/Поглед.инфо/ България отново е на дъното на поредната класация, този път заради свободата на словото. Оплюти и окаляни, пак се запитахме защо продължаваме да сме на дъното.
„Климатът на насилие и пълната липса на прозрачност за истинските собственици на медии са сред причините България да се нареди на стотното място в класацията за свобода на словото на "Репортери без граници" за тази година”, заявява говорителят на организацията Оливие Базил в интервю за БНР. Сиреч, причините са си същите, но вече били „доста по-концентрирани”.
"Репортери без граници", която иначи продължава да мълчи например за опитите журналистът Петър Волгин и други инокамислещи като него да бъдат „сбутани в ъгъла”, смело заявява в доклада си, че България запазва най-задното си място в класацията „след една трудна година, белязана от пет месеца на големи протести и политическо напрежение”. Година, в която според „защитниците на свободата на словото”, български репортери многократно са ставали жертва на полицейско насилие по време на демонстрациите, призоваващи за оставка на правителството на Пламен Орешарски.
В такъв случай да считаме ли, че г-н Базил има предвид не просто какъв да е климат на насилие, а климат на полицейско насилие? Въобще в състояние ли е някой да твърди, било то и организацията "Репортери без граници", че журналисти и репортери доказано са станали жертва на полицейско насилие в т.нар. „нощ на белия автобус”?
Определено има много неизвестни в това уварнение от протестиращи, полицаи и журналисти, но доколкото ми е известно въпреки многобройните оплаквания, репортажи и разговори в студиото на тази или онази медия, до мемента нито един български журналист не е завел дело за полицейско насилие. В момента се води едно единствено дело за полицейско насилие срещу Веселин Денчев от Дирекция "Специализирани полицейски сили", като единственият установен пострадал от полицая е Кирил Димов, удрян с гумена палка по главата и по дясната мишница без предупреждение. Въпросният Кирил Димов май не е и особено известен с журналистическите си заслуги, нещо повече - като че ли никога не е имал нещо общо с медиите, с изключение на няколкото интервюта, дадени след черната „нощ на белия автобус”.
Какъвто и да е изходът от водещото се в момента дело, той ще разглежда случая на един гражданин, но не и на гражданин, който е пострадал по време на изпълнение на служебните си задължение на журналист или репортер.
Със сигурност голяма част от журналистите и репортерите през онази нощ не са успели да се разминат я с някой шамар, я с някой ритник, но можем ли и редно ли е упорито да твърдим, че те са станали жертва на полицейско насилие, дори когато те самите не се възприемат като жертви?
Липсата на отзвук от страна на журналистите и очевидното им решение да не потърсят правата си в съдебна зала ме навежда на мисълта, че вероятно повечето представители на медиите в онази екстремна нощ на масирани протести възприемат случилото се по-скоро като предвидим негатив в работата си, отколкото като вид насилие срещу тях.
Недоказаното все още полицейско насилие над журналисти прави доклада на въпросната НПО неубедителен, защото да базираш оценката си на нещо необосновано и голословно е не само неприемливо за организация от ранга на "Репортери без граници", но и показва липса на обективност.