/Пглед.инфо/ През месец март тази година се навършиха 80 години от деня на случване на две важни събития, свързани с историята на България: спасението на нашите евреи в пределите на старите граници на страната и депортацията на техните събратя от така наречените „нови земи” – Тракия и Македония.

Тези важни събития в нашата нова история бяха мащабно използвани като повод за продължаващото усилие на набиращите сила опити за реабилитация на фашизма в България.

Около датата на провалената депортация на евреите от старите предели на България пoвечето медии се занимаваха с този въпрос или с това събитие, изначално преиначавайки историческата истина. Възвеличаваше се ролята на част от управляващото фашистко мнозинство в 25 Обикновено народно събрани начело с неговия подпредседател Димитър Пешев, ловко се отхвърляше каквото и да е определение на режима на тогавашна България като фашистки. И накрая се възвеличаваше ролята на монарха като спасител на евреите.

В същото време неголяма, но добре организирана група от позакъснели монархофашистки анализатори на събитията от преди 80 г. обясняваха защо не са били спасени 11 343 евреи от т. нар. „нови земи”. Както е известно, тези представители на еврейското малцинство в тогавашна Югославия и Гърция не са били български граждани и затова е нямало как българската държава да се застъпи за тях. Като причина за това се подчертава, че териториите на т. нар. „нови земи” – Вардарска Македония, Егейска Македония и Западна Тракия – не са били пълноценна собственост на българската държава. Действително положението е било такова.

Тук се срещаме с една колосална пропагандна измама на тогавашния фашистки режим, че вследствие на „блестящите победи“ на Вермахта и италианската армия на Балканите България се обединила от Дунав до Бяло море и от Охрид до Черно море. Така го е обявил в Народното събрание министър-председателят проф. Богдан Филов на 19 април 1941 г. Всъщност истината е съвсем различна – така наречените нови земи – Вардарска Македония и Беломорска Тракия не са нова собственост на Царството, а на Третия Райх, чийто фюрер великодушно дава под наем тези земи за временно администриране от българските власти до края на войната. С това с гръм и трясък отлита прикачената тогава титла на Кобурга – „цар-обединител“. При това обявяването на тази иначе гигантска лъжа е било съпроводено с мощно ,,ура“ и хорово изпълнение на „Шуми Марица!“ от депутатския корпус. Опитите за изказване на представители на демократичната буржоазна опозиция – Петко Стайнов и Никола Мушанов - са били решително пресечени от бодърстващите представители на монархофашизма. Минават две години от това „славно“ събитие – време, през което действа приетият през декември 1940 г. Закон за защита на нацията – един абсолютно издържан във фашистки стил нормативен акт, усеща се крайното ожесточаване и на вече 20 години действащия Закон за защита на държавата и неумолимо разрастваща се гражданска война и в България, и в т. нар. нови земи.

Така пада първият мит за цар Борис като обединител на България. Това просто е една лъжа. Чрез нея съвременните наследници на монархофашизма се опитват да оправдаят безпрепятственото предаване на онези нещастни 11 343 мъже, жени и деца. Те са изгорени от нацистите в лагерите на смъртта. И винаги ще тежат на съвестта на тогавашните български администратори от новите земи. Тях българският народ нямаше как да ги спаси, защото тези хора нямаха българско гражданство, а както стана дума – те не са го придобили, защото тези земи не са били собственост на България.

В периода от включването на България в Тристранния пакт до опита за „окончателно решение на еврейския въпрос“ стават много събития. Две от тях са изключително важни: вероломното нападение на нацистка Германия и нейните привърженици от целокупна Европа срещу СССР на 22 юни 1941 г. Второто събитие: това е обявеният на 2 февруари 1943 г. разгром на нацистката армия от съветските военни сили при Сталинград. Именно това събитие изиграва скритата, но мощна роля за спасението на 50 000 евреи в старите предели на страната. От победата на Червената армия при Сталинград до 10 март 1943 г., когато българските евреи е трябвало да бъдат депортирани в Германия, минават 40 дни - достатъчно време за по-прозорливите монархофашистки депутати в 25 НС.

