/Поглед.инфо/ Част девета./ Дефинираните от д-р Желев пет общи черти, без които е немислима конкретната фашистка държава, не изчерпват същността на фашизма. В настоящата студия са маркирани още две характерни черти, които могат да бъдат проследени във философията и практиката, както на „класическите” фашистки държави – предмет на изследването на д-р Желев – така и на сателитните фашистки държави като България.
Това са: насилието, като философия за физическото отстраняване на всички “други”; както и расовата ненавист, прерастнала в Германия и в някои сателитни страни в най-краен, изтребителен антисемитизъм.
Когато сочим, че в класическите фашистки държави единовластието на фашизма се установява насилствено чрез унищожаване на другите политически партии и свързаните с тях обществени организации и сдружения, нека припомним в исторически план, че от момента на зараждането си, всяка политическа власт съдържа тенденцията към насилие. Преди хилядолетия започва процесът на постепенното отнемане възможността на свободните дотогава членове на племето за самостоятелни действия. Организираното малцинство, наричано от социолозите “елит”, излиза извън контрола на редовите членове на обществото, откъсва се от тях и заживява свой собствен живот, като подчинява политиката си на своите собствени интереси, свеждащи се преди всичко към увековечаване на своя елитарен статус, на своето господство. Управляващият елит по такъв начин налага властта си над едно неорганизирано и трудно ориентиращо се мнозинство. Властта се отчуждава от свободния дотогава народ. Пряката демокрация на родово-общинното общество се трансформира в олигархия. Появява се държавата.
Държавата, следователно, не е нищо друго освен отчуждена публична власт. Създават се и институциите със съответния бюрократичен апарат, които също не са нищо друго освен инструменти за упражняване на насилие. Събирането на данъци, набирането на войска, налагането на трудови повинности за осъществяване на публични и частни начинания в полза на обявилите се за държавата управници и т. н., тоест, извършването на всички онези дейности, които според разбиранията на “елита” имат за цел укрепването и развитието на държавата, се осъществяват чрез инструментите за насилие. През всички епохи на хилядолетната история на държавата обаче насилието (извън насилието, свързано с воденето на война) не е имало за цел физическото отстраняване на отделната личност или отделните социални групи, върху които е било упражнявано. Обратното, на тези индивиди или социални групи се е гледало по-скоро като на производителни сили, които е трябвало да бъдат съхранявани, за да могат да бъдат експлоатирани. И в антична Гърция, и в Римската империя, робът е бил смятан за говорещо оръдие, но робовладелците не са имали право да го убиват.
За първи път в човешката история насилието, като инструмент за физическо ликвидиране на точно определени групи (извън насилието, свързано с воденето на война), се появява в идеологията и практиката на фашизма. Най-мрачни и най-уродливи форми насилието придобива в Германия в практиката на нацизма.
Още преди завземането на властта, фашизмът си поставя за цел да фанатизира и окървави своите последователи. Само оцапаните с кръв могат да бъдат безропотни изпълнители на най-чудовищни заповеди за безнаказан грабеж и насилие. В съответствие с нацистката класификация подлежат на изтребване всички, които са обявени за “други”:
· на първо място в списъка са евреите. Те трябва да бъдат унищожени като дървеници, разбирай с отровен газ;
· на второ място следват славяните – поляци, украинци, руснаци. В един от вариантите на петгодишния план, който, за щастие, нацистите не успяват да доведат докрай, се предвижда изтребването на 170 милиона руснаци;
· на трето място нацистката класификационна система поставя всички, които си позволяват да мислят “другояче”, независимо от “расовия” им статут. Ликвидират се насилствено всички партийни образования, не само тези на левите сили. Разгромени са Народната партия, Комунистическата партия, Католическата партия на центъра, Баварската народна партия, Социалдемократическата партия, Националната партия, Демократическата партия и т. н., както и всички младежки, спортни и други организации, гравитиращи около тези партии, арестувани са хиляди ръководители на тези организации, депутати от опозицията, партийни активисти. На 14 юли 1933 г. – само пет месеца след завземането на властта – националсоциалистите приемат закон, с който се утвърждава пълният политически монопол на една единствена партия – нацистката НСДАП. Опитите за възстановяване на политическите партии или за създаването на нови партии се въздигат в престъпление и се наказват с каторжен труд до 3 години;
· на четвърто място в списъка за подобна разправа е населението на Елзас и Лотарингия;
· на пето място следва интелигенцията на Западна Европа, разбирай интелигенцията въобще;
· на шесто място изтребителната си политика нацистите насочват и спрямо “расово непригодните” немци. В изпълнение на нацисткия Закон за здравето на Райха съдбата на всички германци, страдащи от белодробни и сърдечни заболявания, се определя съгласно заповедите на Фюрера. Техните семейства не могат да останат сред обществото, забранено им е да създават деца (104).
Според философията на нацизма сриването на човешките права е най-важната предпоставка за тотално господство над човека; по-нататък следва унищожаване на юридическата самоличност на хората. Сатанинските мъчения, изключителната жестокост и садизмът на изтезанията целят да постигнат необратима разруха на човешката личност. Убийствата на политически противници представлява само началото. Едва ли има садистична перверзия, която служителите на SS да не са прилагали. Зад безогледните зверства на гестаповци и есесовци често се таи дълбока омраза срещу всички, които са „различни”, които в социално, интелектуално или физическо отношение ги превъзхождат и които, като в сбъднала се дивашка мечта, са им паднали в ръцете.
Давид Рюс предава по следния начин гаврата на есесовец с новопостъпил в лагер професор: “Бил си професор, а? Вече не си. Свърши се с твоето големство. Сега си просто едно мижаво джудже. Съвсем, ама съвсем дребничко. Сега големецът съм аз”. Друг есесовец от охраната, признава след края на войната: “Обикновено удрях, докато получа еякулация. В Бреслау имам жена и три деца. Бях напълно нормален човек. Като ме освободят обаче, няма да се върна у дома” (105).
Що се отнася до България, повечето западни академични изследвания застъпват гледището за насилствено установяване на родеещ се с фашизма репресивен режим. За разлика от Германия и другите сателитни европейски държави, в България успява да се организира значима антифашистка съпротива.
В неотдавна публикуваното социологическото проучване "Партизаните - мит и реалност", авторът – проф. Д. Дочев акцентира върху общодемократичният характер на антифашистката съпротива.(106) Така е разбирана и от съюзниците в антихитлеристката коалиция – САЩ, Великобритания и Съветския съюз. На конференциите в Техеран, в Ялта, в кореспонденцията между тримата големи – Сталин, Рузвелт и Чърчил – непрекъснато се подчертава, че съюзниците ще подкрепят с всички възможни средства антифашистката съпротива в балканските страни, в това число и в България.
"Всеки човек и държава, които се бият срещу фашизма, имат нашата подкрепа... Всеки човек и държава, които са на страната на Хитлер, са наши врагове. Това е нашата политика", заявява министър-председателят на Великобритания сър Уинстън Чърчил още през юни 1941 г.
Един от резултатите на изследването на проф. Дочев е, че партизаните са били на доста високо интелектуално равнище за България, което в значителна степен отразява съзнателния характер на участието на тези хора. Само по-високообразованият човек може да осъзнае целите и да се издигне на равнището на историческите задачи. Необразованият човек се увлича от авантюризма, докато интелигентният трудно може да се подведе и да заложи главата си в буквалния смисъл на думата. А жертвите са реални, не потенциални. Човек, който си е заложил главата, не може да бъде упрекван в такова лекомислие – още повече, че 22% от изследваните лица са загинали или пленени, а по-голямата част от пленените са убити без съд и присъда. Именно с антифашистката съпротива България може да се съизмерва с антифашистките сили в света. Ние нямаме друг принос. Партизанското движение легитимира възможността след войната на България да не се гледа като на безропотен сателит на нацизма, със съответните териториални и морални последствия.
Режимът отвръща с репресии, с изключителна жестокост и садизъм, които по нищо не се отличават от изключителната жестокост и садизма на нацизма. Прилагат се сатанински мъчения и изтезания, включително на деца. Извършват се масови убийства на заподозрени като помагачи на партизаните. Режат се глави на партизани, набучват се на кол, разнасят се по селата за ужас на населението. В с. Ястребино са разстреляни 6 деца. Според данните на изготвен от МВР отчет, раздадени са около 63 млн. лв. награди за убитите 4,663 партизани и ятаци. (107)
“Спрямо партизанките се прилагаше всяка форма на сексуално насилие и унижение преди да бъдат екзекутирани”, сочи английският проф. Едуард Томпсън. Преценката на този автор за българските партизани е, че това са преди всичко “смели, сърцати хора и не идеологиите, а тежката орис, беднотията и семейните традиции на съпротива срещу полицията и армията бяха в основата на мотивите им от 1923 г. насетне. Не е необходимо да се напомня, че България през 30-те и началото на 40-те години [на ХХ век] не беше западна демокрация. Един от начините за справяне с недоволните след 1923 г. бе да ги изгарят живи в пещите на полицията. През 1943 г. България вероятно наподобяваше Салвадор...”
В хода на своето разследване, проф. Томпсън разпитва очевидци на жестоките изтъпления на властта. Привеждаме неговият разказ, базиран на архивните документи и свидетелствата на очевидци:
“Вечерта пленниците са откарани в с. Горни Богров. Там виждат набучени главите на убитите партизани, телата на които преди това са били изложени публично на площада в с. Елешница. Населението на Горни Богров е доведено в двора на училището, където пленниците са извадени на показ. Опитите на властта да провокира враждебни чувства сред населението се оказват неуспешни; обратното, отделни селяни демонстрират симпатиите си като дават хляб и лук на пленниците. Двете пленени жени, една от които е Йорданка, не са изведени в двора, а са отделени за специален разпит. Писъците им се чуват през цялата нощ”.
Подобни изстъпления се извършват не само срещу партизани, помагачи и други участници в съпротивата срещу фашизма. Българските окупационни части в Сърбия и [Западна] Тракия се прочуват с нечувани жестокости срещу цивилното население, сочи по-нататък проф. Томпсън. Убийствата се предшестват от мъчения, повечето изнасилвания са ужасяващи и водят до смърт. Село Бойник, например, се смята за сръбското Лидице. Тук на 17 февруари 1942 г. цялото население е избито, защото укривало партизани. Избити са 476 души – от възрастни хора до тримесечни бебета.
“Онези български войници, които са отвратени от престъпленията, дезертират при партизаните, знаейки добре какво ги очаква ако попаднат в ръцете на “ловците на партизани”, които в действителност са “ловци на глави”: най-отвратителната и бавна смърт, която болната изобратеталност може да измисли” (108).
Впрочем, изключителната жестокост и садизмът на българския фашизъм, за които свидетелства проф. Томпсън, имат своя мрачна традиция. В неотдавна издадената история на Балканите през последните два века, Миша Глени описва белия терор, организиран през 1923 г. от ген. Иван Вълков.
“Фашистът и силният човек на новия режим, който си спечели прякора “касапинът”, пусна отегчените чети на ВМРО да издевателстват над беззащитното население... През първите седмици след неуспеха на въстанието режимът призна за 1,500 екзекуции, макар според опозицията числото на жертвите да бе 15,000. Според дипломатическите източници обаче избити са били към 10,000 души. Терорът на Вълков беше една кървава вакханалия...” (109).
Друг автор – Джозеф Суайър – е имал възможност да се запознае на място с последиците от чудовищните изстъпления и да разпита лично свидетели на белия терор. “Българските чудовища се отдадоха безпрецедентно на латентния си садизъм… Разрушени и плячкосани бяха градовете Фердинанд и Берковица; изгорени бяха села; изнасилени девойки; ранените бяха мушкани със щикове; затворниците бяха осакатявани. Стотици мъже, жени, свещеници, учители, ученици и ученички, дори невръстни деца бяха избити през дните, последвали края на бунта. Градовете бяха прочиствани от симпатизанти на левицата; през нощните часове се чуваше тътнежът на камионите, които отвеждаха жертвите от техните домове. Докато във всяко село ‘изчезваха’ хора, кучетата им наедряваха” (110).
Всичките тези факти дават достатъчно основание на авторите да направят заключението, че дори според балканските нрави, жестокостите на българския фашизъм са безпрецедентно чудовищни и садистични.
_____________________________
Литература:
(104) Arendt, цит. съч., с. 149-150, 157.
(105) Arendt, цит. съч., с. 204-205; срвн. също: Russe, David (1947) Les jours de notre mort, Paris, p. 390.
(106) Дочев, Д. (2001) Партизаните - мит и реалност, изд. “Макрос-2001.
(107) Даскалов, цит. съч., с. 196-201.
(108) Thompson, Edward P. (1997) Beyond the Frontier: The Politics of a Failed Mission:Bulgaria 1944, Stanford University Press, Ca., р. 24.
(109) Glenny, оp. cit., p. 400.
(110) Op. cit., p. 401; също: Swire, Joseph (1939) Bulgarian Conspiracy, London, p. 176.
Текстът е продължение на изследването на д-р Радко Ханджиев какво казва академичната наука на Запад за проявленията на фашизъм в политическа реалност на България отпреди септември 1944 г.; публикуван е в студия под заглавие „Имало ли е фашизъм в България? Поглед отвън“ в бр.9/2009 г. на сп. „Ново време“. Част девета.
Свързани текстове: http://avtorski.pogled.info/article/71635/Imalo-li-e-fashizam-v-Balgariya-Kakvo-kazvat-zapadnite-istoritsi
http://avtorski.pogled.info/article/71679/Fashizmat-na-vlast-totalno-edinovlastie
http://avtorski.pogled.info/article/71929/TSar-Boris-%D0%86%D0%86%D0%86-balgarskiyat-Fyurer
http://avtorski.pogled.info/article/72029/Otritsatelnite-hora-da-badat-premahnati
http://avtorski.pogled.info/article/72060/Balgarskata-spetsifika-ili-udobniyat-fashizam
