Поглед.инфо/ Приключенията на другарката Пашалиева в страната „Позитания“

8 септември 2008 г.

Мило мое дневниче,

днес много се вълнувах, докато пътувам за обичайната си месторабота. Малко преди да стигна „Позитано“, докато се гримирах и говорех по телефона, и шофирах със свободната си ръка - на предния капак се качи един дядо. Излетях бясна от колата и му се разкрещях: “Ей, ковчег, за Орландовци ли се забързал?! Не виждаш ли, че некрологът ти се подава от джоба, къде си тръгнал да пресичаш, бе?! Защо толкова държиш да пукнеш върху моя преден капак!“ А той ни жив, ни умрял, цветът на лицето му станал един такъв електриково - като последната рокля на Саманта Джоунс. Дядката беше забелил очички, но като го задърпах, взе че се поокопити. Оцъкли се насреща ми през две дебели лупи: „Ах, другарко Пашалиева, това вие ли сте? Ама вие наживо сте по-хубава от Валентина Терешкова в скафандъра! Какво щастие, че ви срещнах!“ Оказа се, че дъртакът навремето го раздавал ятак на Рило-Пиринския партизански отряд, а после хукнал да национализира земята, а после я кооперирал в нещо, наречено ТКЗС. По една случайност тръгнал да ми носи на „Позитано“ насоки за повишаване на съзнателността на членовете на БСП при провеждане на партийната пропаганда и агитация. Качих го в колата, но той продължи да бърбори, че империалистите и плутократите пак са нагиднали глава и си разиграват мечката на световната арена.

После дядката ми каза, че се сбъдва всичко казано от Марс и Лемън за това как на световната арена кумунизмът вече е изкопал гроба на гнилия капитализъм, който най-късно до 2012 г. щял да падне в него. „Учението на Марс е всесилно, защото е вярно“, издекламира възторжено пенсията. В същото време усетих неговата грижовна бащинска десница да се прокрадва между краката ми.

Нямаше как да му ударя шамар, защото държах волана, а пред нас имаше катаджии. Не исках и да го убивам – все пак дядката е един от последните избиратели на БСП. Ако така тръгна да трепя електората, скоро ще бъда безработна. Отпуснах се по течението и се унесох в мислите си за Марс и Лемън. Нищо чудно, че по-големият от „Лемън Брадърс“ е тръгнал да вдига революции, нали наскоро фалира. Реших да питам нашия премиер и лидер на БСП Сергей Станишев дали знае тия за готвената от тия двамата патаклама.

По едно време борецът срещу фашизма успя да провокира у мен клиторен оргазъм – зяпаше ме с очи, в които сияеше чувство за изпълнен дълг, ченето му се търкаляше по пода, а лигите му обвиваха лилавата ми чантичка „Луи Вюитон“. Прибрах се вкъщи и си легнах замислена защо днес в „Труд“ нямаше дописка за манифеста на Марс.

19 септември
Мило мое дневниче,
ето ме строена пред кабинета на другаря Станишев. Високи точкета, бежов делови костюм, едно разкопчано копче на ризата за бонус, цици наострени нагоре. Докато чакам, си припомних сентенцията на Кари Брадшоу: „Мъжете са като капачките за бира – ако ги отвориш и после не ги завинтиш на мястото им, пивото изветрява. Изпиеш ли я цялата, пък те гони махмурлук“. Много хора се притесняваха от него, говореха му строго на „вие“, обръщаха се треперейки към него с „Г-н Министър-председател“ или с „Другарю Председател“.

За мен той си беше "моят Серджо“. Не смеех да му казвам „Серж“, тъй като така го наричаше Ленчето Йончева, която не мога да понасям. "Серьога" пък му викаха Азер и останалите му съветници. „Серджо“ беше свободно и аз се възползвах.

Влязох тържествено в кабинета и тихо го предупредих, че се готви страш скандал в медиите срещу него заради някакви си Марс и Лемън, които фалирали и пуснали некъв призрак да броди из Европа. Като чу историята, нашият премиер си разтърка очилата и дълго ме наблюдава с благодарност. После ми разказа, че всъщност кумунистическият манифест бил съчинен от Марс и Ейнжълс, а пък Лемън всъщност се казвал Ленън и заминал с брониран влак да куфее на технопарада в Женева.

Отбелязах си, че следващият път трябва да го разпитам защо им е било на Бийтълсите на ходят на технопарад. Лидерът на БСП хвърли към мен благодушен поглед, с който ме насърчи да се запиша в Партийната школа, където да премина курс по идейно-възпитателна подготовка и да науча всичко за основите на марс-ленънизма. „Първият урок, другарко Пашалиева, усмихна се детински той – е от мене.

Прозорливият Ленън беше рекъл, че революционна ситуация имаме тогава, когато онези отгоре не могат, а онези отдолу – не искат. Ние, скъпа ми Жанет, обаче все още можем, а вие понеже сте отдолу, ще искате“. С тези думи той се приближи и ме накара да превия гръбнак пред разкопчания му за целта дюкан. Лапнах му го от воле. Усетих как най-малкият партиен член се налива с кураж и решителност, а гърлото ми се преизпълни с възторжени чувства към партията и правителството.

Прибрах се вкъщи и си легнах разплакана от радост и вълнение.

20 септември

Мило мое дневниче,
животът ме изправи пред съдбоносно решение – дали да гледам „Сексът и градът“ или да чета „Държавата и революцията“ на оня некъпан хипар Джон Ленън. Малко погледах и малко почетох – направих революционен компромис по своему. Харесвам работата си, обожавам да обвивам с нокти микрофона и да пускам най-кадифените тонове от гласа си на пресконференцията.

После се гледам по телевизията, и понякога забелязвам, че оня тъпанарка – фризьорката, ми е накъдрила накриво перчема. Веднъж дори брошката ми беше наопаки, едва не умрях от срам. Веднъж, точно когато Серджо отговаряше бойко на критиките на Иван Костов за образованието, черният ми сутиен прозираше под ризката, което се видя от милионите телезрители. Сигурна съм, че именно тази гледка парализира тогава опозицията и вотът на недоверие не успя да мине в парламента.

Днеска щях да пукна от скука в часовете на Партийната школа. Другарят Дъбов - опитен лектор и пламенен социалист, ни светна, че първото антифеодално въстание в света е дело на нашия Ивайло, който макар да бил свинар, повел потиснатите класи на бой последен с техните експлоататори и кръвопийци – болярите и придворните дами. Прекъснах го с въпрос дали Ивайло Калфин тогава е бил ерген, че е нямало кой да му се кара, че не се прибира вкъщи, а ходи с неогладен костюм на манифестации и кърка с мърляви бунтовници.
„Свинар, свинар, колко да е свинар? Ей го на - сега е външен министър“, нокаутирах го аз. Другарят лектор с мъка остави без отговор проницателния ми въпрос и се прехвърли да ми раздува за други кумунисти - санкюлотите във Франция. „Санколюти“ ги нарекли защото ходели без гащи“, добави той и за момент прикова целият ми пиарски интерес и моминско вниманиекъм себе си.

Тия френските палавници от третото съсловие като тръгнали от „Мулен Руж“, та опраскали цял Париж. Съборили Бастилията и си спретнали ретропарти, избичили парчета от 70-те с всички екстри - секс, наркотици и кан-кан. И така се надрусали, че отвинтили главата на краля и превърнали в комуна Елисейския дворец. После на сцената излезли Камий Демулен, Бабьоф, Робеспиер, Сен-Симон, Лафайет, Марат, Мирабо и Кондорсе, нареждаше белокосият партиен банкер.

„Другарю Дъбов, да ме прощавате, ама изострената ми партийна съзнателност не ми разрешава да не възроптая срещу чутите неистини. Тия може да са кумири само в очите на чалгаджийките от Белопопци, с леопардовите щампи и светещите мигли. Кифлите дето седат ти в скута и искат валута. Как може да не сте чували за Шанел, Армани, Версаче, Живанши, Жан-Пол Готие, Ив Сен Лоран?
Та партийната линия материалистически не може да не бъде в детерминация със световните модни тенденции. Да не би да намеквате, че тоалетите, с които се показвам по телевизията, са ревизионистки?“, не му останах длъжна аз.

Другарят Дъбов отговорно изпъшка и рязко ме надупи върху училищната скамейка. С едрите си работническо-селки ръце дръпна вертикално нагоре полата ми и вертикално надолу бикините. За секунди ме превърна в санкюлотка. После извади идеологически подкования си орган и го усетих да прониква през задния вход. Блъскаше все едно разбива вратата на Бастилията. Скоро крепостта на мракобесието падна сама сред стонове и телесни течности.

Когато се прибрах вкъщи и заспах, всичките ми съмнения, че във Франция третото съсловие е било съставени от гейове бяха изчезнали.

21 септември

Мило мое дневниче,
стигнах до извода, че най-голямата паплач на земята са журналистите. Засипват ни с идиотски въпроси, непрекъснато се кискат, а зад гърба ми говорят какви ли не отвратителни неща. Малоумници, не разбират ли, че сегашното правителство е най-човеколюбивото на планетата и че мъдрото ръководството на Станишев е нужно като слънцето и въздуха за всяко живо същество.
След всяка пресконференция четем изопачените ни до неузнаваемост държавнически мисли по лигавите им сайтове и вестници. Заедно с другаря Кутев ежедневно се възмущаваме от зловредните измислици и злостните нападки на т.нар. жълта преса. Понякога праведното ни възмущение стига до полунощ.

В такива мигове на исторически изпитания заедно с нашия секретар по медийната политика постигаме вълнуващо единодействие.
Другарят Кутев е занимателен събеседник и опитен разказвач, и аз много сурови житейски истини мога да науча от него. По отношение на любознателността и стремежа към усвояване на нови откровения от богатата съкровищница на социалистическите традиции аз никога не се щадя. На поредния семинар в Хисаря аз го причаках именно в градината, където някога са се разхождали римските императори – народни изедници и сексуални изверги, които обичали да изнасилват коне и други домашни животни.

В чест на Френската революция и санкюлотите под роклята си не сложих никакво бельо. Поначало не исках да плащам данък на никакви дребнобуржоазни предразсдъци, но все пак бях заредила чантичката с презервативи. Знаех ли нашите съдържателни мероприятия какъв плод могат да дадат?

Затиснах го в тъмницата върху една пейка в парка и го притиснах гръдта си в лицето му. „Мили другарю Кутев, скъпи Антон, позволете ми да ви наричам АК. Ах, другарю Калашников, с верните на партията ръце усещам как е готова да зазвънти стоманената ви цев. Бързо ще проверя кой калибър сте – 5,45 или 7,62?“, замърках му аз. И с младежко дръзновение и комсомолски плам поисках мен, преданата тесна социалистка, да превърне в широка.

Моят пряк партиен ръководител като истински житейски идеалист ми разказа с подробности целият екшън между Димитър Благоев и Янко Сакъзов от 1903 г. Отбеляза, че тогава чистият марсизъм взел своя категоричен реванш над опортюнистите социалдемократи, които се били продали на потисническите класи. Другарят Кутев отново се позова на Ленън, който твърдял, че отношението на кумуниста към социалдемократа е като на въжето към обесения.

Докато цитираше бийтълса, моят сладък Калашник се отдръпна от мен в другия край на пейката. Вдигна очи, погледна ме страстно и бавно изрече: „Другарко Пашалиева, трябва да ми кажете сега или никога, делото е на живот и смърт!“ Премрежих поглед като Миранда и го погалих въпросително с език по всички ерогенни зони, за които бях чела в „Космо“. Кутев стана прав и ме запита: „Жанет, кажете ми наистина ли другарят Станишев хареса моя Доклад за ускореното въвеждане на приципите на социалистическото съревнование в утринната физзарядка на членовете на първичните партийни организации, техните семейства и съкооператори?“ Едва го успокоих.

После още три часа с моя така и негръмнал Калашник обсъждахме детайлно решенията от последния пленум на Висшия съвет за плана по процедурите за подготовката на БСП за предстоящите парламентарни избори. Тръгнах си с пълни с челичена увереност недокоснати гърди, че победата срещу ГЕРБ е исторически неизбежна.

Прибрах се в хотелската стая и докато заспивах, ми хрумна, че третото съсловие във Франция се е превърнало вече в първо и това са гейовете.

22 септември

Мило мое дневниче,
бях на годишния партизански събор в местността „Копривките“ край Пловдив. Държат се другарите, нищо, че някои са набори на Робеспиер. Щом ме видяха с минижупа очите им светнаха. Някои наизвадиха допълнителни очила и всевъзможни лупи, други диалектически скъсиха дистанцията, за да се нагледат на новите ми прашки, върху които съм извезала със сърма чук и сърп.

Една пенсия тръгна да ме сваля с вехти като партията лафове за пролетариата. Говореше ми за челичните юмруци на дамбовските домостроители, за героичния подвиг на миньора Стаханов, който изкопал 102 тона въглища за 5 часа и 45 минути. „Другарко Пашалиева, ако ме пуснете за 6 часа във вашето минно находище, ще му бия рекорда. Аз съм ударник и половина“, предложи ми безсрамникът. Добре, че в този миг се намеси другарят Георги Гергов да отърве моминската ми чест от сигурно погазване и злоупотреба с класово положение.

Прибрах се уморена и не докрай доволна от напредъка си в научната дисциплина исторически материализъм. „Капиталът“ на Марс ми взе здравето, чета и плача, и нищо не разбирам. Виж, оня другия пич – Ейнджълс пише далеч по-читаемо. Не искам да съм марсистка, понеже явно съм родена за ейнджълистка.

Писна ми и от несвързаните брътвежи на оня Ленън. Йоко Оно да ходи да му чете „Философските тетрадки“. Изпаднала във временен дребнобуржоазен песимизъм, разлистих априлските ни поети. После се замислих за богатата душевност на др. Сергей Станишев, която може да бъде отразена само от богатство от категории. Преди да потъна в мокри политически сънища, така почти несъзнателно, осенена от свръхвдъхновение, написах първия си кумунистически стих.

На Партията
Не съм аз Пашалиева, ни Жанет,
а твой безименен войник,
срещу врага ни разнолик,
ще дам на всеки по минет.“