#ДАНС with Бат, ви Бойко. Записки от бунтовният будоар. Лермонтов, с извинение. Грънци. Покрив. Мрак. Патриции и плебеи. Петата власт.Качеството – на Авентин, количеството – в Тибър.
1. Елегия
Есента дойде. Пълзят мъгли. Вали. Застудя. Падат кестени. Жълтите павета опустяха. Ах, жълтите павета!
Заглъхнаха вувузели и тъпани, свирки и барабани, няма ги клоуните и балерините, нито бляскавите пърформанси и хепънинги, жизнерадостните дефилета и променади, няма ги мама и татко с бебе и куче,даже белият роял го няма; никой не плажува пред Парламента (наплажуваха се лятос, наваканцуваха се); „Свободата” загърна гола гръд и се скри в своя бунтовен будоароттатък океана, под Статуята на Свободата; замлъкнаха протестърните бардове и псалмопевци, дето фучаха като медийни вампири из телевизорите; няма ги „предводителите на местното дворянство”, които объркаха гражданския протест с буфонадата„София-център”;няма ги и богословите с тяхната христолюбива, безплатна омраза;тук-там се мярка унилаPR-физиономия,колкото да демонстрира остатъчна хистеричност; съкрушен тин-танк горко оплаква своятапренаскърбенаекспертност; самоназначени духовни вождове на„протеста на качеството срещу количеството” (което е евфемизъм на „качествените срещу некачествените”, което пък е достоен финален акорд на#ДАНСwithБат,ви Бойко)ни осведомяват заканително, че ще се оттеглят на хълма Авентин, сиреч - в гордо и печално вътрешно изгнание, понеже не могат да живеят„под един покрив с този народ”, с „тези хора”, за които 5 лева са пари, стова отвратително, отблъскващо, безсубектно, безграмотно количество, коетообижда, срами иунижаваТяхноВисококачественоВеликолепие само поради факта, че презрянотоколичество (което е народът, напомням) съществува, и даже диша (още!), наместо да се самообеси колективно (за собствено назидание и за кефа на Великолепните), или дружно да се бухне в морето, та най-сетне да освободитеренаот своето жалко, първобитно, цървулско, тъпунгерско, безмозъчно, задушаващо присъствие…
Дълго изречениесе получи, но есента е сезонът на дългите, тъжни изреченияи на горестните метафори.
Накратко – една подранила мъгла погълна пъстрия карнавал, обгърна медиите в меланхолна пелерина, и изобщо – стана тегаво, „и скучно и грустно, и некому руку подать” (1840 г., Лермонтов, с извинениекъм болезнените русофоби).
И само един голям балон се полюшваше доскорокато пингвин в подножието на Царя Освободител.
2.ViaAventinus
И като казах метафори, сетих се.
Метафората за доброволното изгнаничество на качеството е малко сбърканка, щото на хълма Авентин се оттегля мизерабълното количество (римският плебс), а не сияйното качество (патрициите). И не качеството (патрициите) се бори за своите права, а количеството (плебеите). По тази причина в историята има оттегляне на плебеите -secessioplebis, но не и оттегляне на патрициите -secessiopatriciorum(простете, ако греша латинската граматика). И в резултат на тези оттегляния (два пъти на Авентин – 494 г. и 449 г. пр. Хр., и веднъж на Яникулум – 287 г. пр. Хр.) есъздаденадлъжността народен трибун,кодифицираноепървото писано законодателство в Рим (ХІІтаблици)ие приетзакон, с който решенията на събранието на плебеите стават задължителни за всички граждани, включително – за божественото качество.
