Нещата с Гърция не вървят добре. Но причината не е в това, че „гърците харчат безразборно и неразумно” или поне са го правили досега, каквито са обичайните обвинения срещу южната ни съседка.
Изобщо господстващите днес твърдения за това, че „всеки трябва да се разпростира според чергата си” определено не са нито толкова самоочевидни (нищо не е самоочевидно в обществото), нито пък безобидни (защото зад тях прозира определена идеология). Коментар на доц. Антоний Тодоров.
Нещата с Гърция не вървят добре заради начина, по който функционират отношенията между инстанциите на ЕС и инстанциите на гръцката демокрация (Ελληνική Δημοκρατία). Съвсем наскоро, след поредица от масови протести, последвали поредната порция „затягане на коланите” (под формата на драстично свиване на държавните разходи най-вече за заплати в държавния сектор и за пенсии), след избирането на ново коалиционно правителство „на националното съгласие”, гърците решиха, че не могат да излязат от политическия хаос по друг начин, освен чрез предсрочни избори. Това, мисля, е един несъмнено демократичен изход от ситуация, която изглежда безизходна. Само ще напомня, че при подобна ситуация през януари 1997 г. България се измъкна с възможно най-ниската цена – предсрочните избори спряха хаоса, успокоиха обществото и направиха възможно политическото и икономическото стабилизиране.
Но германският министър на външните работи Шойбле поискал да бъдат отменени предсрочните избори, планирани за април, както и в Гърция да бъде назначено надпартийно, експертно правителство по модела на Италия, а идеите са били подкрепени от финансовите министри на Финландия и Холандия (в. „Сега”, 17 февруари 2012 г.). Значи, изборите са лош вариант, нужно е „решително правителство”, което да наложи „нужните мерки” на едно объркано, протестиращо и дори разбунтувало се общество. Е, трябва да признаем, че това е просто краят на представителната демокрация такава, каквато я описваме в учебниците.
Всъщност това е старата идея за „безпросветния народ и просветения елит” – символ верую на един много стар консерватизъм, заимстван впоследствие от всички тоталитарни режими. Казано с други думи, изходът от подобна криза не може да бъде демократичен, нужен е „експертен подход”, екзекутивен манаджериализъм (executive managerialism), а не допитване до гражданите, не опитване на сложните и отнемащи време процедури на убеждение-съгласие. Демокрацията, както изглежда, не е толкова ефикасна, колкото мениджмънта, а днешната криза изисква бързи и ефикасни решения.
Примерът, който дават на Гърция, с италианското експертно и надпартийно правителство не е точен. Първо, защото в Италия това правителство встъпи в длъжност след компромис и основните парламентарни партии и по инициатива на президента Джорджо Наполитано (между другото, бивш идеолог на Италианската комунистическа партия, но и авторитетен политик днес). Второ, защото Италия не беше блокирана от протести и бунтове, както Гърция. Трето, защото правителството в Италия не е надпартийно, а независещо от нито една партия поотделно, което е различно. Впрочем, въпросът не е в това, че едно партийно правителство не може да бъде експертно, а в това, доколко гражданите, обществото, се съгласяват да ги управлява определено правителство. В Италия Марио Монти постигна такова съгласие. В Гърция новото правителство не успя да постигне това, затова и премиерът предложи предсрочни избори.
В новата си книга “За конституцията на Европа” Юрген Хабермас ясно твърди, че под натиска на пазарите и кризата властта се изплъзва от ръцете на гражданите и преминава към управляващи структури със съмнителна демократична легитимност – към различни „изпълнителни инстанции” (executive bodies), които никой не е избирал или упълномощавал. Засега спрямо гърците ЕС действа именно по този начин – съветът към тях е да оставят допитването чрез избори, да следват съветите на „експертите”, най-често идващи отвън. Е, никак не е трудно да се дават съвети от типа „нужна е решителна реформа на свиване на държавните разходи”, когато стоиш на топло в служебния си кабинет някъде в Европа, а не си на улицата в Атина или Солун (било като току-що загубил работата си, било като протестиращ, било като очакващ топлата супа на Caritas, било като полицай, изпратен да пази реда или като местен политик, от когото разгневената тълпа иска сметка).
Но изглежда именно такива съвети на „международни експерти” за докарали нещата в Гърция, а и не само там, до такова положение. В много интересния текст „Убийци с куфарчета” (публикуван в Inflight magazine на „България ер” от юни 2011) авторът Валери Ценков разказва удивителна история. Той се позовава на книгата на американеца Джон Пъркинс „Изповедите на един икономически килър”, в която този нов професионалист – икономическият килър – е дефиниран като „високоплатен професионалист, чиято задача е да въвлича чужди държави в измамни финансови схеми, след които след това са принудени да плащат трилиони долари дългове”. Това е професията на икономическите експерти, най-често работещи за престижни правителствени агенции, международни организации или консултантски и рейтингови компании, които разработват схемите за бързо излизане от изпаднали в икономическа криза и финансов колапс правителства. Глобалният резултат от дейността на тези „икономически килъри” е, че ако през 1973 г. дълговете на Третия свят са били едва 130 млрд. долара, през 2006 г. те са достигнали до 3,2 трилиона долара.
Джоузеф Стиглиц също в една от последните си книги за глобализацията (Globalization and Its Discontents, 2002)) отбелязва, че днешната финансова глобализация поражда огромни несправедливости. Натискът на глобалните пазари изтръгва от национално-организираните общество всякакъв контрол върху важните решения, а още повече намалява ефективността на демократичния контрол (който изобщо не съществува на глобално равнище). Дали днешният глобален финансов капитализъм наистина се нуждае от демокрацията (в Китай, изглежда, това е напълно вярно)? Такъв въпрос често се задава напоследък, най-ярко го постави Славой Жижек в една реч пред протестиращите от „Окупирай Уолстрийт” – не присъстваме ли на края на брака между капитализма и демокрацията? (в. „Труд”, 14 октомври 2011)
Случаят с Гърция и симптоматичен – натискът отвън, на ЕС, на правителства от ЕС, изглежда води към отказ от демократични процедури. Наистина можем да се запитаме – нима в една система, в която правителствата зависят от одобрението на мнозинството, няма структурен натиск за „безразборно харчене”, само и само за да се удържи властта? Ако така си представяме демокрацията, значи вече сме я отхвърлили. Но пък се натрапва и друг въпрос – дали демокрацията (либералната и представителната) е адекватна форма за днешната пазарна цивилизация, която съществува единствено и само защото подтиква към разширяването на потреблението (респективно на производството на продукти, които непременно трябва да се купят)? Защо тогава не си представим управлението на обществата като мениджмънт на фирма – взимаш важни решения без задължението да се допитваш до персонала. Въпросът е, какво да направи главният мениджър в една така проектирана държава, когато му се наложи да освобождава персонал – може ли да уволни някоя част от обществото?
Ето защо смятам, че онези европейски политици, които натискат гръцкото правителство да прави още икономии, въпреки протестите и бунтовете, е по-добре да се опитат да убедят пряко гръцкото общество да приеме непопулярните мерки. Вместо да говорят, че не искат да плащат за чужди дългове. Защото изпадането на Гърция от еврозоната или дори от ЕС е много по-лошо решение, което непременно ще засегне всички останали. Дори и онези, които като България се самохвалят с перфектната си финансова дисциплина. Защото такова изпадане ще доведе Гърция до диктатура.