Само допреди седмица властта на ГЕРБ изглеждаше повече от безпардонна. Мачкаше всичко наред, отнасяше се с ледено бездушие към проблемите на хората, хвалеше се лицемерно и самовлюбено, помпаше печалбите на монополите, задушаваше стачките, възникнали тук и там, а премиерът безсрамно се подиграваше - ту с "милиардите спестявания" на българина в банките, ту с пръстените на една женица, останала без хляб, но дръзнала да протестира за правата си.
И народът не изтърпя. Чашата преля и заля улици и площади. Надутите енергийни сметки изкараха хората пред прозорците на министрите и "фирмите-кръвопиици". Учените пък възстановиха протеста си заради мизерното заплащане и продължаващите корупционни практики в системата.
И това е само върхът на айсберга. Защото тръгнало веднъж, недоволството расте като лавина и краят му не се вижда. А когато двигатели на бунтовете станат гладът и изпразнените джобове, положението наистина може да стане непредсказуемо. В Латинска Америка, на която много започнахме да приличаме напоследък, точно гладните бунтове доведоха до безредици и разграбване на магазини. Не дай си, Боже, да стигнем дотам, но търпението си има граници.
Този път гневът няма партиен цвят. За разлика от безочието. Управниците явно също го разбраха. И биха отбой. Та кой ли би се надявал на тази масова офанзива на проверки срещу ЕРП-тата - и от прокуратура, и от одитни институции, и от финансов контрол и разни комисии, ако не бяха протестите? Или скорострелната смяна на шефа на ДКЕВР и признанието за "възможни обвинения от липсата на държавен контрол"? Или на спешните кадрили в научния фонд. Нима някой е очаквал не друг, а Дянков да заговори, че "ако извадим скъпите продавачи от микса, до месец токът може да поевтинее"?
Значи можело. А щом може и то само с тоягата, протестите изглежда нямат алтернатива. И трябва да продължат.
Дума
