/Поглед.инфо/ Помилването от американския президент Байдън на собствения му син е симптом

На 1 декември 2024 г., няколко седмици преди края на мандата си, президентът на САЩ Джоузеф Байдън помилва сина си Хънтър, който е обвинен в редица федерални наказателни обвинения, включително нарушаване на разпоредбите за огнестрелните оръжия и укриване на многомилионни суми от плащане на данъци.

Следният пасаж в текста на указа за помилване изглежда трогателен: „Никой разумен човек не може да стигне до друго заключение, че аз [действам в името на справедливостта] , а не защото той е мой син.“

Трябва да се отбележи, че терминът „помилване“ не отразява точно това, което направи Байдън по отношение на сина си. В заглавието на указа наистина присъства думата „помилване“, но внимателният прочит на текста на указа предполага друго.

Факт е, че президентът на САЩ в оставка освободи сина си от отговорност не само за онези престъпления, за които вече са повдигнати обвинения срещу него, но и за „извършване или съучастие в извършването на всякакви други престъпления, които биха могли да бъдат извършени между 1 януари 2014 г. и 1 декември 2024 г.“.

Така Байдън извърши акт не на помилване (за което формално има пълномощия) или дори на амнистия (за което няма правомощия), а изненадващ за 21 век акт - а именно издаването на на индулгенция - освобождаване от отговорност за всяко престъпление, свършено в миналото!

Нека оставим преценката за конституционността на този вид неправови актове на съвестта на „най-демократичната” правна система в света. За целите на тази статия обаче е важно да се отбележи пълната липса на отговорност за представителите на западната властова каста.

Изненадващо, историята с друг американски президент, който помилва престъпния си брат, вече е забравена. През 2001 г., в последния ден от президентството си, Бил Клинтън подписа помилване на брат си Роджър, който беше изправен пред обвинения, свързани с наркотици.

Постоянно повтаряната мантра, че „никой не е над закона” в днешния свят демонстрира съществуването на каста на „недосегаемите”. Въпреки това, в допълнение към кастата на недосегаемите, която включва политическите елити на отделните държави, които все пак са под контрола на лошо функционираща, но все пак съществуваща контролна система, се формира нова, несъществуваща досега легална каста на недосегаемите, чиито привилегии не могат да се сравняват с държавните недосегаеми касти.

Това са всъщност наднационалните и глобални недосегаеми касти. За тях няма дори официални механизми за контрол. Членовете на тези касти не носят отговорност по никое време и при никакви обстоятелства.

Преди няколко седмици бяха повдигнати обвинения в сексуален тормоз срещу прокурора на Международния наказателен съд (МНС) Карим Хан. Ето обаче проблемът: прокурорът на МНС официално е включен в категорията на недосегаемите.

Да, той смята себе си за имащ право да издава заповеди за арест на ръководителите на всяка държава, дори и на тези, които не са страни по Статута на МНС, но по отношение на него се прилага абсолютен имунитет. Просто няма кой да образува наказателно дело срещу него.

Прокуратурата на Холандия, където се намира МНС, няма правомощия да преследва висши служители на МНС и няма друг механизъм.

Самият МНС всъщност отказа да се заеме със случая на Карим Хан. Председателят на МНС, който през март т.г., припявайки мантрата, че „никой не е над закона“, обяви, че току-що е подписал заповед за арест на президента на Русия, изобщо не мисли да се занимава със случая на Карим Хан.

За това говори неговата реакция. Той просто... мълчи. Също като президиума на съда. Подобно мълчание обаче е оглушително. Това мълчание при тези обстоятелства само подчертава факта, че целият Международен наказателен съд, като институция, не желае да разследва престъпленията на собствените си служители.

Интересното е, че това не е първият път, когато прокурори от международни наказателни съдилища са обвинени в извършване на престъпления. През 2006 г. главният прокурор на процеса срещу Слободан Милошевич, британецът Джефри Найс, беше тихомълком освободен от трибунала (или по-точно договорът му не беше подновен) след приключване на процеса.

Както съобщиха вътрешни лица от МТБЮ , причината е и скандал за сексуалния тормоз от страна на главния прокурор към други служители. За да бъдем честни, трябва да се отбележи, че не е проведено разследване. Но именно мълчанието, с което се „реши” въпросът с Дж. Найс, е основният проблем – в международните наказателни съдилища няма нито механизъм за отговорност, нито реално желание проблемите да се решават, когато възникнат. И тези проблеми се случват с изненадваща редовност.

Делото на главния прокурор на МНС Карим Хан също не е първото в Международния наказателен съд. През 2006 г. първият прокурор на МНС, Луис Морено Окампо, беше обвинен в сексуален тормоз от собствения си прессекретар. Инцидентът се случил по време на престоя на Л. Морено Окапмо в Южна Африка, когато главният прокурор на МНС взел ключовете от журналистката и обещал да ги върне само след интимна връзка. (1)

Този път делото беше разгледано от специално създаден състав от трима съдии, които стигнаха до изненадващо решение: от една страна, те установиха факта на интимни отношения в контекста на „играта“ с ключовете, но тяхното решение беше да задължи жалбоподателя да предаде аудиозаписите, които притежава и които доказват престъплението на Окампо за... унищожаване! (2)

За пореден път виждаме, че нямаме работа с отделни престъпници на високи позиции, а с престъпна организация, наречена Международен наказателен съд, която се опитва да прикрие престъпления, извършени от високопоставени служители и дори да унищожи доказателствата за тях.

Държавите, създали Международния наказателен съд, вероятно са вярвали, че могат да контролират институцията. Забравиха обаче да създадат реален механизъм за такъв контрол. Всъщност държавите, създали МНС, проявиха престъпна наивност, като създадоха неконтролируемо чудовище, което, между другото, вече започна да хапе самите си „собственици“ (по-точно онези, които погрешно се смятаха за такива).

През 2017 г. Южна Африка взе обратно решението си да се оттегли от МНС. Включително поради факта, че тя уж „ще може да влияе по-ефективно на съда, докато остава член“. Особено изненадващо е да се наблюдава такава наивност от държави, които напълно са разбрали какво е глобалният неоколониализъм и как и доколко може да се бори с него „отвътре“.

По този начин, въпреки факта, че на нигерийски гражданин беше позволено да служи като президент на МНС, това не можеше да попречи на започването на разследване на МНС срещу нигерийското правителство. Същата наивност беше извършена и от Монголия, която наскоро избута свой съдия в МНС, но веднага се оказа на „подсъдимата скамейка“ за това, че не арестува президента на Русия по време на неотдавнашното му посещение в Монголия.

„Нашият човек в Хага“ не успя да повлияе по никакъв начин на по-нататъшното развитие на събитията, когато Улан Батор се опита да обжалва решението на МНС по негов адрес. МНС просто не позволи на Монголия да обжалва! Нека подчертаем, че той не отхвърли жалбата на Монголия, а дори не позволи подаването на такава!

Така виждаме, че в момента са създадени не само държавни касти на „недосегаемите“, които се освобождават от отговорност, но и наднационални и глобални касти от този вид. Членовете на тези световни касти не подлежат на никаква отговорност, дори когато станат известни фактите за извършени от тях престъпления.

Създаването на такава проклета каста има своите цели. Тези цели не са официално заявени никъде, но стават очевидни от обстоятелствата на случващите се събития. Редица заповеди за арест на държавни и правителствени ръководители, включително държави, които не са страни по договора за създаване на Международния наказателен съд, ни позволяват да заключим, че има опит да се създаде нов инструмент за унищожаване на суверенитета на държавите чрез елиминиране на нежеланите лица сред висшето политическо и военно ръководство на държавите.

Международният наказателен съд е замислен като таран срещу нежелани държави и следователно представлява една от сериозните заплахи за международния мир и сигурност. И проклетата каста на „недосегаемите“, които имат абсолютен имунитет от каквато и да е отговорност, е призвана да стане изпълнител на волята на тези, които приемат решения за конкретния списък от такива държави.

––––––––––––––––––––––––

  1. “Complaint against ICC Prosecutor Luis Moreno-Ocampo concerning serious misconduct”, 20 October 2006. Виж също: Prosecutor a ‘Sex Molester’”, Mail & Guardian (South Africa), 25 July 2008

(2) Повече за делото „За главния прокурор на МНС Л.M. Oкампо“, вижте: Hoile D. Justice Denied. Лондон. 2014. С. 136-140.

Превод: ЕС