Знаем ли от къде сме произлезли?
Създателите на днешна България, възприела и съхранила през вековете тяхното име, са Българите. Историята на Българите може да бъде описана още от дълбока древност ( І хил. пр.Хр.). Те принадлежат към кавказката (бялата раса), част от голямото индоевропейско семейство. Тяхната прародина е Средна Азия (района на планините Памир и Хиндукуш). Високо цивилизована обществена формация, древните Българи дълго време са определящ културен фактор в средноазиатските територии, носител на високи за времето си познания в областта на философското осмисляне на света, държавното управление, социалното устройство, военното изкуство, писмеността, езика, строителството. Важен продукт на древнобългарското познание е съвършеният от астрономическа гледна точка циклов слънчев календар, съзвездията в който носят имената на животни. ЮНЕСКО признава календара на древните Българи за един от най-точните сред известните до модерната епоха календари.
Религията на древните Българи е далеч от традиционното идолопоклонство, характерно за Античния свят. Тангра, върховното божество на Българите, няма изображение. Тангризмът е по-скоро философско-светогледно триединство на три субстанциални понятия – Тан (вселена), Нак (човек) и Ра (Бог), синкретично вплетени в една универсална, дълбоко осмислена философска формула. В нейната основа са трите ценности на българския мироглед – толерантност, лоялност и справедливост.
Приносите на Българите в световната съкровищница са многопосочни. На първо място е идеята за държавност, основана на справедливост и толерантно отношение към Другия, отхвърляне на робовладението и организиране на общество на свободния труд още в далечния ІІ в. сл.Хр. Забележителна е сравнително ранната частична християнизация на Българите, които излизат в защита на бъдещата общоевропейска религия заедно с Арменците в битка на Аварайрското поле (451 г. сл.Хр.) Падналите в боя Българи са обявени от арменската църква за великомъченици.
Българската държавност в Европа според най-стария български летопис “Именник на българските канове” датира от 165 година. През VІІ в. могъщият български кан Кубрат (632–665) оглавява държава, известна като Стара Велика България, съюзник на Византия във войните й с Аварите. В знак на почит ромейският император Ираклий удостоява Кубрат, който още в детството си приема християнската вяра, с високата римо-византийска титла “патриций” и го дарява с богати дарове.
След смъртта на Кубрат в 665 г. Велика България се преражда в две нови държави – Волжка България в района на Средна Волга и Дунавска България на Балканския полуостров, които през Средните векове играят ролята на щит за европейското политическо и духовно пространство. Част от Българите остават в състава на Хазарския каганат, други установяват своя държавност и в днешна Македония (Българите на Кубер) и на Апенините (Българите на Алцек).
През Х век волжките Българи приемат Исляма за официална религия и изграждат една от най-блестящите мюсюлмански цивилизации през Средновековието. Покорена от монголите на Чингиз хан през втората половина на ХІІІ в., държавата на волжките българи окончателно е унищожена от армията на руския цар Иван Грозни в средата на ХVІ в.