/Поглед.инфо/ След близо месец би трябвало да отбележим четвърт век посттоталитарна демокрацията в България. Симптоматично или не, но точно на този юбилей рухна представителната демокрация у нас. Това, слава Богу, не е краят на демокрацията, но определено е българският крах на най-глобалната й форма.
За пръв път у нас избирателната активност е под 50% и това не може да се окачестви другояче освен като крах на партийния вот – или на пропорционалната избирателна система. Нещо повече, независимо дали страната ще бъде управлявана еднопартийно или коалиционно, тази власт няма да е легитимна, макар и да е избрана законно. Ако правителството е само на "европейците" (ГЕРБ), по груби изчисления излиза, че около един милион избиратели (по-малко от една трета) ще командват над 5 милиона гласоподаватели. Ако пък правителството включва и ДПС (плюс някоя от по-малките партии), стойностите ще се променят, но не и съотношението.
При всички случаи едно малцинство ще управлява мнозинството. Това не прилича ли на олигархичните режими? Първо, това няма как да е демокрация в същинския й вид, и второ няма да е представителна и работеща демокрация – мнозинството в обществото винаги ще се нахвърля върху управляващото малцинство и в крайна сметка ще го отхвърли заради пренебрегване на интересите му.
Крахът на партийния вот личи и в друго. Официални лица сякаш бодро рапортуваха, че за пръв път в посттоталитарната ни история в парламента влизали най-много формации - цели 8 на брой. Ура! Тържеството на демокрацията и свободата! Само че това се случва при избирателна активност, която е под 50-процентния праг. Тази закономерност едва ли е случайна. Това че в парламента са влезли най-много партии, отхвърлени от над половината български избиратели говори за тежък сакатлък, ако не и уродливост на политическата и избирателната ни система. Всеки случай демонстрира колко е зле дереджето на партиите в очите на общественото мнение.
Фактът, че над половината избиратели останаха без политическо представителство също няма как да е върхът на свободата и демокрацията. Техният "електорален аутизъм" едва ли е въпрос само или най-вече на личен избор. Да, те консумираха свободата да не гласуват, но това е защото не видяха своята "кръвна група" сред политическите сили, а не защото изобщо не си падат по гласуването.
Така опираме до дилемата, която бе във фокуса на общественото ни съзнание по време на миналогодишната политическа криза – представителна или пряка демокрация, партиен или мажоритарен вот. В политически смисъл ние не сме свободни, защото след 1989-та се оказахме заложници на връзката олигархия - партокрация. Да, ние гласуваме, то фактически ние не си избираме депутатите, избират ни ги партийните върхушки, зад които в повечето случаи стоят именно олигарсите. В изборния процес ние изпълняваме поддържаща, макар и заключителна роля, при която собственоръчно пускаме в урната избора на споменатите две съсловия. Представителна демокрация бетонира техния политически монопол. Е, лидерите на партиите и обкръженията им се сменят, но партокрацията остава и прокарва олигархичните интереси. И няма как трагичното дередже на държавата ни да не е свързано с пропорционалната избирателна система и представителната демокрация – те са политическата среда, в която виреят корупция, конфликти на интереси, изродено правосъдие, търговия с влияние, връзки с подземния свят или некадърност.
Миналата година политическата ни върхушка се зае да променя избирателната ни система, но като цяло не посегна на партийния вот. И не случайно – мажоритарният вот можеше да отнесе немалка част от нея. Тя успя да замажи очите с преференциалния вот, който на сегашните избори и на наша почва логично не успя да върже плод. Фирата от 206 854 недействителни бюлетини е резултат и от объркването на хората от условията на преференциите. Тази "преференциална контузия" на сегашния пропорционален вот ще отпадне автоматично при едни мажоритарни избори.
Ако трябва да се перифразира една знакова фраза от тоталитарното ни минало, пряката демокрация и мажоритарният вот са ни необходими като слънцето и въздуха за всяко живо същество. Някои ще контрират, че при този вот победените остават без парламентарно представителство. Да, ама над 50% от избирателите (по-точно 3 431 873 души) останаха без такова представителство именно при сегашния пропорционален вот.
Естествено, че мажоритарната система си има кусури, но тя има характеристика, която дава надежда за изход от политическото тресавище, в което е затънала държавата ни. Тя може да намали влиянието на тандема партокрация - олигархия. На олигархията е по-лесно да държи в ръце върхушките на 5-6 партии и техните кандидати, но едва ли ще може да контролира стотици кандидати, особено ако те се издигнати не от партиите, а от гражданското общество. А и самите партийни върхушки ще търсят за кандидати не апаратни послушковци, а избираеми личности. Тук разбира се, трябват и други промени в избирателния закон – примерно без парична или с минимална парична вноска, както и задължителен ценз за елементарна грамотност.
Алтернативата ни е да избираме личности, които по тази причина ще бъдат далеч по-отговорни пред избирателя. Алтернативата е в политическия ни хард диск новоизбраният парламент да смени представителна с пряката програма. А ако не желае, би следвало да го принудим с протести, които ще са много по-належащи, ако не и съдбовни, в сравнението с миналогодишното негодувание.
---------------------
Юри Михалков е журналист международник, работи в Агенция БГНЕС. Работил е във вестниците "Кооперативно село", "Земя", "Стандарт", "Сега".