/Поглед.инфо/ Покривалото, което се е разпръснало и притиска целия свят, казвайки ни TINA (от английски - "няма алтернатива"), се разкъсва. Платът се разкъсва по шевовете. Сега, след като американските съдилища абдикираха от ролята си в разглеждането на дела във връзка с изборите на 3 ноември, изглежда, че президентът Тръмп ще направи последни усилия да промени хода на събитията между 6–20 януари (деня на встъпването в длъжност).

Към момента на писане, около 140 републикански представители казват, че ще оспорят резултата от конкретно провелите се избори, когато Конгресът се събере на 6 януари. Дали това предизвикателство ще успее (във всичките му измерения) е спорен въпрос.

Какво тогава?

Е, Червена Америка, независимо дали с основание или не, вижда, че 20 януари може да се окаже "краят на опашката" за нея. Осем от десет републиканци вярват, че изборите са откраднати, както и че решаващата надпревара в Джорджия за Сената вероятно също ще бъде "открадната" от демократите.

Освен това, Червена Америка вярва, че унищожаването на малкия и среден бизнес чрез локдауните и блокажите беше предварително планирана стратегия за по-нататъшна консолидация на олигарсите на големия бизнес.

Те смятат, че в крайна сметка червеноамериканците ще бъдат изправени пред "кенсълизация" (от кенсъл - отхвърляне, прекратяване. Има се предвид "кенсъл културата", която "отхвърля" всичко, което определи за нетолерантно, непрогресивно, неприятелско към ЛГБТИ и тнт., бел.р) от идващия "уоук" (буден, прогресивен, либерален, бел.р. "мек тоталитаризъм", организиран от технологичните гиганти.

Това е тяхната перспектива - тяхното откровение за Богоявление. То е най-меко казано, мрачно.

С такава мрачна перспектива пред Червена Америка разговорите се насочиха към отделяне или раздяла (макар че все още не се развеждат). По-оптимистично настроените виждат едно разумно споразумение, което позволява на Червена и Синя Америка да намерят политическо жизнено пространство.

В същото време при такъв развой, те ще признаят практическите граници и окови на географията, търговията, валутата, дълга, дипломацията и военната сила.

Но мнозина също така очакват отмъстителни репресии и никаква цивилизованост.

Отделянето само по себе си обаче е малко вероятно, и ако се направи опит, вероятно ще завърши зле. Разделянето обаче вече се случва по малък фактически начин:

- Смяната на домове(според агентите за недвижими имоти) се определя първо от всеобщия "цвят" на освободения квартал, както и от "цвета" на желаната дестинация (т.е. червен или син), тъй като Америка се разделя на две "племена".

Да, много американски (и западни) митове за американската идентичност и политика лежат разбити на земята. Много от хората все още са в шоково състояние. Те си бяха представяли изборите си като като своего рода свещени.

Тези хора си бяха представяли съдилищата като арбитри. И никога не са си представяли, че ще видят президент на Съединените американски щати, който е осмиван и унижаван от масовите средства за информация. Реалността пристигна като шамар.

И да - TINA ("няма алтернатива")свърши; пазарът за алтернативи вече е отворен за бизнес. Пулсациите от този неочакван шок от американско прозрение ще каскадират в Европейския съюз (макар че европейските лидери в момента представят нелсоновско (сляпо) око за телескопа).

Освен това, европейските медии се съгласяват просто да игнорират всичко, което е по-различно, освен наратива за реалността на големите технологични компании.

Но много повече от това, разкъсването на този потискащ навес на наратива "няма алтернатива", позволява на други цивилизационни държави категорично да отхвърлят критиките или политиките, които са били използвани като оръжие срещу техните ценностни системи.

Ако Червена Америка може напълно да отхвърли "будните" ценности и обратно, тогава защо другите цивилизации да не отхвърлят западните просвещенски ценности?

Това вече е се задава:

- Унгария успешно се изправи срещу Европейския съюз заради своите специфични ценности (които прогресивният Брюксел презира като нелиберални);

- Китай ясно даде да се разбере, че търговските отношения с Пекин ще настъпят, едва когато европейците прекратят своята добродетелна, либерална поза, излъчвана към другите.

Дали Съединените щати са били демокрация в какъвто и да е смислен смисъл преди Доналд Тръмп е бсъщо такаил обект на съществен и сериозен дебат.

Проучване от 2014 г. заключава, че икономическата мощ сега е толкова концентрирана в ръцете на малка клика от милиардери олигарси, че те са натрупали практически неоспорима политическа власт, оставяйки почти никакво влияние в ръцете когото и да било друг.

Докладът заключава, че Съединените щати наподобяват олигархия, а не функционираща демокрация. През последните месеци репресиите на големите технологични компании разтърсваха болезнено точката на неоспоримата институционална мощ - до половината Америка.

Този дебат за това, кога американската демокрация е била загубена, обаче е остарял напълно спрямо новите реалности на ерата на Ковид пандемията:

- Комбинация от трайни локдауни; гибелта на малкия бизнес; и поради мащабна държавна пандемична подкрепа, насочена предимно към корпоративните елити, остави тези олигарси, заедно с техните съюзници от Силиконовата долина и Уолстрийт, още по-укрепени и окопали, с буквално неотстъпна и неизмерима икономическа и политическа власт и могъщество.

Което ни води до Европейския съюз.

Пери Андерсън, в продължителна съдебномедицинска експертиза, озаглавена "Все по-близък съюз", описва как Европа е насочила своя курс към една и съща олигархична дестинация, която включва абсолютно всичките патологии, които сега присъстват в Съединените щати:

"... Европейският съюз не е, очевидно достатъчно, парламентарно-демократичен, липсва му разделение между правителство и опозиция, конкуренция между партии за власт или пък отговорност пред избирателите."

"Няма разграничение между изпълнителната и законодателната власт по американски признак; нито връзка между тях, по британска или континентална линия, в която главен представител на изпълнителната власт е инвестиран от избран законодателен орган, пред който той остава отговорен", пише Андерсън.

"По-скоро важи обратното: неизбраният изпълнителен представител притежава монопол върху законодателната инициатива", казва той.

"Това се случва, докато съдебна власт, самоинвестирана с независимост, която не подлежи на конституционен одит или контрол, издава решения, които са фактически неизменни, независимо дали са в съответствие с договорите, на които номинално се основават", обяснява авторът.

"Правилата на съдебните производства, независимо дали те се ръководят от съдии, банкери, бюрократи, заместници или министър-председатели, са тайни, когато е възможно, и резултатите от тях, са взети в [провъзгласени, че са представителни] единодушие", казва той.

В поразителен паралел с неотдавнашния ход на съдебните събития в Съединените щати, Андерсън отбелязва, че Европейският съд е:

"....съд [неговите съдии не са избрани, обсъжданията му са тайни], с дневен ред, който не отговаря на намеренията на неговите основатели, виждайки себе си, нито като пазител на правата на подписалите държави, нито като неутрален арбитър между държавите и общността, а по-скоро движещата сила на интеграцията."

Това съвпада с жалбите срещу съдебната активност на Върховния съд по отношение на Конституцията в Съединените щати. Това също прави по-лесна интеграцията и концентрацията.

"Твърдението на Европейския съд, че има върховенство над общността над вътрешните, камоли конституционни въпроси, няма никаква база и обосновка в споразумението от Рим, което му дава права само за съдебен надзор "по отношение на действията на съюзните институции", а не на страните-членки", обяснява Андерсън.

"И все пак всъщност, точно това е, което сега съдът предприема на рутинна основа X, като се процедира така, сякаш рамката на договора, като пробен камък за вътрешната конституционност на цялата институционална дейност на ЕС, всъщност никога не е означавала това, което [Римският договор] е толкова ясно изразява."

Отново, както в САЩ този съдебен "активизъм" на Съда на ЕС създава нови правила, далеч извън рамките на "договора".

Правила без мандат, без законодателно утвърждаване или без дори избирателите в Европа да са информирани.

Настоящият председател на Съда на Белгия, Коен Ленаерц, изрично посочи интеграционните амбиции на Европейския съд. По думите му:

"Просто няма ядро на суверенитет, на което държавите-членки да могат да се позовават като такова срещу Общността."

Съдът има за цел "същия практически резултат като този, който би бил получен чрез пряко обезсилване на правото на държава-членка."

Паралелът тук е с това, че Съдът на Съединените щати отхвърля всякакви спорове между петдесетте съсуверенни щати на Америка, свързани с противоконституционни практики.

Отново, следвайки пътя на САЩ, когато се сблъскат през "1968 с активизъм на Удсток", който като че ли застрашава техните икономически интереси, големият бизнес в Америка просто създаде лобистката "индустрия" на улица Кей, която сега на практика пише почти всички законодателни действия на Конгреса.

Европейският съюз надлежно последва примера и тук:

"Брюксел бързо се превърна в магнит за корпоративни юристи и инвеститори от Америка, търсейки пазарни възможности и носейки със себе си очакванията и практиките на мощна федерация."

Последните скоро създадоха близки отношения със значителния брой високопоставени белгийски търговски юристи, които, като се възползваха напълно от Съда на ЕС, който има " постоянна и последователна политика за насърчаване на европейския федерализъм", и която той тълкува относно "забраните за дискриминация срещу чуждестранни компании", по начин, по който"почти всяка национална [т.е. на държава-членка] регулация може да разбира като пречка за достъп до пазара."

Така Андерсън заключава/

"Съдът фактически лиши държавите членки от "правомощието да определят границата между частния и публичния сектор, пазара и държавата."

В момента в Брюксел има около 30 000 регистрирани лобисти - това е повече от два пъти, отколкото има в заразения Вашингтон, където са изчислени на едва 12 000.

В Брюксел 63% са корпоративни и консултантски лобисти, 26% са от неправителствени организации, 7% от мозъчни тръстове и 5% от общините.

Това, че европейската изпълнителна власт може да устои на инфекцията от изпаренията на това блато, е "неправдоподобно ", пише Андерсън.

Но тук е триенето:

Умишленото отделяне на политическия процес от обществото не е случайно. "Европейската интеграция" на Кристофър Бикертън има за подзаглавие, привидно невинно нещо: "От националните държави до държавите-членки."

Всеки има представа какво е национална държава и мнозина знаят, че 27 държави (с напускането на Великобритания) са "страни-членки". Каква е концептуалната разлика между национална държава и държава-членка?

Тук дефиницията на Бикертън е кратка:

"Концепцията за държавата-членка изразява фундаментална промяна в политическата структура на държавата: с хоризонтални връзки между националните изпълнителни власти, които имат предимство пред вертикалните връзки между [националните] правителствата - и техните собствени общества."

По този начин връзката между 27 електората и политическия процес е прекъсната.

По времето, когато Студената война приключи през 1990 г., европейските ръководители вече бяха консолидирали този преход към държава-членка, когато се намеси кризата:

- Еврото, далеч от това да донесе подновен растеж и просперитет, беше потопило Италия в продължителна стагнация и регресия и вкара Еврозоната като цяло в смут.

Тогава отговорът на Европейския съюз не беше да се разхлабят корсетите на "членството", а да се затегнат още повече.

Днес отговорът на пандемията, който точно подчерта липсата на солидарност и компетентност в Европа, отново породи мантрата "все по-тесен съюз" и "солидарност".

Южният пояс на европейските държави обаче все още плаща цената на заблуден валутен съюз, който сега не може да бъде отменен. Защото, дори ако валутният съюз, без съществуването на фискален или политически съюз, да беше огромна грешка, то разпадането на Еврозоната остава нещо, което никой от европейските политици не смята за възможно.

И все пак, ако втори голям шок (сравним с въздействието на Голямата финансова криза от 2008 г.) удари системата, като например чрез продължаващи локдауни и блокажи, предизвикващи депресия, европейският проект трябва да бъде радикално възстановен от отдолу нагоре - или разтурен.

Следователно "капанът", в който е Европа - той не може нито да се движи напред, нито назад. Решението на Европейския съюз да спаси единната валута, вместо да я демонтира, създаде икономически репресивен и политически авторитарен еврорежим, който беше изключително контрапродуктивен.

"Принуждавайки държавите-членки в затруднение да приемат фискална строгост и вътрешна девалвация, намалявайки разходите за труд, заедно с постоянен натиск надолу върху доходите от заплати, социалните трансфери и публичните трансфери, официалната политика беше напълно лишена от демократична легитимност", казва Фриц Шарпф.

"Като цяло, редът на съюза е дневен ред на олигархията", обобщава Андерсън от своя страна.

"За съжаление, не съществува демокрация в Европейския съюз изцяло и реформите, приети след кризата от 2008 г. - банков съюз, по-строг фискален надзор и други, направиха Съюза по-технократичен, по-малко отговорен и по-отдалечен от европейските електорати", пише той.

Но не донесе ли "Проектът", при всичките му недостатъци мир в Европа?

Истината, разбира се, е, че след 1945 г. никога не е имало риск от ново избухване на военни действия между Германия и Франция, или която и да е от страните от Западна Европа, защото Студената война направи целия регион американски отбранителен протекторат.

И, точно както е в случая със Съединените американски щати (сега ясно се вижда след 3 ноември), пътят на Европа към "все по-тесен съюз" и към олигархията създаде подобни линии на разделение в политиката на европейското тяло.

Раздорът е икономически, културен и политически. Европа има две икономики и те се различават бързо; те вършат различни работи, в различни индустрии, на различни места, за различно заплащане. Елитът и хората, които нямат.

От една страна, Брюксел се придържа плътно към своя окопно светски, секуларен и "прогресивен" възглед, докато от друга страна, значителна част от европейците (и някои държави-членки)имат уклон към по-традиционен, духовен и културен етос.

И тъй като Брюксел става все по-ангажиран с ръководения от технологиите "Велик рестарт", тези елити заемат свят, напълно разделен от този на повечето работещи европейци. Всъщност това са две отделни несвързани реалности.

И с нарастващия европейски гняв към локдауните, както и към унищожаването на малкия и среден бизнес (точно както в САЩ хората преминават от финансови изтласквания към гладни), разделението се задълбочава.

Америка може би е на ръба на своя "момент на разединяване", в шок от суровото разкритие колко точно недемократична е станала самата тя. Освен това и колко неоспорими са станали нейната олигархия и институции (с други думи, това е моментът на кръщенето и Богоявлението на Америка).

Вътрешно американците са знаели; но изведнъж, рязко - като пукнатината на счупване на кристал, това разкритие светещо и съзнателно за всички.

Европейските елити се правят, че не забелязват, повтаряйки, че всичко е на път да се върне "към нормалното" с администрацията на демократа Джо Байдън. Те се правят, че старите отношения с Демократическата партия ще бъдат възобновени.

Европа никога не е имала връзка с Америка, сама по себе си. Брюксел винаги е бил европейското рамо на "Синята държава" на Америка, към което Европа е пришита в бедрото.

Разказът на Андерсън за достиженията на правото на Европейския съюз за всички атрибути на неоспоримата сила и власт, утвърждава този факт.

И все пак няма "нормално", няма любезност, няма "работа през пътеката" във Вашингтон, към която Европа може да сподели "завръщането си" с администрацията на Харис-Байдън.

Падна голямото "домино".

Червена Америка първо, а след това е Брекзит. Вярва ли някой, че това американско прозрение, този взрив на американски заблуди ще остави Европа недокосната?

Или че и други държави няма да го наблюдават и да разберат от него, че времето, когато е трябвало да подлага собствените си култури на европейски морален контрол е приключило?

На 10 декември Ръш Лимбау, известен американски консервативен водещ на политическо шоу, каза:

"Всъщност мисля, че ние сме в тенденция към отделяне. Виждам все повече хора да питат: "Какво общо имаме на този свят, с хората, които живеят, да речем, в Ню Йорк?"

Колко време преди европейците също да кажат:

"Какво общо имаме за Бога, с тези технократи, които работят в Брюксел?"

Превод: СМ

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели