/Поглед.инфо/ Ибрахим Калън, говорител на Ердоган, заявил, че „от Минската група се изисква да представи конкретна времева рамка за изход от конфликта в Нагорни Карабах”. Иначе нямало да се стигне до решение относно войната между Армения и Азербайджан. С апломб естествено се подкрепя заявеното от Айхан Алиев, президент на Азербайджан, предложение за участие на Анкара в преговорите на Минската група /Русия, САЩ, Франция/ относно омиротворяване на обстановката около Нагорни Карабах и изход от военните действия. Мотивът е, че само Турция има капацитет за постигане на ефект при взимането на решения и тя може да има „важна роля” в преговорния процес. Няма скрото-покрито. Армения, както и Гърция, участвали в игри на геополитически сили, но нямат потенциал и мощ на фактори в тези игри. Въпросът е дали Анкара има такава мощ, за да стои на равна нога с водещите геополитически сили в световния шах или и тя попада в ходове, които целят използването й като прокси в шахматната игра. Независимо от амбициите й да възроди величието на предците си като непрекъснато се намесва в територии принадлежали някога на посипаната с пепел Османска империя. Известно е, че такива действия се предприемат, когато нещо куца във вътрешен план и има опасения от народно недоволство поради спадане на жизнения стандарт. Позната рецепта е да се даде на народа гордост от славно минало и още повече обещания за бъдещи успехи. След Сирия, Ирак и Либия на дневен ред е Нагорни Карабах, закрилян от Армения. Още повече, че Ереван е голям исторически враг на Турция и пречка за единение с Азербайджан, за който се твърди, че бил „две държави, един народ”. Крачката към Кавказ е направена и то без помайване заради удобния момент. По границите на Русия ври и кипи от инициирани „цветни революции”, преврати, протести, из Черно море без отдих кръстосват натовски кораби, в Балтийско море нервите на руските военновъздушни сили се опъват от близки полети на самолети на Алианса, а случаят Навални е само част от схемата. Зачестиха въпросите дали Турция и Русия ще издържат на напрежението и няма да се стигне до сблъсък, защото Анкара с въоръжение на високо ниво и прокси-наемници от Сирия и Либия е участник на страната на Баку в региона на Кавказ. А той е особено важен за руската сигурност и водеща роля в Централна Азия. Путин говори по телефона с Ердоган във връзка с конфликта, Хулуси Акар, министър на отбраната на Турция, разговаря с Шойгу и твърди, че „необходимо е да престанат нападенията от страна на Армения върху цивилни в селища около Нагорни Карабах”. Допълва с „да се изтеглят от окупираните земи”. Без да уточнява, че при едно от селищата е разположена голяма военно-въздушна база на Баку, което във война се атакува веднага. А дали оттам излитат турски F-16 е недоказано твърдение. Повече от нормално е Русия да отхвърли предложението на Анкара за участие в преговорите между Армения, Азербайджан и Минската група, създадена от ОССЕ, въпреки че престрелките продължиха и след съгласувано в Москва споразумение за прекратяване на военните действия „по хуманитарни причини”. Първа стъпка, добър дипломатически успех за Русия, но явно не това е целта на другите играчи.

На Анкара обаче са налага да играе на много фронтове, които по всеобщо мнение я изолират на международната сцена. Защото едно е да повтаряш години, че нямаш нужда от ЕС и че членството в „клуба на богатите” не е жизнено важен въпрос за страната ти, а друго е преди дни да се наложи при среща с шведския министър на външните работи Чавушоолу да казва, че „Турция е готова да изпълни всякакви критерии за членство в ЕС, при условие, че Брюксел разговаря честно”. Колко „честно” разговаря Брюксел не е сигурно, защото там решенията във външната политика се взимат все още с пълното съгласие на всички членки, а по отношение на Анкара мненията са противоположни. Турция си иска премахване на визите и митнически отстъпки, а другото е въпрос на бъдещи пресечни точки с цел договорки при нови предизвикателства. Но не се пропуска случая да се поиска от Стокхолм да има обща борба срещу тероризма като Анкара включва сред терористите и членовете на ПКК и на ФЕТО, обвинена за организатор на опита за преврат. А точно на такива Швеция е дала подслон.

