За пет години лицето Росен П. натрупа толкова много гафове, че ще ни трябва книга с обема на "Война и мир", за да опишем всичките му ментални и политически несъответствия. Така че ще оставим тази работа на археолозите, които един ден ще се дивят как така една ирландска пастирка е получила пост в българска институция.
Говоренето за президента в българските условия има и друг проблем. Дайте да бъдем честни - президентската институция има приказен статут в българския политически свят - всички говорят за нея, но никой не вярва, че тя има сили да направи нещо конкретно.
За нея се водят битки, ожесточени дебати, сипят се обвинения, подозрения и интриги, но в крайна сметка всички партии стигат, рано или късно, до извода, че да си президент е почетно звание, а силата на почетното звание се състои в това дали ще откриеш начина да натрупаш обществен капитал покрай него.
Заради това битката за тази институция се води с най-много ожесточение, защото е битка за това как си представяш държавата. Дали като нещо, което се опитва да бъде независимо и поне от време на време да се сеща за национален интерес или просто като допълнение на единствената правилна и вярна линия - тази на американското посолство, Виктория Нюланд, лелята с камшика на Държавния департартамент и други второстепенни US-чиновници, пратени да отговарят за туземното население.
Ето защо ми се струва че днес имаме реален шанс да променим това. Именно през фигурата на бъдещия президент могат да бъдат строшени на малки ледени парченца част от черните митове на прехода, които в крайна сметка оковаха българското съзнание и го натикаха в бездънната дупка на бедността.
Повод за оптимизъм ми дават българските реакции покрай станалия митичен Брекзит. В тях аз открих една голяма мистерия. Много се замислих защо сплотената и истерична грантова общност реагира на Брекзита така болезнено, сякаш член на Протестна мрежа е останал насаме в една стая с Хирурга от "Нощните вълци" и на километри околовръст няма жива душа...
После обаче ми просветна. Вижте - членството на България в ЕС в годините на прехода не бе представяно с рационални аргументи и икономически доказателства. Не, пламенните комсомолци, които бързо станаха фанатични антикомунисти, много настояваха да наричат това "цивилизационен избор". Голяма работа, схващате ли - балканските питекантропи се завръщат в цивилизацията си, какъв кеф просто.
"Цивилизационният избор" беше класическото оправдание за всяка безумна реформа, за всеки удар срещу работещите и именно той роди в България прокълнатото словосъчетание "От Брюксел така казаха". Как да се противиш на цяла цивилизация?
С Брекзита обаче стана ясно едно - в самото сърце на Европа, в топ 3 на страните от ЕС има една държава, която отказва да припознае ЕС като "цивилизационен избор" и пролетарски негодува срещу някакви дреболийки, които така вбесяват грантовата общност, свикнала да се тревожи единствено за това дали ще си получи парите навреме.
В тази обстановка има реален шанс за промяна, да се направи опит поне за малък завой, който да ни отведе в орбитата на една по-независима политика. И това може да мине през един президент на промяната. През президент, който ще съумее да се противопостави на това статукво, което редовно се опитва да ни забърка в някаква форма на агресия срещу Русия, изправяйки на нокти половината държава.
Сигурно звучи леко идеалистично. Но, ако се абстрахираме от шегите, интригите, клюките, и постоянната жълтина, ще видим, че българският президент все пак може да не бъде безличен наблюдател на процесите. Росен Плевнелиев постави летвата толкова ниско, че с елементарно усилие тя може да бъде надскочена. Ето защо чакам изборите с голям интерес и леко злорадство, признавам си откровено. Просто знам, че чрез вота си за държавен глава българите могат да получат дисидентското щастие да разбъркат нечии чужди планове.
В крайна сметка за един беден и отчаян народ и това не е малко...
Изкаазванията на останалата част от участниците в дискусията, както и видеозаписи ще бъдат публикувани допълнително ТУК и в САЙТА НА ГРАЖДАНСКА ЛЕВИЦА
