп. І, д. 1370, л.66.
(11) Пак там, л. 79-80.
(12) Volkov, op. cit., p. 57.
(13) Ibid.
(14) АПРФ, фонд 56 (фонд „Молотов”), оп. І, д. 1372, л.1-3.
(15) Volkov, op. cit., p. 58.
(16) АПРФ, фонд 56 (фонд „Молотов”), оп. І, д. 1372, л.1-3.
(17) Пак там, л.10.
(18) През годините на войната югославското правителство в изгнание се намира в Лондон.
(19) Приведената бележка от дневника на Георги Димитров е в превод от публикуването й в американското издание от Volkov, op. cit.
(20) Volkov, op. cit., pр. 59-60.
(21) Resis, Albert (1978) The Churchill-Stalin ‘Percentages’ Agreement on the Balkans, Moscow, October 1944, in: American Historical Review, Vol. 8 (April).
(22) Тошкова, Витка (1994) Примирието с България – 28 октомври 1944 година, в: Известия на държавните архиви, № 68; Баев, Йордан и Николай Котев (1993) „Споразумението Чърчил-Сталин” за сфери на влияние на Балканите от октомври 1944 г., в: сп. „Международни отношения”, №1; Калинова, Евгения (2004) Победителите и България (1939-1945), Университетско изд. „Св. Климент Охридски”, София; Ханджиев, Радко (2010) Още за процентното съглашение Чърчил-Сталин и съдбата на България, в: сп. „Ново време” №5-6.
(23) Thompson, Edward P. (1997) Beyond the Frontier: The Politics of a Failed Mission; Bulgaria 1944, Stanford University Press, Ca., р. 93.
(24) Управлението на стратегическите служби - Office of Strategic Services (OSS) по-късно прераства в ЦРУ.
(25) Boll, Michael (1984) The Cold War in the Balkans: American Foreign Policy and the Emergence of Communist Bulgaria, 1943-1947; Kentucky University Press, Lexington, pр. 67-68; 89-91.
(26) Ibid, pp.57-58.
(27) Ibid, p.56.
(28) Тошкова, цит. съч., с. 48.
(29) Churchill, Winston (1962) The Second World War, Vol. 6: Triumph and Tragedy, N.Y., pp. 196-197.
(30) Volkov, op.cit, рр. 60-61.
(31) Oren, Nissan (1973) Revolution Administered: Agrarianism and Communism in Bulgaria, The John Hopkins University Press, Вaltimore and London, р.91.
(32) Ibid, p.90.
(33) Ibidem.
(34) Ibid, p.89.
(35) Ibidem.
(36) Volkov, op. cit., p. 60.
(37) Oren, op.cit., p. 89.
(38) Resis, op.cit., р. 382.
(39) Oren, op.cit., p.91.