В такава обстановка позициите между Брюксел и Анкара напоследък се сблъскват осезаемо във връзка със събитията в Източното Средиземноморие. Там историческите врагове Гърция и Турция едва ли ще намерят точки за помирение. Не само заради разделен Кипър, а по-скоро за разпределението на зоните за проучване и добив на новооткритете въглеводороди в този регион. Тежестите на историята и оспорването на договори като Лозанския от 1923г от страна на Анкара са само част от недоразуменията между двете съюзнички в НАТО. Телефонните разговори на Ердоган с Шарл Мишел, председател на ИП, са брънка от веригата ходове на Анкара в стил „една напред, две назад”. От Мишел се очаква „ясни стъпки от Европа за компромиси в Източното Средиземноморие”, но Анкара отново изпрати своя проучвателен кораб „Оруч рейс” към Крит и така изправи отново на нокти Атина. В случая Париж има свои сметки и едва ли ще прости на Анкара случая с нападнатата френска фрегата край бреговете на Либия. Заедно с Австрия, страдаща от неприемливи акции на свои граждани от турски произход по улиците на Виена, Франция отстоява мнение, че Анкара трябва да получи санкции заради непремерените и провокативни действия в региона на Източнато \Средиземноморие. Като цяло ЕС стои зад членките си Гърция и Кипър в тази средиземноморска главоблъканица, но някой знае ли каква е последната позиция и интереси по въпроса на Русия, Китай или САЩ? Освен призиви за омиротворяване при спазване на международното право?.

Съвсем по друг начин изглеждат реакциите на страните от Залива, начело със Саудитска Арабия, СА, които според информации в турски медии „организират бойкот на турските стоки”. Емирствата бойкотират полетите на турските авиолинии. В Мароко е наложено увеличение на митата с 90% на 1200 турски стоки. В ОАЕ следствие проблемите за бизнеса заради ковид-епидемията първо са били освободени турските работници. Дубай е отворил въздушните линии до Европа, но не и до Истанбул. Испанската фирма „Манго” е изпратила до производителите си в Турция мейл с „довеждане до знанието”, че поради митнически проблеми от страна на СА търсят „алтернативни пазари за турските стоки” т.е. за стоките, които се шият на ишлеме в Турция.Разбира се, че официални изявления за бойкот няма, но преди време председателят на търговската камара в СА призова за подобев бойкот. А турският износ през 2019г е бил за 3.2 млрд дол.

Независимо от подобни негативни за Анкара действия, управляващите в Анкара обявиха, че на 28 октомври в Егейско море ще има учение, което е отговор на информациите, че на 29 октомври Гърция ще прави свое учение в района.Малката подробност е, че 29 октомври е национален празник на Турция и гръцко учение се приема за провокация. Явно конфликтът между Атина и Анкара скоро няма да затихне. Колкото и Турция да смята, че след като превъзхожда в пъти Гърция във военно отношение, има неизчерпаем капацитет, защото населението й е 83 млн и има втората по големина армия в НАТО, геополитическите играчи, включително ЕС, не застават зад Анкара във великодържавните й амбиции. Особено, когато Ердоган заявява и че „Ерусалим е наш и ще го защитаваме до край”. Приятно за Палестина, но при опасение и от религиозна война, големите играчи настъхват, защото разпиляването по цял свят не носи бързи дивиденти. Справка – САЩ в епохата на Тръмп. Тогава величието се свива до „да си оправим държавата”, както настояват западни анализатори. И уж късат връзките с Москва, ама си оставят и вратичка за „контролирана изолация” . В отговор Лавров казва, че „Москва ще бъде принудена да прекрати диалога с ЕС, ако Брюксел не разбира, че с Русия трябва да се говори уважително”. Санкциите на ЕС заради случая Навални явно този път няма да се преглътнат от Москва. Нова справка-наложени силни ограничения на търговските отношения с Анкара заради свалянето на руския СУ-24 и убийството на руския посланик. Наложи се след година Ердоган да се извинява, макар и с изкривена уста. Всяко търпение си има граници, независимо от либерално настроени чиновници, а поставянето в ъгъл, известно е, винаги се следва от непредсказуем отпор. Голям пазар е Русия, много територия, има къде да се отстъпва. Но Русия не изгори Париж, когато император Александър ІІІ е бил пред столицата на Франция като победител, за разлика от войските на Наполеон, които са изгорили руската столица, когато са били в покрайнините й през Наполеоновите войни. Малка разлика, но съществена, за да се обясни руската душа и възможности. Въпросът е днес кой какво гори и какво печели? Защото конфликтите се множат. В повечето от тях Турция е участник. Сигурно затова някои в Анкара изведнъж правят предложения Русия, Китай и Турция да направят съвместна база в Северен турски Кипър, непризнат от никого, което би осигурило пристанища на тези страни в региона. Това щяло да промени баланса в Източното Средиземноморие и ще е своеобразен отговор на САЩ, които целели да изолират Русия и Турция. Гърция щяла да загуби влияние, а „картите отново ще се раздават”. Между другото имало възможност така Русия и Китай да признаят турски Кипър. Търси се изход за турската част на Кипър, възстановяват се посещения във Фамагуста, Вароша, което е против постигнати международни споразумения. Не е ясно това крачка напред ли е, назад ли е, морков за Москва и Пекин в отговор на Нагорлни Карабах ли е или просто сметки без кръчмар, които се представят за изход от напрежение? Обикновено сметките се плащат накрая, а край на конфликтите не се вижда. Предстои.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели