/Поглед.инфо/ Анжел Вагенщайн, световноизвестен сценарист, писател, режисьор, общественик, политик, легенда на лявата идея, през октомври навърши 99 и навлезе в 100-ата си година.
Той е роден в Пловдив, но прекарва детството си във Франция. Родителите му емигрират там по политически причини, защото са преследвани заради левите си убеждения. Семейството се завръща в България след амнистия, а Вагенщайн остава верен на левите си убеждения.
На 16-годишна възраст влиза в РМС. Бил е член на бойна група, партизанин, затворник със смъртна присъда от съда на Царство България.
Завършва кинодраматургия във ВГИК, Москва. Автор е на 50 сценария за игрални, документални и анимационни филми, снимани в 5 държави. Филмът по негов сценарий „Звезди“, заснет през 1959 г. от режисьора Конрад Волф, е удостоен със Специалната награда на журито в Кан. Сред най-известните творби, заснети по сценарий на Вагенщайн, са „Допълнение към закона за защита на държавата“, „Гоя“, „Звезди в косите, сълзи в очите“, „Борис I“, „След края на света“.
Романите му „Петокнижие Исааково“, „Далеч от Толедо“ и „Сбогом, Шанхай“ са преведени на френски, немски, английски, руски, испански, полски, чешки, унгарски, македонски, италиански, китайски, иврит.
Три западноевропейски компании неотдавна решиха да заснемат тв сериал по романа „Сбогом, Шанхай!“, но работата по проекта бе замразена заради пандемията. Самият роман пък съвсем скоро бе издаден за трети път във Франция.
На 1 февруари Румен Радев отдаде почит пред паметта на жертвите на комунизма и поднесе цветя на Мемориала край НДК. Два дни по-късно Анжел Вагенщайн изрази пред „Ретро“ дълбокото си огорчение от този факт и коментира случващото се в БСП.
- Г-н Вагенщайн, навлизате в 100-ата си година, какво е усещането?
- Аз съм встъпил вече в 100-годишнината, през октомври ще ги навъртя напълно и почвам 101-вата. Това е.
- Живели сте в три Българии – кога ви беше най-интересно и кога – най-тежко?
- Интересно му е на човек в цирка или на кино... Живял съм, борил съм се. Със смъртна присъда дочаках 9 сепетмври.
- Преди дни президентът Румен Радев се поклони пред Паметника на жертвите на комунизма. Как приехте този факт?
- Получих тежък удар от президента на Република България, който отиде да се поклони на главорезите.
Аз писах навремето: Ще дойде време за Десетте конника на Апокалипсиса. Писах го в килията на осъдените на смърт. Ще бъдат безмилостни тия първи, нека да са десет дни. Защото това, което натрупа фашизмът, не се изкоренява лесно. В Дирекцията на полицията аз бях вързан за краката, гол, висях на тавана и ме налагаха с едни триъгълни прътове от автомобилна гума. Този, който ме налагаше, след Девети септември веднага бе убит. Това са тия десет дни. Тях ги знае Франция. Париж знае какво са те, Рим знае, там, където Мусолини е висял гол с любовницата си на едно дърво… Това справедливо ли е, или не е справедливо? Това е Апокалипсиса, това е страшният гняв на Европа за това, което се случи през Втората световна война. А завчера президентът отиде и се поклони. Защо не се поклони и на Хитлер?! Защото и той е трябвало да се самоубие в тия десет дни. В американската окупационна зона на Германия през тия десет дни са разстреляни 800 души. Не отива президентът на Щатите да се поклони на тия 800 души.
За мен беше като гръм от ясно небе, когато президентът на България отиде да се поклони… И не знае на кого се покланя. На убийци и главорези. Аз не съм го видял да се поклони на софийското стрелбище, където е разстрелян Вапцаров, където са разстреляни десетки невинни хора. Да отиде да се поклони там, където са разстреляни деца. Ние вече десет години водим битка, за да направим паметник на разстреляните деца по време на Втората световна война, при фашизма в България.
Затова ви казвам – това са Конниците на Апокалипсиса. Никой във Франция не можа да възпре тая начална вълна на гняв, понякога е справедлив гневът, понякога е и несправедлив. Но той е неминуем, тогава когато дойде Големия час на Конниците на Апокалипсиса, жаждата за мъст... Тогава никой не може да те спре. Да се поклониш на онези убийци, съпричастни към съществуването на Треблинка, на Аушвиц… Знаете ли колко нацитски лагери е имало тогава – 720 в Европа! Не всички са били лагери на смъртта, има каменни кариери, има лагери край заводи за оръжие, където като сенки са работили, на една чорбица, роби. Когато тия роби са освободени, не чакай от тях само разумни действия. Това е дълбинната мъст, която невинаги е съвсем справедлива, която невинаги може да раздели нюансите. В Париж са разкарвали плачещи жени с обръснати глави из целия град, защото те са танцували с германските войници. Не се поколебаха да разстрелят ръководителите на Южна Франция, която става съюзник на нацистите. Всичко е изтрепано. Затова ви говоря сега с вълнение. Нека след като минат тия дни, както се казва, да поникне трева, да стоим на зелено, да си простим каквото е било. Но прошка за фашистките главорези, каквато ние завчера преживяхме, не. Това ми е днешният трепет.
Сега искат да ме гледат накриво тия, които не знаят, че аз съм бил месеци наред в килията на осъдените на смърт, в килия единочка за един човек, ние сме били кога 8 души, кога 10 души, кога 12 души, кога са измъквали някой през нощта, който не се е връщал вече. Става дума за Сливенския затвор. Който се интересува, да види архивите. Затова вие ме хващате в деня на моя гняв.
- Много леви хора са лично засегнати от неговата постъпка.
- Аз съм лично засегнат. И аз казах нещо лично на президента, в лицето му го казах. Когато той посети Йерусалим, там каза, че с гордо вдигната глава гледа към човечеството, защото България спаси евреите си. И нито една дума на съчувствие към унищожените от българските власти, от българския закон за защита на нацията македонски и беломорски евреи. Всички са унищожени в Треблинка. Президентът не намери думичка на съчувствие, на солидарност, на съжаление, че това е било допуснато. Гордо вдигнато чело!
Сега го видях на стената, където половината имена са имена на главорези. Видях го да гледа умилително списъка. И там е името на този, който ме е държал гол, вързан, надолу с главата. Аз отидох да го търся в неговото родно село веднага след Девети, за да му кажа: Здравей, приятелю. Те ми казаха: Късно идвате, ние го разстреляхме. Трудно можеш да сдържиш гнева на човечеството в тия първи дни. След това има време и за съд, за различни присъди. Допускат се и грешки, и залитания. В първите дни съюзниците Англия, Съединените щати и Съветският съюз трябваше да сдържат ръцете на гневните тълпи, които искаха отмъщение за това страшно нещо, което се случи през Втората световна война. Само хора, на които това не се е случило, могат да заиграват сега – справедливи ли бяха присъдите или несправедливи. Допускам, че има и някои, които са заслужавали и по-малка присъда. Вероятно са допуснати и съдебни грешки. Но това е гневът на Европа. Ако това не го разбираш, значи въобще не разбираш Втората световна война, цялата трагедия. 10 милиона души унищожени в лагерите! И не ми трепва окото сега да ми кажат, че на еди-кой си, Иван Иванов, твърде голяма му е присъдата. На човек му пада перде. На човечеството му пада перде. Така е било и в тъмните векове, така е било и с Ренесанса, така е било и с Инквизицията… Кога е справедливо, кога не е справедливо, човек може по-късно да разбере. Отново се връщам на този тунел в Гарнизонното стрелбище, където са разстреляни толкова много хора. Там не съм видял тия правдолюбци, десни, да дойдат, да се поклонят на стотиците разстреляни. Не съм чул от тях такъв гняв, какъвто те проявиха завчера. Преклонение пред невинните жертви. Какви невинни жертви?! Да се кланяш и да съчувстваш на онези, които са пометени от историята…
Затова днешният ден ми е тежък ден. Съжалявам много, че фашизмът отново дава своите кълнове. Един от неговите кълнове е този ден на почит към осъдените нацистки престъпници.