Най-качественият от качествените е Бат, ви Бойко, еманация на качеството. Таз еманация също ще да се оттегли на Авентин, където с едната ръка ще яде филия с мас, с другата ще припка на воля, с третата ще рецензира теософско-екзестенциалните възгледи на Калин Янакиев, с четвъртата ще цъкаSMS-и… Усещам смут в стана на качеството. Споко! Най-сигурното е, че еманацията няма да се регистрира, няма да им прави кворума я! Пък и отде да знае к,во е т,ва Авентин, яде ли се, рита ли се…
Не ми пука за еманацията, за Калин Янакиев мисля – коя ли роля си е избрал: на Луций Сициний (LuciusSicinius), водачът на първияsecessioplebis, а после народен трибун и едил, или на консула Гней/Гай Марций Кориолан (Gnaeus/GaiusMarciusCoriolanus), върлият враг на плебеите. Към Кориолан го тегли сякаш, щото като сущи патриций презира плебеите - тия, за които 5 лева са пари, с които не иска да дели един покрив, и изобщо – не може да ги диша. Освен - внимавайте, това е условие - ако този абсолютно чужд народ започне „да се приближава към народа, който е в столицата” (Не физически! Отнюд!). Едва тогава некачествените ще станат качествени, ще се превърнат в „политически субекти” и ще получат правото да решават.
В София живеят милион и половина. Ако стесним периметъра до еталона на демокрацията – жълтото паве, ще отброим стотина хиляди преко сили. Какво да правим с останалите до 7 284 552, с този „друг народ”, тъй чужд и непоносим? Да го изхвърлим изпод покрива, ако и докато не се възвиси? Да съборим този покрив? Ами то не остана нищо за събаряне.
Има и още едно условие – неписано, но универсално. Ако „тези хора” гласуват за „нашите”, то това е морално, правилно и даже – естетично. Тогава по един магичен начин „цървулите и тъпунгерите” от безпросветна сган се превръщат в „нашия мъдър и прозорлив народ”, а „нашите” – в защитници на „нашия мъдър и прозорлив народ”. Ако ли „тези хора” гласуват за „не-нашите”, то това е аморално, престъпно, нелегитимно, уродливо, гнусно и направо – бедствие, „нашият мъдър и прозорлив народ” отново става сборище от „цървули и тъпунгери”, а „не-нашите” – въплъщение на „тия неандерталци”.
Но най-истинското, мъдро, демократично, хуманно и радикално решение принадлежи на император Тиберий. Този ужасен тиранин се забавлявал (според Костас Варналис), като хвърлял своите противници и непокорните плебеи от хълма Авентин право в реката Тибър.
Така се прави. Качеството – на Авентин, количеството – в Тибър.
3.Кой спука балона?
Протестът се спихна. Прегоря, стана си самодостатъчен и изпадна в самоотегчение. Самоуби се. Поради болезнено самовлюбване и безкрайно самовъзхищение.
Удави се като Нарцис, прехласнат по собствения си имагинерен образ (най-бездарнияти мазенPR, който сме виждали). Задави се в кристална надменност, сияйна горделивост (което е грях) и духовна прелест (което също е грях); в спектакуларна безгрешност, социопатично величие и манифестирана политическа девственост. Затъна в тресавището на своята антропологична ярост към „низшите”, към „плебса” и (главно) към „червените боклуци” – тия „изроди” с „уродлив наратив”, „скудоумен речник”, „лоени очи”, „кокоши гласове” и „гъгнещ тембър като из цукало”, от които се очаква (и изисква) само едно – да изчезнат „в преизподнята”. (Цитирам по памет един от протестърните трубадури на омразата, който в Лонг Айлънд е психиатър, в Ломско – винопроизводител, а иначе се титулува писател).
Протестът изтля в своята дълбинна омраза и тоталитарна нетърпимост към всеки, дръзнал да мисли, пише и говори обратното на това, което крещи и дудневсякой хоноруван вувузел. И най-сетне, логично – захвана да произвежда фалшиви новини, и откровено, без стеснение, припозна за свой кумир, идол и вдъхновение един маниакален нарцисоиден мутрафон, ведно с неговото презрение към Конституция, Парламент и Република. Което си беше публична тайна от самото начало.
Накрая балонът каза „Пуф!” и издъхна.
И сега Техни Великолепия промишляват скръбно„Защо стана така?”, „Как стана така?”, „Какви сме ние?”,„Защо сме такива?”и изобщо – „Кой спука балона?”.
Промишляват сега. След 100 дни високомериеи мизантропщина.След неизвестен брой публични „игнорвания”, разграничавания и разприятелявания по фейсбуци и блогове (като индулгенция за невинност и доказателство за правоверност). И следбесен,мракобесен, шпицкомандаджийски остракизъм срещу (инако)мислещите, осъдени като „червени чудовища” и „мръсни комуняги”.
Остракизмът е изобретение на древните елини – написвалитена парче счупен грънец, сиреч остракон, името на политически противник, гласували с тези „бюлетини” (без обсъждане и без аргументи)и прогонвали неудобния от Атина за 10 години. Така се „прочистили” от най-способните граждани, мислители и пълководци.Днес археолозите откриват хиляди керамични отломки с написани имена. Най-забележителното е, че голям брой от парченцата с едно и също име са написани само с няколко почерка. От което следва, че още в V в. пр. Хр., остракирането е било точно толкова спонтанно и непринудено, колкото и днес.
Колко ливлакови композициисчупени грънциса в състояние дазадоволятхейтърскитестрастина Великолепните?
4. Мрак
Цялата тази злощастна парабола на протеста, тази отвратителна злоупотреба с изблика на граждански гняв, морал и енергия – всичко това не е поводнитоза злорадство,нито за тържество,нито мотив някой да празнува като победител. Напротив. Това е същинската гражданска драма на едно общество, което не е общество, още по-малко гражданско. Понеже преди 20 години назначените и обилно финансирани тинк-танкове, НПО-та и „експерти” узурпираха гражданското общество, подмениха го със себе си и със стратегиите на своите донори и повелители, и го убиха в зачатък.
Няма държава България - има територия.Без индустрия, без наука, без образование, без култура, без духовност. Мрак.Няма институции - има декор.Колкото да прикрие срамотиите на „прехода”. Няма народ – има население. Чието предназначение е да изчезне по-бързичко от лицето на земята, че да освободи терена.Няма общество – има племена.Които бродят из тази територия и се изтребват взаимно. Няма политически, нито граждански субекти – има клики, кланове и котерии, мутри, муцуни и мафиоти. Няма първа втора и трета власт, нито четвърта (хептен!).Има една „пета власт”, която се състои от пари, политика, престъпност и „правосъдие”, плюсунизенимедии. Повтарям тази формула от 20 години, но кой да чете!Единственотозавоеваниена жалкия ни„преход”е тя, „петата власт”, която едни наричат плутокрация, други – олигархия, а нейното истинско име е престъпление срещу държавата, нацията и народа.Престъпление от алчност.
И целият ни живот е заложник на битката между „нашата” и „не-нашата” олигархия. Само че нас ни няма в тая схема. Защото ние сме само една досадна, но за щастие – временна пречка, сламка някаква, по сияйния път на лакомията към Триумфалната арка.
Има ли политическа сила, извън този позорен пейзаж? Не.
Има ли политическа сила - контрапункт на тази срамотна гледка? Не.
Някой нещо да си е признал, да се е покаял, да се е разкаял? Що ли питам.
5. Писмо от Авентин
Красива е авентинската метафора, горда и печална, като всяка вътрешна емиграция. Познавам това изкусително „място”, преливащо от гняв и отчаяние, от гневно отчаяние и отчаян гняв. Много пъти са ме запращали „там” всякакви „първокачественици” от всякакви времена. Даже в момента съм „там” и от „там” пиша това „Писмо от Авентин”. И като в диаболичен разказ на Деян Енев подреждам кула от остракони. Всички те – с един почерк. Почеркът на омразата.
А в Рим няма Via Aventinus. Измислих си го.
P.S.
Вторник, 6 октомври: КС остави Пеевски в НС, протестът пое второ дихание, протестът не може без Пеевски, не иска да се раздели с Пеевски, обича си Пеевски, ще страда без Пеевски, без Пеевски няма протест, ерго - Пеевскиforever!
