/Поглед.инфо/ Премиерата на „Имало едно време в България“ е на 31 октомври от 18 ч. в зала „Вяра“ на Столичната община

Излезе от печат една необикновена книга на издателство "Синева" – спомените за България на английска писателка и изследователка Мерсия Макдермот, която е емблематично име за поколения българи. В продължение на 17 години тя живее и работи в страната ни, а след това посвещава на нея години писателски труд. Няма друг чужденец, който да е направил за България и за нейната национална кауза толкова много. Влюбена в „този изстрадал и велик народ – българите“, Мерсия създава невероятната четирилогия – пантеон на нашите национални герои: биографиите на Васил Левски, Яне Сандански, Гоце Делчев и Димитър Благоев. Както казва самата тя, и четирите биографии са на "видни български революционери, чийто живот е подчинен на принципа, обобщен от Яне Сандански: "Да живееш, значи да се бориш. Робът за свобода, свободният за съвършенство". Мерсия пише книгите си на английски за своите сънародници и ги издава във Великобритания, за да ги запознае с историята, бита и духовността на българите. След това част от тях са преведени и издадени у нас. За съжаление, все още не познаваме в превод книгите й за бита и духовността на българина, за богомилите, за историята на България (ХІV-ХІХ в.). В последните години Мерсия Макдермот работи активно с издателството „Синева, което предложи на читателите биографиите на Димитър Благоев, Яне Сандански и Гоце Делчев. Новата мемоарна книга на Мерсия – „Имало едно време в България“, се появява на български за пръв път, преводът е на Лиляна Ванова.

Мерсия Макдермот е родена на 7 април 1927 г. в Плимут в семейството на военен хирург и учителка. Завършва руска филология в Оксфордския университет. Идва за пръв път в България през 1948 г. като участник в студентска бригадирска бригада от Оксфорд на строежа на яз. „Георги Димитров“ (сега „Копринка“) и това предопределя живота й за години напред. Преминава курс по български език в Лондонския университет и през учебната 1963-1964 г. преподава в Английската гимназия у нас, а от 1973 до 1989 г. тя живее за постоянно и твори в България. Преподава в столичната Английска гимназия до 1979 г., когато защитава дисертация в Института по история при БАН. Самата тя споделя: „Преди много години в Лондон имах възможност да защитя дисертация за докторска степен, но отказах, защото от темата, която ми бе предложена, там се интересуват съвсем тесен кръг специалисти. Аз исках да просвещавам моя народ върху българската история. Затова реших, че няма смисъл да си губя времето с подобна работа, и се заех с книга за българската история. Сега именно в страната на Паисий Хилендарски имам възможност да защитя дисертация, написана според моите разбирания“.

След това (до 1989 г.) Макдермот води курс по „Национално-освободителното движение в Македония“ в Историческия факултет на Софийския университет. Изследва българската история и архивните документи, обикаля цялата страна, посещава почти всички места, свързани с проучванията й – така, както едва ли го е правил някой от собствените ни историци. В свое писмо, пратено специално, за да бъде публикувано във в. „Дума“ през 2017 г., тя написа: „В България доколкото ми беше възможно, аз посещавах местата, свързани с живота на моите герои... Яне е роден и убит в Пирин планина, но на места немного достъпни. Все пак със съдействието на различни хора успях да отида до много села. И за мое голямо удоволствие видях един орел, който се виеше във въздуха над гроба на Яне Сандански. Народните песни не лъжат!“ .

Книгите на Макдермот са написани със скрупульозността на изследовател, въздигащ фактите в култ. В същото време повествованието не е в сух академичен стил, а привличат читателя с темпераментността на разказа, с много неизвестни дори за българите подробности от личния, обществения и политическия живот на героите си, с препратки от отминали събития към парещи въпроси на нашето съвремие, чиито отговори и днес пораждат страсти. Когато през 2018 г. й бе присъдена и обявена по време на събора на Бузлуджа наградата на БСП за научни и политически разработки „Димитър Благоев“, тя във видеозапис се обърна към участниците:

„Драги другарки и другари,

Искам от все сърце да ви благодаря за тази висока награда, за тази голяма, съвсем неочаквана чест. Точно по това време преди 70 години бях в България за пръв път като член на британската младежка бригада "Майор Франк Томпсън". Ние участвахме в строителството на големия язовир близо до с. Копринка. За мен върховният момент на онова първо пребиваване в България беше нашата среща с Георги Димитров в двореца "Евксиноград". С него прекарахме цели два часа и на прощаване ние му дадохме обещание, че няма да забравим България. Моите книги представляват изпълнение на онова обещание, дадено на Георги Димитров лично преди толкова много години.

Тогава дойдох в България да участвам в строежа на социализма. Биографията на Димитър Благоев написах първо за английските социалисти, те да го вземат като пример, да се учат от него. И днес, ако с тази книга аз мога да допринеса нещичко за делото на Дядо Благоев в България, аз ще бъда безкрайно щастлива. Още веднъж ви благодаря.

Да живее социализмът!“

Дълги години Макдермот е председател на Англо-българското дружество със седалище в Лондон. Тя е чуждестранен член на БАН и доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Почетен гражданин на Карлово и Благоевград, носител на български високи държавни отличия – Орден на розата, орден „Кирил и Методий“, орден „Мадарски конник“. За 24 май 2017 г. Министерството на културата на България я удостои с най-високото си отличие, което й бе връчено в Лондон - "Златен век'' с огърлие и грамота.

Само преди дни се простихме с големия наш писател акад. Антон Дончев. Затова искам да цитирам думите на Мерсия за него, които се съдържат в новата книга със спомените й, поместени след красиво и емоционално описание на Родопите:

„Когато за първи път посетих Родопите, малко чужденци бяха стигали по-далече от Бачковския манастир, втори след Рилския по красота и значение, и разположен навътре в зеления лабиринт, недалече от Пловдив. Земята отвъд е най-бедната и най-изостаналата част от България, с висок процент на неграмотност преди Втората световна война и значително мюсюлманско население. Никой не мислеше, че там има нещо интересно за гледане и всички ме убеждаваха да не отивам. Чак през 1965 г. срещнах един човек, който не само искаше, но и положително беше нетърпелив да ме заведе там. Това беше Антон Дончев, автор на забележителен исторически роман, чийто английски превод аз се съгласих да редактирам. В крайна сметка, романът беше публикуван в Лондон от Петер Оуен през 1967 г. под заглавие „Време за раздяла ”, действието му се развива през 17 в. когато Отоманската империя е във война със западните католически сили, включително Венеция и се опитва да укрепи южната си част, като принуди българското население на Родопите да приеме исляма, в противен случай го очаква смърт. Романът разказва сърцераздирателната история на измислена, но типична долина, наречена Елинденя, където цели общности са били разпокъсани, тъй като някои избират да се подчинят и да сменят религията си, докато други отказват твърдо.

„Време разделно” е произведение с голяма сила и красота, макар и на места почти непоносимо трагично, и със сигурност си заслужава да бъде прочетено от всеки, който търси начин да вникне в духовната история и специалния характер на Родопския регион. Всички места, описани в романа, от укрепеното имение на турския управник до трите езера, всяко като излязло от приказен свят и всяко напълно различно от другите, те се основават на действителни места в околностите на Смолян и Антон Дончев реши, че ако мога сама с очите си да видя оригиналите, това безспорно ще ми помогне да редактирам превода. Така при първото ми посещение в Родопите бях отведена сякаш направо в тайното сърце на тази много различна част от България...“

Мерсия в последните години не пътува извън Англия, но в телефонните разговори, които съм имала с нея, винаги съм се изненадвала от чистия български език, който тя говори и досега. Не мога до пропусна и още един наистина подвиг на г-жа Макдермот: на 3 март 2009 г., в деня на Освобождението ни, тя произнася в Европейския парламент в Страсбург слово „Левски и днешният свят“. Ето няколко цитата от това слово:

