/Поглед.инфо/ Президентът Тръмп изпрати за ратификация в Сената протокола за присъединяване на Северна Македония в НАТО и то с мотив, че тя е „твърд партньор на САЩ в сферата на сигурността и членството й в НАТО ще бъде от значение за стратегическите интереси на САЩ и Алианса“.
Ако в Скопие са се надявали, че членството в НАТО ще гарантира на първо място тяхната сигурност или по-скоро териториална цялост, сега е моментът да се замислят, че всъщност целта на членството в НАТО е защита на „стратегическите интереси на САЩ и Алианса“. На Запад никой не си прави труда да скрива целите на Алианса на Балканите и те са преди всичко изолацията на Русия чрез ликвидиране на нейната историческа роля и влияние в региона. На практика с членството на Северна Македония в НАТО се постига доизграждане на онзи обръч от НАТО-вски държави, който започва от Балтийските страни, през Полша, Румъния и Балканите, за да обхване Черноморския район и Кавказките страни, което би осигурило затварянето на Русия в нейните граници и то без онази зона за сигурност, която всеки геополитически играч изгражда като гаранция около страната си. За САЩ тези зони са по цял свят и там от десетилетия никнат като гъби американски или НАТО-вски военни бази.
Ако в Северна Македония от години се вее американско знаме в Криволак, където има такава база, както и на базата Бондстийл в Косово, в Грузия прозападният президент Саломе Зурабишвили реши да заяви, че „изграждането на военна база на САЩ в страната е нецелесъобразно и може да бъде възприето като провокация“. Сигнал, който Балканите тепърва ще осмислят, защото вероятността страните им чрез членство в НАТО и съответно изграждане на военни бази да се превърнат в мишени или даже в разменни монети между геополитическите играчи става повече от голяма. И това не е въпрос за т.н. „цивилизационен избор“, а е тема за размисъл от рода какъв е ефекта от членството върху отбраната, сигурността, разходите и то съпоставени с пропагандата и манипулациите, които изобилстват в този процес. Не е въпрос за „крачка назад“ или „посипване на главата с пепел“ заради взето решение, най-често под натиск, каквото и друго да се говори, а дали балканските страни, включително България, са в състояние след поети съюзнически ангажименти да имат възможност да взимат самостоятелно важни решения и то в съответствие със собствените им национални интереси. Защото дори държава като Турция с нейните 80 млн население води на този етап дискусия за мястото на страната в НАТО и как това се отразява на нейната външна политика, идентичност и интереси. Ако в 1952г Анкара взима решение за членство в Алианса, то е преди всичко заради легитимиране на прозападната модерна ориентация на Турция след ІІ световна война и поради опасения за сигурността от дадени политики на СССР. НАТО е възприемана като колективна организация за сигурност, но след края на Студената война и нарасналите геополитически, по-скоро регионални възможности на Анкара, при новите условия на многополюсния свят, Турция се чувства ощетена, че не е субект и фактор при взимане на решенията в НАТО, а е само „точка от дневния ред на Алианса“. Никой в Алианса не може да гарантира, че политиките на НАТО няма да поставят в опасност отношенията на Турция с нейните съседи, особено в ислямския свят. Да не говорим за Русия, заради която външният министър Мевлют Чавушоолу заявява “не ни карайте да избираме страна, вижте какво стана в Украйна“. Изказването му е от честването на 70-тата годишнина на НАТО във Вашингтон, където Анкара подчертава, че „ще развива конструктивни отношения и с Русия, и със Запада, защото е суверенна и независима страна“. Анкара не иска да избира и гледа на отношенията с Москва не като на алтернатива, а като на възможност за собствена външна политика в унисон със собствени национални интереси. Нещо, което малките балкански страни дори не си и помислят, че е възможно за тях. Може би затова и в Москва напоследък има анализи, които в прав текст казват, че бивши съюзници нямат нищо против да „получават солидни изгодни инвестиции /главно по линия доставки на нефт и газ/ от Русия, но никога не гласуват на международното поле в полза на Москва“. Става въпрос за санкции, натиск върху Русия от страна на САЩ, Канада или ЕС или в ситуацията около Украйна и Крим.Сигурно затова и в Москва има гласове, които казват, че „Русия не трябва да се превръща в донор на НАТО чрез новоприетите членки в Алианса, които трябва да отделят 2% от БВП за НАТО“. Факт е, че ако Русия поддържа политика на сериозни инвестиции например на Балканите и развива със страните от региона взаимоизгодни търговско-икономически връзки, тези страни ще изплащат 2% от приходите за вноски в НАТО, а то не е приятел на Москва, нали? Анкара се опитва да върви по тънката линия между НАТО и Русия и често изпада в критична ситуация в Алианса, когато говори за трансформацията му, но това просто не е възможно за малки страни, чиито правителства са на власт благодарение на политика на съобразяване /наричана от народите слугинаж/ с изискванията на съюзи като НАТО или ЕС. Анкара например отстоява правото си за доставка на руските системи С-400, независимо от възраженията на САЩ и заплахите, че няма да получи американските самолети 5-то поколение F-35, но ние не само ще купим самолети F-16 и то на завишени цени, но и ще преговаряме за доставки на американски втечнен газ през Александрополис, защото нещо не ни се получава с тръбите през наша територия. Или ще се чудим как да купуваме и от Изток, и от САЩ, само и само да се осигури „стабилност и просперитет“ на държавата т.е. на властта. В такава ситуация е трудно да се отстоява теза, че F-16 от вида, който ни се предлага, всъщност са непроизвеждани досега самолети, че никой не познава бойните им качества и надеждност, не се знае крайната цена или дали ще има екстри към тях, защото веднага ще последват обвинения в „рубладжийство“ или най-малкото русофилство. Но следящите събитията по света не са забравили, че един F-16 бе свален от стар руски самолет от 50-ге години в бой между Пакистан и Индия преди седмици. В същото време е тъжно да се чуе от шефа на ГЩ на българската армия, че „армията ни вече е малка, време е да стане модерна“. Ама защо е малка и кой каза да е толкова? А защо съседите ни като Гърция и Сърбия, не става и дума за Турция, си имат стотици самолети, няколко пъти по-големи от нас армии, модернизират ги и дори не захвърлят руската военна техника? За Сърбия е ясно, че има и произвежда по руска технология военна техника, но и Атина си има руски С-300, което никак не дразни Вашингтон. Даже Гърция е вече новия най-важен американски партньор на Балканите и в Източното Средиземноморие. На практика България не само има малка армия и то в незавидно от гледна точка на съвременните изисквания състояние, въпреки членството в НАТО, но и се налага да разчита за сигурността си на чужди сили. На всичко отгоре е трудно да се каже, че е в състояние сама да взима важните решения за своята сигурност. Каквото и друго да ни внушават. Може би американските военни бази на наша територия ще ни решат проблемите в отбраната и сигурността? Ами като не можем да си храним наша армия, ще храним чуждата е казал народът ни преди векове. Защото не е въпрос на русофилство или патриотарство, а на солидни познания и експертиза в области, които явно не са лъжица за всяка уста. И които осигуряват бъдеще за топящата ни се държава. Дали си знаем интересите? Някои ще чакат Вашингтон или Брюксел да им кажат. Като виждаме какво става по света, какво говорят Путин и Си Дзинпин при последната си среща в Пекин на форума „Пояс и път“, какви са нерешените конфликти в региона ни, струва си да се погледне с други очи на процесите, които се вихрят на геополитическо ниво. Защото този път няма кого да посрещаме на „Орлов мост“.
