/Поглед.инфо/ Доцент Валери Колев е роден през 1960 г. в Пловдив. Завършва Историческия факултет на СУ "Св. Климент Охридски", където от 1988 г. е асистент. Защитава докторат през 2001 г., а от 2005 г. е доцент. Специализирал е в Будапеща, Оксфорд и Вилнюс. Автор е на десетки монографии, студии и статии, посветени на различни аспекти от политическия живот на Третата българска държава.

Реформаторите приличат на Демократическия сговор от 1923 г., казва доц. Валери Колев

- Доцент Колев, каква е историческата традиция на коалиционните правителства в България?

- Тя съществува още от Освобождението и е въведена не от друг, а от временното руско управление. Руските администратори, разбира се, дори не могат да схванат ситуацията в тогавашна България. По същото време в Русия няма партии, няма конституция и те възприемат разликата между двете партии - консерватори и либерали, като противоречия на чисто личностна основа.

И затова се мъчат да насочат страната към коалиционно управление. Такъв е замисълът на първото правителство на Тодор Бурмов, но либералите отказват. И то просъществува за кратко като служебно такова. Същото се случва и със заменилото го на митрополит Климент.

За пръв път истинска коалиция у нас се създава при изборите за Държавен съвет през 1881 г. и при съставянето на правителството на Драган Цанков през септември 1883 г. от умерените либерали и консерваторите. Интересното е, че то е изградено на базата на една много ясна програма относно това какви задачи трябва да решава. И то я изпълнява, след което консерваторите излизат от правителството. Политическата криза от 1886-1887 г., когато е заплашено самото съществуване на България като независима държава, води до временно обединение на крайни либерали и крайни консерватори, които влизат в първия кабинет на Стамболов. Но то също просъществува кратко, след като опасността от руската намеса преминава и Народнолибералната партия започва да управлява самостоятелно. Опозиционна коалиция се създава и след изборите за Третото Велико народно събрание през 1893 г. Тя е също доста разнородна. В нея участват южнобългарските съединисти, крайни либерали и крайни консерватори. След оставката на Стамболов през май 1894 г. тя поема властта в лицето на Константин Стоилов, който до края на годината обаче създава Народната партия, обединявайки остатъците от консервативната партия на Княжество България с южнобългарските съединисти. И управлява самостоятелно до 1899 г. След което отново следват серия от многопартийни кабинети.

- Кое е специфичното за многопартийните правителства и какви поуки от тяхното съществуване може да си направят днешните политици?

- Най-удачни са били тези, които са съставени от две сродни партии. При по-широк кръг от участници става все по-сложно - не само поради политическата им разнородност, но и поради липсата на коалиционна култура.
При една многопартийна система, когато нито една партия не може да получи нужното мнозинство, лидерите по принцип нямат желание за коалиционно управление. И затова кабинетите са нестабилни. Именно добър пример за успешна двупартийна коалиция е тази от 1911 г., когато цар Фердинанд назначава кабинет от Народната и Прогресивно-либералната партия.

Те са с близък профил - и двете са консервативни. И това до голяма степен предопределя сравнително успешното им управление и най-вече подготовката и провеждането на Балканската война. След тях идва също така стабилната коалиция на трите либерални партии, но техният общ изборен резултат е постигнат с големи трудности и машинации. Парламентарното мнозинство, на което се крепи кабинетът на Васил Радославов, е съвсем крехко. Властта му се опира на избухналата Първа световна война и присъствието на съюзническите немски и австро-унгарски войски. През юни 1918 г. либералната коалиция е заменена от друга - тази на Демократическата и и Радикалната партия, начело с Александър Малинов. Но това е правителство на малцинството и се крепи главно на доверието на цар Фердинанд, който търси начин България да излезе от войната. Едва след нейния край се изреждат на власт едни наистина широки коалиции, като за пръв път в изпълнителната власт влизат леви партии - земеделци и широки социалисти.
Но с постепенното отшумяване на следвоенната криза те се "стесняват", за да се стигне до еднопартийното управление на БЗНС.

- Излиза, че България трябва да бъде в много тежка криза, за да стигнат партиите до съгласие?