„През 1948 г. дойдох за пръв път в България като студентка. Помагахмe на строежа на язовир „Копринка” край Казанлък. Дотогава нищо, съвсем нищо не знаех за българската история. Бяхме само чули за зверствата след Априлското въстание, но разбира се нищо не знаехме за средновековната култура на България, за революционното движение, дори не ми беше ясно, къде точно беше България, когато тръгнах от Англия като бригадирка с група от други английски студенти. Понеже следвах руска филология, знаех поне за Инсаров от романа на Тургенев „В навечерието”. Знаех, че има български патриоти, чисти хора, които се борят за свободата. Обаче името на Левски, на Раковски, на Ботев още ми бяха непознати. Знаех малко за Берлинския договор, защото учехме за него в училище. Искам да се извиня пред вас за това, което Англия е направила на България. Може би затова като разбрах, че вашата страна има героична история, когато разбрах, че България е красива страна, поисках да науча повече за България. Обаче не можах да намеря книги в Англия в обикновените библиотеки.

По-късно разбрах, че имало книги, в големите библиотеки на Британския музей. Разбрах, че има книги, написани от Братя Бъкстон например, но не можах да намеря книги, разбираеми за обикновения читател. И тогава реших като Паисий Хилендарски, че аз самата следва да създам такива книги. Затова започнах да пиша за българската история. А когато разбрах какво Англия и другите велики сили са сторили на един достоен и беззащитен народ, аз поисках да разкажа пред света какви страдания сме ви причинили. И видях, че въпреки всичко това българите уважават другите народи, не са изпълнени с омраза към тях…”. Разбрах, че българите ценят хубавото у другите народи. Най-напред аз написах една история за българите и България по време на турското робство. Когато правех изследвания за тази книга, открих Васил Левски.

„Когато събирах материал за Левски, аз имах честта да подържа в ръката си неговото джобно тефтерче. Това е едно от най-големите съкровища на България, в което той е записал всяка похарчена стотинка народни пари. За игла, за маслини, дори за една изгубена монета… За всяка стотинка народни пари той се отчита пред Организацията. А днес знаем какво става по света? Затова всички трябва да знаят за Левски, за неговия пример. Може би най-важното днес е, като виждаме каква омраза има между хората, най-важният завет на Левски: хората могат да живеят мирно и дружно. И дори да мразиш управниците на една страна, не трябва да приемаш нейния народ като виновник за това… Ние знаем, че всички сме братя. Ние, хората, имаме някои еднакви гени в родословните си дърветата. Представляваме един свят. Васил Левски е показал това. Младежта от цял свят обича Че Гевара. А Левски е равен, бих казала и по-значим от него. Той също заслужава да бъде известен като Че“…

„Моята цел беше да направя нещо полезно за България, понеже ние, англичаните, сме й сторили доста злини. И да представя най-хубавите български качества пред целия свят като залог за едно по-добро мирно бъдеще!“

Някой друг да е говорил по този начин за България в ръководна институция на ЕС? А ето как Мерсия се отнася към това, което става днес в България – както го е казала в „Имало едно време в България“:

„Изглежда много българи са си въобразявали, че отивайки на запад, и присъединявайки се към Европа, автоматично ще получат достъп до ослепителното изобилие от потребителски стоки на Запада, без да се лишават от предимствата на социалистическата икономика. Изглежда не им е хрумвало, че в една конкурентна пазарна икономика могат да се окажат на дъното, в редиците на излишните, неспособни да споделят благоденствието, или че промишлеността и селското стопанство на тяхната страна могат да западнат и да се сринат до почти колониална зависимост от чуждестранни инвестиции…

Така или иначе България е почти неузнаваема за онези от нас, които я познавахме преди 1989 г. По всяка вероятност и онези читатели, които я познават едва след 1989 г., ще намерят моите скици от живота тогава също толкова неразбираеми! Тези мои спомени са свързани с един, до голяма степен изчезнал, свят и като такива трябваше да ги запиша. С течение на времето установявам, че противно на твърденията на Шекспировия Марк Антоний, всъщност точно хубавите спомени продължават да живеят и аз все още мисля за България, макар и не без тъга, като за мястото, където прекарах едни от най-странните, но най-щастливи години в живота ми“.

ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

Когато видите знака "фалшиви новини", това означава, че тази статия е препоръчително да се прочете!!!

Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com