Много по-прозорлив от тях се оказва изпълняващият длъжността (и. д.) цар Борис Сакскобургготски. По спомените на неговия „таен съветник“ дъновиста Любомир Лулчев при срещата си „царят“ му споделил със странния българо-турски израз „бизим пиридставление битти“ – нашето представление свърши. В същото време кюстендилският депутат и подпредседател на Народното събрание Димитър Пешев започва да събира подписка за отмяна на депортацията на евреите. Не може да се отрече, че военната катастрофа на Вермахта при Сталинград е оказала своето влияние върху инициативата на Пешев и др. подписали неговото писмо за спиране на депортацията на евреите.

Днешните монархофашистки историци пускат поредната измислица, че върху „царя“ Хитлер упражнил невероятен натиск. С една дума, Хитлер искал, ама нашият монарх не давал. Тук е съвсем естествен въпросът изобщо възможно ли е било някой да се противопостави на истеричния фюрер? Естествено не.

Самият А. Хитлер изобщо вече не е интересувал от някакви си евреи в затънтения Югоизток на Европа. Той изцяло е бил обсебен от катастрофата на Вермахта при Сталинград.

Но тогава действа зловещият и безмилостно унизителен Закон за защита на нацията. В него е въплътен духът на векове насаждания в Европа предразсъдък за пагубната роля на еврейството в световната история. Този дух нашепва:

„Евреите ли? Че то е толкова ясно! Eвреите са коренът на всички злини в обществото. А това ги прави особено опасни за духовното и телесно здраве на българската нация…“

Такова е в най-сбит вид съдържанието на Закона за защита на нацията /ЗЗН/, гласуван от 25 Обикновено народно събрание. Но за да не пропусне нещо, което би дало възможност на евреите да вършат присъщите си злодеяния, то гласува още седем допълнения към вече споменатия закон.

Това става в самия край на 1940 година, когато в България властва монархофашисткият режим на т.нар. „цар” Борис.

Каква държава е била България през 1943?

Няма и не бива да има никакво съмнение каква държава е била по това време – монархофашистка.

Страните от цяла Европа, с изключение на Великобритания и СССР, са в ръцете на Хитлер. Съвременна Европа бавно, но сигурно се фашизира, но все още срамежливо скрива част от тази истина, а тя е, че антисемитизмът на Стария континент между двете световни войни е заразил целия стар континент.

Нека да се върнем в България. Какво става в това прекрасно царство, ръководено от трогателно предан на народа цар, работлив народ и блестяща интелигенция с правилен фашистки мироглед. България – една процъфтяваща монархия, по думите на съвременните реанимирани монархофашисти със силна национална валута и второ място по жизнен стандарт в Европа.

За всичко това ни говори историята на нашата родина.

На 24-ти декември 1940 година Обикновеното Народно събрание с подавляващо мнозинство гласове приема Закон за защита на нацията (ЗЗН), който, заедно с приетия 15 години по-рано Закон за защита на държавата, очертава още веднъж рамките на зловещия монархофашистки режим в България. Всъщност България постепенно се фашизира пет години преди влизането й в Тристранния пакт. Има и още нещо: в края на 30-те години в Европа все по-отчетливо се усеща лекият повей на голяма нова война. Възходът на нацизма е неудържим – през пролетта на 1938 година Австрия се присъединява към Третия Райх. През 1938 година откъсват от Чехословакия Судетската област; през пролетта на 1939 година оставащата от Чехия територия е окупирана, а Словакия става „независима” клерикалнофашистка държава. През есента на същата година Полша капитулира пред Вермахта. Нацистка Германия разпростира своята власт почти над цяла Европа.

Едновременно с това, вече съвсем императивно, се разпространява и нацистката идеология, една от основните догми на която е расовата „теория” с нейното ядро – антисемитизма.

Всъщност нацистите легитимират като държавна политика това обществено явление – първо в Германия, а после и отвъд нейните предели. И Европа го възприема без особена съпротива като... една от своите ценности. Даже тъй наречената европейска средна класа е заразена от антисемитизма, при това в страни, които имат вековни демократични традиции.

Друга, още по-неприятна истина за Европа от тези години се състои в това, че антисемитизмът се разпространява неотклонно заедно с антикомунизма. Мощната европейска реакция, която вижда в Хитлер „архитекта на нова Европа”, възприема неговия лозунг: „В тази Европа няма място за евреи и комунисти”.