- Да, и това най-ясно се вижда по време на Великата депресия, когато се създава предизборната коалиция Народен блок. Той печели изборите през 1931 г. и Александър Малинов отново става министър-председател. Като такъв сглобява 5-партийно правителство, което има нужното парламентарно мнозинство. То крепи и последвалия кабинет на Никола Мушанов чак до преврата от 19 май 1934 г.

- При едно многопартийно управление кой от коалиционните партньори е губещ?

- Коалициите изхабяват бързо малките партии.
И това го видяхме и в най-ново време. Имам предвид Народния съюз, който сам по себе си бе коалиция, през 1997 година влезе в Обединените демократични сили и в крайна сметка се разтвори в тази коалиция. И причина за това бе не само смъртта на неговия безспорен лидер Стефан Савов, но и общата политическа философия.
Така, като в крайна сметка на времето Народната партия поглъща Прогресивнолибералната.

- А кое е най-слабото място на многопартийните правителства?

- Липсата на предварителна договорка. Тя може дори да не е публично обявена, но трябва да е разписана. И с това да са наясно и да я знаят тези, които трябва да я изпълняват.
Такива са били в миналото две коалиции - Народният блок, за който вече говорихме, и Демократичният сговор през 1923 г., насочен против БЗНС. Те са с много точно разписани ангажименти - и като правителствена програма, и като разпределение на ресорите - кой какво министерство ще вземе, колко областни управители ще има и т.н. Включително кой ще бъде председател на парламента и заместниците му.

- Споменахте за Демократическия сговор. Не е ли той първообразът на политически формации от най-новото време като СДС и ОДС?

- Сговорът отначало не е точно коалиция. Той не се стреми да обединява, а слива партии единствено, за да свали правителството на БЗНС с помощта на армията. И кабинетът на Александър Цанков не е на партийна основа. Но бързо става ясно, че нито армията може да управлява, нито пък може да се управлява извън партиите.
И затова се стига до коалиция, най-вече за да се противопостави на влиянието на комунистите и готвеното от тях Септемврийско въстание.

Тогава вътрешният министър Иван Русев дори обвинява Демократическата партия, че като не подкрепя обединението, всъщност работи за БКП. Сговорът по-скоро прилича на сегашния Реформаторски блок. Но изкарва два пълни мандата - от 1923 до 1931 г. В тогавашна Европа никъде, дори в Англия, няма партия или коалиция, която да изкара два пълни мандата.

- Не отиваме ли днес към италианския модел от 60-70-те години - на нестабилни коалиционни правителства и свързаните с това избори едва ли не всяка година?

- В Италия тази криза се свеждаше до това да не се допусне до власт комунистическата партия, която печелеше редовно до 30 на сто от гласовете. И се правеха всякакви компромиси в името на тази цел. След рухването на соцсистемата през 1989 г. нещата и там се промениха радикално. Реформираните комунисти на Романо Проди влязоха във властта, а старите партии изчезнаха.

- Какъв е изходът от сегашната ситуация у нас?

- Много се говори за голяма коалиция по германски модел от двете най-големи партии ГЕРБ и БСП. Такава коалиция винаги е стабилна.
Когато Александър Стамболийски прави кабинета си през 1919 г., предлага коалиция първо на комунистите, които са втора сила.
Но при нашия политически живот това е трудно осъществимо. Въпреки че почти цяла Европа се управлява от коалиции, при това съставени от далеч не сходни партии, както е не само в Германия, но и в Англия.

- Не буксува ли всъщност политическият ни модел?

- За 25 години се оказа, че парламентарната демокрация не е най-удачна за България. Може би трябва да се намери един по-добър баланс между президента и парламента.

Аз не съм привърженик на модела на САЩ, Русия и дори Франция, но все пак президентът трябва да има повече правомощия. Най-малкото, ветото му да се отменя не с обикновено, а с квалифицирано мнозинство в Народното събрание. Или да има правото да връчи мандат на онази партия, която той прецени, а не както е сега. Иначе просто е смешно да избираме пряко президент, който не може да направи нищо, а само да пречи.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели