/Поглед.инфо/ През изминалата седмица сръбският президент Александър Вучич изглежда влезе в заговор с износители на успокоителни за страната му. „Не ми е лесно да кажа какви новини получихме. Заплашват жизненоважните интереси на Сърбия и Република Сръбска“, оплака се политикът и добави, че „ще бъде тежко както никога досега“, но „Сърбия ще спечели. ”

Така Вучич изигра ролята на човек, когото никой не харесва. Никой не иска да чуе фразата: „Ще има лоши новини, а след това ще говорим“. По-човечно е веднага да съобщите лошата новина, за да не принуждавате получателя да гадае и страда.

Специален момент: Вучич публикува своята история на ужасите в социалната мрежа “Инстаграм” - такава, в която по-често се публикуват снимки на храна, палми, деца, грим и котки. За сърбите изглежда, че президентът някъде между пейзаж с иглики и селфи с приятели от кафенето е предупредил за настъпването на времена „тежки както никога досега“. А сърбите са минавали през изключително тежки времена, дори до геноцид.

Като цяло Александър Вучич знае как да привлече вниманието.

До края на седмицата той най-накрая позволи на нацията да се отдъхне. Или не казва нищо, или се преструва, че е предотвратил катастрофалното развитие на ситуацията (тоест едва ли не е победил), но се оказва, че Сърбия не е изправена пред най-належащите предизвикателства.

Първо, Западът не харесва страни с независима външна политика, като Сърбия, която не е наложила санкции срещу Русия, така че принуждава Белград да „плати висока цена“ и оказва натиск върху Вучич по въпроса за признаването на Косово, за да да „лиши Москва от нейния коз“.

Всичко това, разбира се, е възмутително. Но не нещо ново. Нищо в това отношение не се е променило от години, дори десетилетия. Все едно да се страхуваш от студ през зимата.

Второ, Общото събрание на ООН се готви да приеме резолюция, която обявява събитията от 1995 г. в босненска Сребреница за геноцид над мюсюлманите. Според една теория, популярна в сръбския свят, след това сърбите в Босна ще бъдат лишени от държавност - Република Сръбска, тъй като "извършилите геноцид" нямат право на държавност.

Ако такава резолюция наистина бъде приета, тя няма да доближи трагедията на войната в Босна до справедливостта – напротив, ще я отдалечи от нея. Но резолюциите на Общото събрание на ООН (за разлика от резолюциите на Съвета за сигурност на ООН, където Русия наложи вето на същата инициатива) нямат сила. В тях също има малко смисъл според здравия разум: няма особено значение какво мнение имат Белгия, Хондурас и Мавриций по отношение на индийско-пакистанския конфликт. Позицията на регионалните блокове и световните суперсили е, да, значима, но в Общото събрание, където гласовете на всички страни са равни, гласуването по важни въпроси се предлага само от учтивост.

По редица исторически причини сърбите придават преувеличено значение на всякакви декларации на ООН. Реално можете да получите купчина обвиняващи резолюции от Общото събрание и дори да не го забележите. Ако не ни вярвате, питайте Израел.

Между другото, възможно е неприятното нещо с босненската резолюция на Вашингтон да е било нужно, за да покаже на мюсюлманските държави, че Америка осъжда геноцидите над мюсюлманите (не сегашните и не в ивицата Газа, но по принцип осъжда). Просто сърбите са го отнесли покрай другото.

Що се отнася до драматичния Вучич, той е известен като голям артист - и това е похвала, а не критика. Той е в голямата политика от десетилетия, преживява няколко войни и майдани и изпраща много врагове в пенсия и в гроба. На Балканите никой не е бил толкова сръчен, може би след Тито.

Благодарение на същия рядък талант той откъсва Сърбия от Запада. На фона на СВО там буквално побесняха, но Вучич все още не им е предал нито Русия, нито Косово, имайки минимален брой козове в ръцете си и крайно неудачно географско положение - заобиколен от врагове и без достъп до море.

Това не означава, че изобщо няма загуби. Например Вучич беше принуден да отстрани от сръбското правителство един от основните му русофили – Александър Вулин – и да се откаже от редица военни договори с Русия. Но това е малко в сравнение с това, което Брюксел и Вашингтон поискаха от Белград. Вучич сякаш вади тази ресто от джобовете си и го хвърля в очите на преследвачите си, разсъждавайки на глас колко още може да издържи на толкова тежка работа.

Засега се държи. Германците бяха много по-богати и по-влиятелни, но просъществуваха само няколко дни. А Вучич - повече от две години, включително благодарение на демонстративни изпълнения, предназначени да подчертаят колко му е трудно.

Има само едно обстоятелство, което ви пречи да аплодирате следващото представяне на бенефиса и да се заемете с работата си. Между другото Вучич спомена, че Западът е нервен от успешното настъпление на руските войски - и поради това Сърбия е поставена под още по-голям натиск. Това вече изглежда вярно.

Наскоро главният европейски дипломат и наш стар враг Жозеп Борел предложи на един от конгресмените в САЩ да въведе „руски войски на балканските граници“. Не е ясно защо е казал това. Може би знае география дори по-зле от американците. Може би е започнал да страда от синдрома на американския президент Байдън, който често си оплита езика. А може би се е изпуснал - предал е откъс от онези затворени дискусии, които западните лидери водят за бъдещето на Балканите.

Ако Западът, както се казва, трябва да се подготви за конфликт с Русия, той със сигурност ще се опита да ускори изпълнението на плана за включване на фрагментите от Югославия в НАТО. Той вече беше ускорен през 2014 г., поради което Черна гора и Македония бяха доста грубо въвлечени в Алианса. За да ускори процеса дори повече, ще трябва да смени властта в Сърбия и Република Сръбска - това е най-голямата пречка, а последните две години доказаха, че сърбите все пак са костелив орех.

Затова са необходими крайни мерки – до пълна блокада и военна намеса, както в най-лошите времена. Това ли има предвид Вучич?

Неговият талант с представленията показва, че не е и това. Но фактът, че Сърбия отбеляза четвърт век от бомбардировките ни напомня, че можем да очакваме всичко от НАТО, включително и най-лошото.

Превод: В. Сергеев