/Поглед.инфо/ Повод за следващото изложение е публикацията в „Гласове“ от 30.10.2021 г., озаглавена „Проф. Герджиков: Ако бъда избран за президент, ще проведа реални, а не формални преговори до съставяне на правителство“. В която се цитира изказване на въпросния кандидат, с което след: „Ако спечеля президентските избори, ще използвам докрай сроковете според конституционната процедура и всички възможности, особено в ситуация като сегашната, за да има правителство.“, същият заявява: „Ако трябва, ще се затворим и ще преговаряме с партиите толкова дълго, колкото е необходимо, и няма да излезем, докато няма ’бял дим’ – тоест докато политическите сили не стигнат до формулата за съставяне на кабинет.“.

Въпреки да са базирани на предусловие, преди всичко с оглед извънправната компетентност на изказалия ги, доколкото при синтактичен и семантичен анализ на използваните фрази прави впечатление отсъствието, макар при употребата на понятието „партии“ липсата на каквато и да е тяхна идентификация като конкретизирани други субекти за глаголно лице, отнасяща се до споменатите като такива формации. Вкл. граматическа форма за друг личен глагол, изразяващ действие, освен отнасящ се единствено до произнеслия ги. Поради което спрямо всеки извън него и отнасящ се за такъв признак като действие не би могла да бъде открита атрибутивна връзка. Очевидно е и недостатъчното познаване освен терминологично на буквата, така също за духа и смисъла вложен в отделни разпоредби от Конституцията (К.), ако не повече в частта за начините и процедурата за формиране на правителство. А и на Правилника за организацията и дейността на Народното събрание. Резултат от което е изразеното с цитираните фрази схващане на текста от ал. 1 на чл. 99 от К., отнасящ се до консултациите от президента с парламентарно представените групи, (а не партии, т. к., макар хипотетично може да има парламентарна група и от непартийни народни представители, в т. ч. която, ако не най-многочислена, да речем е втора по такъв критерий и т. н.), извън конституционно регламентираната рамка (първата по численост, втората по численост и трета – някоя от следващите) за възлагане на мандат. Последица от което непознаване е поражданото от въпроса озадачение: Като какъв споменатия кандидат би се явил в обещавания за провеждане от него конклав?! Защото, най-деликатно казано, демонстрираната с цитираното изказване визия за сформиране на бъдещ кабинет изглежда подобно на избор на Pontifex Romanus. Дали чрез избраната, явно смятана от него като атракционист за впечатляваща алюзия, въпросният кандидат се надява да привлече отсега тълпи вярващи, които да запълнят площада наоколо, вперили с надежда и упование поглед над покрива на президенството в очакване за поява на „бял дим“, е отделен въпрос. Като оставим настрана всичко останало казано и неизказано, което спохожда и се върти из главата на именития професор и ректор на университет, енигма е и като какви с които да са от неконкретизираните от него партии смята да се приюти за сговор в „затворена стая“!? Доколкото, ако става дума за привиждане, макар не за всички евентуално на някои представители от бъдещите парламентарно представени формации или поради склонност към фетишизиране на самите партии, придавайки им персонификация като на участници в колегия от кардинали, тия последните не се избират, а се назначават от папата. Но в такъв случай, не само понеже жив папа (дори във въображението си оня, дето го галили по главата трима римски понтифекси да се смята за такъв) няма място в конклава, а и при такъв подобен не се състои, очакването не само за „бял“, но и какъвто да е дим, е предварително обречено на загуба време. Или на въпросния кандидат вече му се белее илюзия за пушек, ознаменуващ избора на самия него,ако не като Persona sui generis, за Pontifex Maximus на ГЕРБ-църквата?! Кои смята да събере и държи cum clave, до, както се изразява един друг със „синя кръв“ – като му дойде времето, е отделна работа. Като оставим настрана изцепките и от рода на: „Работата носи свобода“, на хвалещия се като милван от католически първосвещеници, както и да погледнем на изтърваната изпод академичната тога метафора от прочулия се и като кандидат-президент ерудит в съревнование с вожда на поддържащата го шайка на попрището за бляскави изкази, дори да е с такъв замисъл, за да не кажа глупава или комична като меко казано неудачна едва ли би допринесла за спечелване на доверие с цел постигане на успех. Не само заради „затворената стая“. Освен сред ония, за които появата на „бял дим“ е знак, символизиращ възшествието на престола на поредния нов божи наместник като църковен обединител на идолопоклонниците, изповядващи вдъхновено пред и иконата вярата, с умиление към техния кумир – основател религията ГЕРБ.

Впрочем, свидетели сме на какви ли не изяви от навалицата кандидати не само за президент, а доколкото според действащата конституция републиката е с парламентарно управление – и за пратеници в онова, което не само да олицетворява единството на нацията би трябвало и да съставлява действително, както се именува – Народно събрание. Все още някои, начело с най-гласовития от тях – главатаря на глутницата ГЕРБ, ако не всички, не само сдружени в партии и коалиции, а и в инициативни и др. комитети, в старанието си за привличане на гласоподаватели за избирането на излъчени от тях кандидати, вкл. с поддръжка от разни „експерти“ всичколози, какви ли не коментатори и пр., обосноваващи като основополагаща за провежданите от тях кампании теза за обединяващата роля на президента. И от такава позиция в противопоставянето си при конкуренцията, ако не помежду си с настоящия държавен глава, съюзени в надпревара като демагози чрез отправяни упреци и обвинения към него, че разединявал народа. Ако не в друго, в усилията за изпъкване като най-отракан в демагогията, зер не е кой да е и споменатият в началото по звание и титулуван, би могло да се търси обяснение за обсъждания в цитираното негово изказване „бисер“.

В предишна публикация от 14.09.21 г. „За обединението“ по темата за предстоящите избори за президент и за пратеници като народни представители в т. нар. парламент споделих мнението, че същественият въпрос не е за обединителя, а за онова, което може да бъде обединяващо. Имам предвид не олигархията, а при т. нар. демокрация – мнозинството, от несъмнено разделената, която и да е общност. Състояние, с каквото като перманентно вкл. поради динамиката на живота се характеризира всяко общество, състоящо се от отделни единици и групи от субекти с различни не само възприятия, възгледи, ценности, а и интереси. От каквато гледна точка следва да се разглеждат и т. нар. политически партии, доколкото не само етимологично, но и по самото си естество която и да е от тях, а и всички заедно не могат да бъдат единствен изразител на волята и да представляват интересите на всички от една полисна общност. Тъй като колкото и да са партиите, едва ли някой би се наел да оспорва наличието и на граждани, които не само не членуват или не симпатизират, а дори само заради техни т. нар. „лидери“ и техния антураж ненавиждат подобни формации. Погледнато от такъв ъгъл, споменаваният от цитирания кандидат способ за постигане обединение на нацията посредством затварянето му с които да било партии, ако не секти, докато не се появил „бял дим“, без значение от неговите подбуди и мотивация, не би могъл да придобие друг смисъл и измерение, освен религиозно – основаващо се на вярата, а не на разума.

Според Аристотел полисът (държавата) по своето съдържание се дефинира като общност. Която като материя се състои от реални хора, вкл. от различни подразделения – бедни, богати и средна прослойка; земеделци, занаятчии, търговци и др. съсловия, всяко със свои специфики, вътрешна диференциация и пр. Които поради това не само субективно, а и обективно се различават помежду си. Заради тези именно различия, Аристотел винаги подчертава възможността от конфликти. Затова според него от особено значение, в т. ч. за разрешаването на такива е справедливостта като мяра във взаимоотношенията между хората. По тази причина, според Стагирита цел на политиката е справедливостта. Свободата – по мнение на Аристотел – е основата на демократичната държава.. Но справедливостта, не само като нравствено-етична категория, а и въплътена в онова, което се нарича закон, не е чужда на свободата. И не само според Аристотел и Кант, човек е свободен само тогава, когато не му се налага да се подчинява на никого другиго, освен на закона. Ако законът не е наложен като нечия еднолична или групова (все едно партийна или друга), но е израз, макар не на всеобща, а на мнозинството от една общност воля. Дори и тогава, обаче, както впрочем винаги, има повече или по-малко, които не одобряват или не зачитат един или друг закон като мяра за справедливост. Затова в държавата има и органи, които са призвани и чиято функция е не само да бдят за тяхното спазване, а и да налагат изпълнението им, основен критерий за което е защитата не само на отделни индивиди, а и на полиса като общност. Връщайки се отново към проблема за противоречията и поражданите от тях конфликти в която и да е общност: Кое друго може да служи, ако не като общопризнато за приемливо от мнозинството мерило за тяхното разрешаване като общност на цивилизовани хора, ако не общественият интерес? Тъй като, ако човек е социално (политическо) „животно“, като свободен той не би могъл да намери по друг начин, освен чрез постигане на съгласие относно справедливостта като баланс между неговия личен – субективен и не само групов, но и обществения интерес. Да бъдеш неутрален в една общност, доколкото въобще е възможно, не означава друго, освен да се самоизолираш, поставяйки се, ако не над – извън нея. „Човек извън обществото е или Бог, или звяр.“ (Аристотел). Но, ако не в друго, при демократично устройство и управление всеки е свободен не само да изразява, а така също да отстоява и защитава аргументирано мнение с цел постигане на консенсус. От което неминуемо следва да заеме една или друга страна в разискванията, вкл. и при възникнали поради конфликт междуособици. Поради това и според Солон: „Човек, който по време на междуособици не се е присъединил нито към едната, нито към другата страна, се лишава от граждански права.“.

Като социално (политическо) „животно“, според Аристотел човек е преди всичко дейност. Който мисли за човека и иска да обясни това политическо (социално) „животно“, винаги трябва да има предвид, че неговата същност и качества се отпечатват в дейността му. А в дейността винаги съществува цел. От тази гледна точка, ако който и да е – действащ или кандидат за избирането/преизбирането му за какъвто да било – бива разглеждан като един от всеки в една човешка общност, а не като някой извън или от теистично гледище над нея, тезата за президента-обединител, според която някои претендират или са склонни да придават, ако не самите на себе си на други качества и способности, каквито не само не притежават, но и обективно е невъзможно да изпълняват, не е нищо повече от шарлатания с цел въвеждане в заблуда на повече или по-малко от гласоподавателите. Без значение предложени пряко от партии или посредством инициативни комитети, са ясни и разбираеми критиките към настоящия държавен глава от всички ония, не само претенденти за избирането им като президент, поддържащи или застъпващи се за спомената теза. Излъчени от едни или други сили, стоящи зад техните кандидатури, чиито амбиции и интереси те онагледяват. Основният аргумент на които се свежда до осъждане присъединяването в изпълнение на положената от действащия държавен глава клетва към страната на мнозинството граждани, осмелили се да се противопоставят на очевидно завладялата държавата олигархия. Обединени от недвусмислено и категорично заявената воля за прогонване на бандитите с произтичащата от това промяна на модела за управление на страната. На другата страна са завладяните от олигархията вкл. основни институции, начело не само с т. нар. прокуратура, без каквито и да е скрупули явно и недвусмислено ангажирани с нейната, а не защитата на обществения интерес. От същата страна, за да не кажа всички, без значение дали в резултат на неразбиране същността на днешния конфликт, са освен някои от кандидатите за президент и за партийни пратеници в бъдещ парламент, са и техните поддръжници, съюзени не в отстояването авторитета на институцията останала като единствен стожер на държавността, а най-вече в отправянето на хули и персонални обиди към действащия държавен глава. Зад някои от които, рекламирани като главни опоненти всеки може да съзре основните противопоставящи се на промяната сили. От тях едни повече, други по-малко в старанието си чрез изхлузване от ясни и категорични отговори на задавани им въпроси, проповядващи помирение между гнетители и угнетени, наричат това единение. Същевременно възхваляващите своите кандидати и посредством разнородна измет от всякакви клакьори, чрез спечелване овациите на тълпата за който и да е от излъчените от тях състезатели като бъдещ победител в шампионат, криейки се зад академични, магистратски и партийно лидерски звания, титли и постове, авансово увенчават темета на своите фаворити с лаври на обединители, домогвайки се по такъв начин до увековечаване на олигархията, претендираща да управлява вместо закон. Призовавайки плебса към упование в пришествията на поредните нови месии, надяващи предварително хомот на всеки вярващ.

Независимо дали с оглед възможността за постигане на една или друга степен на убеденост, освен на базата на формална образованост дори единствено в резултат на житейския си практически опит не само от наблюдения за поява на „бял дим“, склонните да споделят мнението на Аристотел са наясно на кого могат да гласуват доверие не като обещания – за помирение, обединение и т. п., но като способни да вършат работа в интерес на общността, изборът не е труден. Защото всеки свободен, а дори и преодолял страха си роб, на тая база може по своя преценка да заеме и изрази своя позиция, присъединявайки се към едната или другата страна в разединената от днешния основен конфликт общност. В случая това се отнася за избора както за президент, така и за пратеници в предстоящия 47-ми парламент – не за отстояване на нечии лични или групови/партийни, а интересите на общността, за която главна политическа цел, каквато може да гарантира нейното съществуване, е справедливостта. Ако имащите право да гласуват наистина искат да участват дейно вкл. включвайки се с активно участие в избирателния процес в желаната промяна. А не подчинявайки се или безропотно наблюдавайки отстрани, самолишаващи се така от граждански права да предоставят и занапред съдбата си във властта и под разпореждането на едни и същи мошеници в разигравания спектакъл за внушаване посредством подмяната на едни с други марионетки чрез една химера онова, което за някои може и да е достатъчно да бъде свеждано до илюзия, но за повечето съставлява действителна демокрация. От което не произтича непременно сблъсък като проявление на гражданска война, доколкото се отнася до действие на мислещи в организирана на рационална основа общност от свободни хора.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели