/Поглед.инфо/ Тези дни участвах в дискусия на подобна тема с президента Първанов в Стара Загора. Беше ми интересно, както очевидно и на многото участници и слушатели. Голямата зала на хотел „Верея“ беше пълна и в нея се усещаше вниманието. Интересният и цветист език на участващите езиковеди, политолози, журналисти, политици, граждани събуди много мисли в главата ми, които предизвикват и този блог.
Единственият евродепутат, наказан за непристоен език през последните години е лидерът на британските националисти Найджъл Фараж. Той плати солена глоба зарази израза си, че председателят на Европейския съвет Херман ван Ромпой има „харизмата на мокър парцал”. Г-н Фараж не е глупав и знае добре какво говори. С внимателно подбрано поведение, той печели популярност в страната си дотолкова, че вече плаши консерватори и лейбъристи. И въпреки това получи наказание за думите си, защото те са извън приемливото.
Когато говорим за или на политически език, трябва да правим разлика между правилен език, острота и съдържание. Не е задължително да говориш простащини, за да е остър езикът. Както и
остротата не може да замести липсата на съдържание
Както сполучливо се изрази Ива Николова: „Езикът е дреха, а не можеш да облечеш нищо в нещо”.
Думата ми е за липсващото съдържание в политическия език. Вече преяждаме от простотии, заяждания, клишета от устата на политиците. Нямам време да изреждам, въпреки че примерите са много забавни, докато не осъзнаем, че те се говорят насериозно. Тотално липсва съдържание. Кой създава съдържанието в думите на политиците? Някой от т.нар.напоследък „задкулисие”? Някой с много пари, рано успял в живота? Кой стои не само зад „политическите решения”, но и зад „политическите послания”?
Аз съм свидетел как политици на различно ниво вече са абсолютно неспособни да произведат предизборна кампания без помощта на т.нар. „пиари” или специалисти за връзки с обществеността. Вместо да изработят сериозни послания и ангажименти, тези политици питат „пиарите” какво ще се хареса на хората. И така се получават едни послания, добре звучащи, с прекрасни клишета, които дават за всекиго по нещо – за младите, пенсионерите, наемните работници, предприемачите, местната общественост и т.н. След изборите тези послания се забравят по различни причини – заради коалиция, заради къса памет, заради това, че „нещата са по-сложни и искат време”. Най-лошото е, че вече и избирателите спират да търсят сметка, просто защото не си и помислят да вярват на обещанията.
Някой задава ли си въпроса
„Какво работи политикът?”
Или дори „Какво искаме да работи той?” Политикът се избира, за да управлява – той трябва да го може и да знае как да предизвика и осъществи някаква промяна. Обществото не го избира заради цветистия му език или заради това, че ходи да играе футбол. И в двете области със сигурност има по-добри. На политика се дава държавният механизъм и той трябва да го управлява без сътресения, в обществена полза. Освен това той трябва да отговаря на морални критерии и да се държи така, че да създава доверие в институциите. Последното предполага, че
политическият език е
различен от ежедневнага реч
Това са общи и задължителни условия за политиците. Затова подкрепям предложението на президента Първанов за създаване на етичен кодекс на политиците. Не защото те ще променят държанието си, а за да се знае каква е нормата и къде са отклоненията. Защото напоследък започваме да възприемаме отклоненията за норма.
След общите изисквания, идват „лявото” и „дясното”. Идеологическите разлики са много важни, но не са всичко. Очевидно е, че обществото очаква политиците да спазват поне някакви общи изисквания преди да имат идеологически различия. Затова и по много важни теми те трябва да намират съгласие. Съмнявам се, че гражданите избират, за да си осигурят театър на омразата и на тотално противопоставяне. Не, затова и рейтингът на парламента е с доста проблеми през последните години. От това губим всички.
Следователно политическият език трябва да е жив, но сдържан, да позволява консенсус, но не и размиване на отговорностите, да очертава съдържателни различия, но не и конфронтация за всичко. Затова преди да потърсят услугите на „пиари”-те, политиците трябва да знаят какво искат да кажат. А избирателите да не се увличат по формата, а да следят за това, предизборните обещания да не се забравят още в изборната нощ. Само тогава политическото говорене ще добие някакъв смисъл.