В този смисъл България не представлява особено изключение. Още в края на 20-те и в началото на 30-те години на 20 век, под впечатлението от поразителните успехи на нацизма, в страната започват да се появяват крайно десни антисемитски организации. До встъпването на България в Тристранния пакт, въпреки привидната забрана на каквито и да е политически организация, у нас се появяват точно 10 профашистки младежки организации. Най-ярка и безкомпромисна е Ратници за напредък на българщината (под българщина следва да се разбира съвкупност от черти, свойствени за българския народ). Освен тях функционират Съюзът на българските национални легиони, ,Общобългарски съюз „Отец Паисий”, Български национален младежки съюз, Съюз на военните от запаса и др.

По-късно към тях се присъединяват казионните младежки организации „Бранник” и „Орле”. След 1923 година за определено време прогерманската буржоазия и нейната преса поддържат антисемитизма във всички негови форми – от умерените до най-гнусните.

Идва време и за първите улични антисемитски изстъпления в София, организирани са тъй наречените ратници, което е само прелюдия към законодателното утвърждаване на антисемитизма в качеството му на държавна политика. Неслучайно главните поборници на антисемитизма Петър Габровски и Александър Белев са ратници. Само че още преди това, с помощта на друг закон (Закон за защита на държавата), е даден старт на антикомунизма. Този закон се явява начало за юридическото оформяне на фашизацията на България, а подготвяният Закон за защита на нацията – неин юридически край.

Подготовката за него, както е известно, започва отдавна. Фашистките настроения на прогерманската управляваща политическа клика са не само резултат, но и причина за включването на България в Тристранния пакт. По своята същност Законът за защита на нацията (ЗЗН) е кървава заявка от страна на профашистката клика в София относно нейното бъдещо тясно сътрудничество с Райха.

Подготовката на закона започва още през лятото на 1940 година, когато бъдещият шеф на създадения с решение на правителството комисариат по еврейсите въпроси (КЕВ) Александър Белев е командирован в Германия, за да „изучи опита” на нейната борба против „световното еврейство”. Така че не може да става и дума за оправдания поради оказан натиск на Германия върху българското правителство да провежда антиеврейска политика.

Във връзка с официалния антисемитизъм в страната могат да се видят и други събития, по-важни от тази командировка. През ноември 1940 г. предстои официална среща между цар Борис III и Хитлер. Ускорената подготовка на ЗЗН е необходима за българския монарх, за да се появи пред Фюрера в най-добър вид и да спечели неговото доверие, понеже в страната открито действат сили, които са непосредствено зависими от нацистка Германия. Това е петата колона на българските предатели – легионери, ратници, отецпаисиевци и пр., които не крият своето отношение към „еврейския въпрос”.

Царят добре знае истеричните антисемитски изстъпления на Хитлер и затова бърза да се отчете пред него със своя Закон за защита на нацията (ЗЗН).

Съвременната монархофашистка историография тълкува тези колебания на монарха като проява на държавническа мъдрост. Самият Кобург е напълно безразличен към „еврейския въпрос”, но неговото неистово желание да съхрани трона обективно го прави съучастник в адските деяния на нацизма - от началото до края.

Не е случайно и друго: подготовката и приемането на ЗЗН от 25-ото Обикновено народно събрание става при правителството на Богдан Филов, който определя себе си като „необучен политик”. Своите обществено-политически възгледи той оформя окончателно относително късно – едва в края на 30-те години от 20 век. Преди това той просто е един от възпитаниците на немската култура. Но за разлика от много други немски възпитаници, които са антифашисти, с възхода на нацизма той възприема и неговата идеология. Затова не е случайно, че Б. Филов внимателно следи работата на комисията по антисемитските закони и е един от най-ревностните й поддръжници.

В началото на октомври проектът за закона е вече готов, а на 7-ми октомври е утвърден от Министерския съвет и е внесен за разглеждане в Народното събрание.

Още по-жестоки формулировки на текста към закона са предложени от министъра на правосъдието Васил Митаков, който е убеден, че борбата с евреите трябва да се води с „твърда ръка и безпощадно”.

На 24 декември 1940 г. позорният за България антиеврейски закон е приет с огромно мнозинство от Народното събрание.

В това няма нищо удивително. Създаденото при активното и открито участие на полицията по време на изборите 25-то Обикновено народно събрание е просто псевдопарламентарна декорация на монархофашизма в България. Немногочислената опозиция в него – либерално настроените интелектуалци, комунисти и земеделци – е подложена на постоянен натиск; но тя е достатъчна, за да покаже доколко е разделено българското общество по „еврейския въпрос”. И именно това разделение помага по-късно да се спасят 50 хиляди български съграждани от еврейски произход.

От депутатите-комунисти против ЗЗН гласуват Любен Дюкмеджиев, Тодор Поляков; от демократите – Никола Мушанов, Петко Стайнов и др. Самият закон се състои от 4 части и като цяло това е типичен дискриминационен фашистки нормативен акт. На ”еврейския въпрос” е посветена втората част, озаглавена „За лицата от еврейски произход”.

Необходимо е да се подчертае, че този закон не е копиран от нацистките Нюрнбергски закони. Той съответства на българските условия, като превес получава религиозният пред расовия подход. Което не прави законът да е по-малко унизителен или репресивен..

По ЗЗН на евреите е забранено:

- да избират и да бъдат избирани в органите на централната и местна власт; в каквито и да било обществени организации;

- да бъдат назначавани на ръководни длъжности в държавни, местни и частни юридически организации;

- да служат в армията и да бъдат членове на творчески съюзи;

- забранено им е да сключват брак с българи и българки;

- ограничава се дейността на евреите в стопанската сфера;

- ограничиват се правата на евреите и правата върху тяхната собственост.

ЗЗН и всички тези дискриминационни мероприятия разделят дълбоко българското общество.

Интелектуалната шайка на съвременните монархофашистки историци ни рисува една удивително привлекателна картина за отношението на монархофашистката власт към евреите. Тези „световни вредители“ са интернирани от София, но всъщност по твърденията на горепосочената шайка, те били изпращани в провинцията, където заживявали спокоен живот. Ако са били интернирани в села, там са се хранили с мляко и сирене. Всъщност не са били притеснявани от никого и безметежно са дочакали края на войната. Тази съвременна проява на исторически идиотизъм би учудила доста хора. Но знаещите добре историята ни най-малко не се учудват на твърденията на тези историци от монархофашистката порода.

Против закона се обявяват нелегалните Работническа партия и Работнически народен съюз. Към тях се присъединяват легалната либерална опозиция от прогонените след 19 май 1934 година партии - радикали, народняци, демократи. Това са представители на буржоазнодемократичната опозиция в парламента. Против ЗЗН се обявяват също:

-Българската православна църква;

-Съюзът на българските писатели;

-Съюзът на адвокатите;

- Съюзът на българските лекари;

- Комитетът на българските кооперации.

Дори представители на правителственото болшинство в Народното събрание – Иван Петров, Марин Тютюнджиев и Георги Кондарев – гласуват против фашисткия закон. Тогава прехваленият защитник на евреите – адвокатът Димитър Пешев не се е сетил да стори това. Той подкрепя ЗЗН.

Няма да е пресилено, ако кажем, че цяла прогресивна България застава против Закона за защита на нацията. Което е голяма сила. Тя става истински израз и носител на изключителната етническа и религиозна толерантност на българския народ. Именно тя се противопоставя на силите на българския фашизъм в неговата ярко изразена монархическа форма.

В тази монархическа опаковка поведението на прогерманския политически елит се показва като типично фашистко. В хода на реабилитация на монархофашисткия режим в България съвременните негови издънки изтъкват „особените заслуги“ на монарха за спасяването на евреите в България. След като веднъж е провъзгласен за „цар-обединител“ сегашните оправдатели на българския фашизъм въздигат монарха, лепвайки му още едно величаещо го определение – „цар-спасител на евреите“. Какъв спасител на евреите е бил този т. нар. цар, личи от неговото изказване пред Св. Синод, който в пълния си състав се обявява против антисемитските закони и кампанията по депортация на евреите в лагерите на смъртта.

„B речта си пред архиереите- според протокола – той подчерта „големите пакости, които спекулативният дух на еврейството прави на човечеството от векове.

Тоя дух навсякъде е създавал омраза сред хората, безверие, морално разложение и родоизмяна сред народите изобщо.

Тоя дух на спекула и отрицани е създавал и създава сред обществата и народите недоволство, спорове, конфликти, войни и всякакви други злополучия.

На тоя спекулативен дух до голяма степен се дължи и сегашният световен катаклизъм.”

Ето значи кой според Кобурга е предизвикал тогавашния световен катаклизъм, т.е. Втората световна война : евреите, разбира се.

„Вярно е”, продължава „царят на българите”, „че някои от големите народи добре използват събраните чрез тоя спекулативен дух богатства на еврейството”.

Няма съмнение, че тогава това са Англия и Америка, с които от 13 декември 1941 г. България е в състояние на война. Но за разлика от тях, в които властва плутокрацията, има други от европейските народи, които „вече са се уверили, че еврейската спекулация е фатална спънка за свободното тяхно духовно, културно и национално-стопанско развитие.

У тях е узряло съзнанието, че колкото по-скоро бъдат освободени от влиянието и експлоатацията на еврейството, толкова по-скоро и по-здраво ще се засилва и укрепва тяхното национално чувство и тяхното родолюбие.”

Ето в това е искал да убеди членовете на Св. Синод на Българската православна църква „царят-обединител“ и заедно с това „приятел и спасител на евреите“. Но, слава Богу, не е успял. Както споменах по-горе, Кобургът изобщо не се е вълнувал за съдбата на евреите. Това изказване на Кобурга доказва за пореден път, че той е бил виртуоз в двуличието. Пред Св. Синод той е говорил, но в същото време е искал да остави своите роднини в Бъкингамския дворец в Лондон с впечатлението, че се бори за спасяването на евреите.

По повод всички тези допълнителни титли на Борис Кобургготски, бих искал да обърна внимание на нашите читатели, че този господин никога не е бил цар. Той е узурпирал властта на 3 октомври 1918 г. след абдикацията на баща си – цар Фердинанд, във флагрантно нарушение на Търновската конституция.

***

Днес много от фамилните и идейните наследници на антиеврейски организации в България са войнстващи демократи. Те отричат, че в България е имало фашизъм. Но дори да забравим кървавите разправи с Войнишкото въстание от 1918 година, Юнското и Септемврийското въстания от 1923 година, зловещия Закон за защита на държавата и др., то само Законът за защита на нацията е достатъчно доказателство за това, че

Царство България е било фашистка държава.

Да не говорим за следващите четири години на изстъпления от страна на цялата държавна машина на Царството против българските евреи, достигащи връхна точка в причастността си към гибелта на 12-те хиляди невинни жертви през пролетта на 1943 година...

В последно време тези две събития станаха отново източник на разпри в българското общество. Едно от тези събития – спасението на почти 50 хиляди евреи, наши съотечественици – винаги ще украсява нашето българско име. Другото събитие – депортацията на евреите от Македония и Беломорска Тракия ще остане като кърваво петно върху господстващия тогава монархо-фашистки режим.

Защо се получава така? Защо в единия случай ние говорим за обобщена заслуга на народа и неговия демократически елит, а в другия – за вина на режима? Отговорът съвсем не е труден.

През 1943 година има две Българии – България на българския трудов народ и България на пронацистката буржоазия с обслужващия я политически режим.

По този „въпрос” обикновено цари мълчание. Десните сили остават глухи и не казват нищо по този повод, другите се радват, че този „въпрос” изглежда вече е забравен.

Не, господа, той не е забравен! В България винаги ще има хора, които знаят какъв фашизъм е имало в страната и винаги ще го помнят. Именно този режим с неговия общопризнат вожд, цар Борис III, носи моралнополитическа отговорност за депортацията на 12 хиляди евреи от „новите земи”...

Мнозина от потомците на тези, които някога са представлявали този режим, сигурно бурно ще възразят. Те ще се държат нагло, защото общественото внимание обикновено се фокусира върху последния етап от двете събития – на спасението и на депортацията.

Геополитически десант и в Троян с доц. Валентин Вацев, проф. Людмил Георгиев и трима Румен Петков-ци

Очакваме ви. Поканете и ваши приятели и близки. Ще научите най-важните геополитически и вътрешнополитически новини от най-добрите български анализатори.

Гласувайте с бюлетина № 14 за ЛЕВИЦАТА и конкретно за 11 МИР Ловеч с водач на листата Румен Вълов Петков - доктор по философия, главен редактор на 'Поглед.Инфо' и в 25 МИР-София с преференциален №105. Подскажете на вашите приятели в Ловеч и София кого да подкрепят!?

Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com

и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled

Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?