- Президентът за пръв път се покланя пред Мемориала край НДК едва след като бе избран за втори мандат. Това предателство ли е към левите избиратели, които са гласували за него?
- Това е предателство срещу човечеството. Предателство срещу антифашизма. Да стоиш там и да искаш прошка на главорези. Аз съм потресен!
- Господин Вагенщайн, какво се случва с вашата любима лява партия, какво е тълкуванието ви за състоянието на БСП?
- Това, което се случва с тази партия, според мен е една историческа драма. БСП в момента е в дълбочайша идеологическа криза. Не съм сигурен, че някой от БСП не би се поклонил на тая стена. Партията в момента е на най-тежкия си кръстопът.
- Преди две години казахте, че Нинова е готова да погребе БСП.
- Тя почти я погреба вече.
- Как се стигна дотам БСП да се срине до четвъртото място след последните избори, чия е отговорността?
- На Корнелия Нинова и на нейния антураж от пажове. Послушни пажове, които не могат да се откъснат от трапезата на властта. Готови са да обслужват всекиго. Нинова я обслужват заинтересованите край нея, вървят с нея, гледат я, пъхат ѝ букети на победителка. Какво побеждава? Тя съсипа една историческа партия, най-старата партия на България, която оказа огромно влияние и в Русия, и на Балканите, и в Сърбия, и където искате. Българската партия на тесните социалисти. Да съсипеш всичко това заради личната си кариера и заради групата послушници около теб... За мен това е драма на българския социализъм. Някои казват – „Нищо, това сме го преживявали“, но според мен това не е сериозно. Не сме го преживявали. Без клане, без разстрели, без газови камери тя успя да ликвидира партията. Всъщност партията вече не съществува. Съществува един макет, който замества и залъгва. Това е както по бостаните слагат плашило, което да прилича на човек, за да плаши гаргите. Сега има точно такова плашило, което се нарича БСП. Това не е социалистическа партия. Тя е скъсала с всичките си традиции, със смисъла на своето съществуване. Най-старата политическа партия на България, оцеляла през кланета, през реки от кръв, през насилие. Фашистите не можаха да унищожат партизанското движение.
Сега Корнелия Нинова успя да съсипе партията. Трябва да ѝ се издигне паметник и на този паметник президентът да отиде да се поклони.
- Таите ли все пак някаква надежда, как тази партия може да си възвърне мощта, силата?
- Както се казва, надеждата умира последна. Ако няма надежда, то няма надежда въобще за бъдещето на човечеството. Аз знам, всичко ще се размине. Вече сме XXI век, той не прилича на XX век. Нито целите на левицата са същите, нито обществото, което ще бъде или трябва да бъде създадено, ще бъде онова общество, което се предвиждаше в края на XIX и XX век. Общество на диктатура на пролетариата и т. н. Неслучайно сега деликатно се говори за дребния и средния бизнес. XX век – никакъв частен бизнес, всичко в проекта беше собственост на държавата. Проблемите на собствеността – това е дълбинният проблем сега. Един процент от населението на човечеството притежава 99 процента от богатствата на планетата. Така че въпросът за собствеността – това е фундаментален въпрос, който предполагам, че ще залее целия XXI век. Но и няма да бъде този строй, този модел на управление, който предвиждаха през XIX и XX век, естествено. Човечеството се развива, развива се и моделът на желаното бъдеще.
И към това искам да прибавя още нещо. Партията е извървяла тежък път. Тя продължава сега да преживява много тежки и горчиви дни и да върви пак един път – това е пътят към храма. Може тоя храм да го има, може и да го няма. Важен е пътят. Тази партия е вървяла по своя път, кървяла е, но е вървяла към своя храм. Вярвам в пътя. Този път сега е объркан, в кални пътеки, рухнали мостове, рухнали надежди, това е.
- Ще спечели, или ще загуби БСП от това, че Нинова и нейни хора са във властта?
- БСП загуби, разбира се. БСП е съсипана. Опитайте се да се обадите на някой от вътрешните телефони на „Позитано“. Няма кой да вдигне и слушалката.
Полицейска снимка на осъдения на смърт Анжел Вагенщайн, 1944 г.