/Поглед.инфо/ Харесва ни тази работа, да наричаме нещата с техните си имена“
Карл Маркс
Признанието на Чърчил, че Великобритания воюва не с Хитлер и дори не с националсоциализма, а с немския дух е ценно, както и плановете на англо-американците за това как да постъпят с немците след победата над Германия. Плановете се колебаят между масово физическото и метафизическото унищожение – изтриването на идентичността и са такива, че авторите им в случай на победа на Германия щяха да бъдат очаквани от процес като Нюрнбергския и справедливо обвинени в подготовката на престъпления срещу човечеството.
Още през 1940 и 1941 г. Т.К. Кауфман (журналист от вестник Jewish Chronicle, познат на един от най-близките съветници на Рузвелт, С. Роузман) в две (!) издания публикува книгата „Германия трябва да загине!”. В нея той предлага разделянето на територията на Германия между пет страни и да се проведе стерилизация на немските жени и мъже – по 25 души на един лекар дневно, за три месеца всички немци трябва да са стерилизирани, а след 60 години немската нация трябва да изчезне. Статията му се обсъжда широко в САЩ.
Някой ще каже, че това е написано от луд евреин-германофоб… Но ето какво казва през 1944 г. президентът на САЩ Франклин Делано Рузвелт на министъра на финансите Хенри Моргентау (последният отбелязва това в дневника си): „Трябва или да кастрираме цялото немско население, или да се обръщаме към тях по такъв начин, те повече да не са в състояние да произвеждат такива хора на света, способни да продължат да правят така”. Дори и нацистите в своя план „Ост” за унищожението на руския народ не говорят за тотална кастрация.
Има и други предложени, в частност за изменянето на наследствеността и съответно на идентичността на немците. Така в самото начало на 1943 г. професор Ърнест Хутън, антрополог от Харвард предлага да се промени наследствеността на немците чрез (внимание!) принудителна метисизация на немските мъже и жени. Схемата на Хутън е проста: пленените германски войници и офицери (10-12 милиона) се извеждат от страната и се разполагат в лагери, а останалите в Германия немкини ги принуждават да влизат в брак с войници от окупационните войски и (отново – внимание!) с доведени специално за това имигранти.
През 1944 г. на Втората Квебекска конференция Рузвелт, Чърчил и Моргентау обсъждат предложения по следния план. Според него Германия трябва да се подложи на насилствена аграризация, а нейното население да се намали до 25 милиона души, при това значителна част от него трябва да бъде физически унищожена. По някакъв начин информацията за плана на Моргентау изтича, немците вдигат шум и англо-американците трябва да се откажат официално от плана, но подчертавам: само официално. Реално англо-американците планират нещо „моргентауподобно”. За това свидетелства брошурата на Луис Ницер (председател на благотворителна организация за еврейски имигранти) „Какво да правим с Германия”, която в края на войната в десетки хиляди екземпляри безплатно се разпространява сред войниците на САЩ на територията на Германия. Ницер предлага унищожаването на промишлеността на Германия и поемането на контрол над училищната ѝ система, за да може от ранна възраст немците да бъдат възпитавани в нужния за американците тон, за да се потисне националния дух у немците и да им се вмени чувството на колективна вина. Това според мен е и направено в последствие.
Издигайки теорията за колективната вина, нацистите я използват към евреите. След победата над Германия САЩ и Великобритания, а по-късно и Израел всъщност приемат тази теория и я използват по отношение на германския народ. Всъщност не може да има никаква колективна вина, вината винаги носи индивидуален, личностен характер. Народът като колективен виновник е глупост, родена от извратен мозък (странно е, но дори и у нас се намират утайки, говорещи за „колективната вина” на немския народ и оправдаващи съзнателното варварско унищожение на англо-американците на мирното немско население като наказание за „колективната му вина”). Подходът на Сталин „хитлеровците си идват и си отиват, а немците остават” е връх на хуманизма в сравнение със зловещите измислици на съюзниците и на техните съветници. Именно Сталин блокира фрагментацията на Германия на няколко десетки държави и нейната аграризация. Съюзниците не успяват да намалят и числеността на населението на Германия, макар и в следвоенните години от глад да умират около три милиона немци. А през последната година на войната англо-американците се стараят максимално да намалят числеността на населението на Германия и му нанасят максимална психологическа вреда. Средството са варварските бомбардировки над германските градове.
Съюзниците изравняват Дрезден със земята, хвърляйки върху него 1478 тона фугасни и 1182 тона запалителни бомби, загиват (главно изгарят живи) от 135 до 250 хил. души. Броят на жертвите на атомната бомбардировка на Хирошима е 72 хил. души. Дрезден далеч не е единственият град подложен на бомбардировки (така над Кьолн са хвърлени 1350 тона обикновени и 460 това запалителни бомби), от които в Германия загиват между 600 хил. и един милион цивилни (от които най-малко 80 хил. са деца) в повече от 40 града. Неслучайно в Германия (но не извън пределите ѝ) се използва думата „Бомбенхолокост”. Немците биват масово избивани като немци. Военна нужда за това, както и за атомните бомбардировки на Хирошима и Нагасаки, няма. Ударите се нанасят принципно по жилищните квартали с демографска и психологическа цел. При това съюзниците се стараят да не бомбардират танковите и авиационните заводи – войната приключва и те се готвят да си присвоят тази собственост, затова и тя трябва да остане цяла и невредима. Но, както и атомната бомбардировка на японските градове, бомбардирането на германските градове цели и изплашването на съветското ръководство, което не помага.
И какво остава като обобщение? Още по време на Втората световна война англо-американците разработват редица планове мероприятия по промяна на манталитета, културно-историческия код („дух”) и поведение на немците. Средствата са тоталното психологическо потъпкване с изработка на комплекс на колективна национална вина (преди всичко пред евреите, но в никакъв случай пред руснаците, десетки милиони от които са унищожени по плана „Оста” за руския холокост изобщо никой не споменава и това е още една проява на русофобия), установяването на контрол над училищното и университетското образование, а също над обществените науки. Което е направено веднага след войната. САЩ поставят под строг контрол училищното и университетско образование (то е един от трите условия за „канцлер-акта”), осъществяващо възпитание в антигермански дух. Въпросното социално инженерство се използва срещу немците в течение на 25-35 години след края на войната. Всъщност то е отработено върху тях: израства цяло поколение духовно кастрирани немци, които в условията не само на военно-политическа, но и на духовно интелектуална окупация започнат да се възприемат като нищожни. Днес имаме трето подобно поколение, проблеми на което създават единствено бившите гедееровци, възпитани в дух на социалистически патриотизъм. Но ето какво е важното: постепенно, заради американизацията на Европа, повратно събитие за която стават събитията от 1968 г., скрити под маската на „студентска революция”, заради атлантизацията на Европа и разгръщането на проекта на глобализацията”, това инженерство започва да се използва активно и срещу другите европейски нации.
Освен споменатите по-горе средства за духовна кастрация се предполага още и трето средство – изменяне на наследствеността и социалните инстинкти (идентичността и поведението) чрез метисизирането посредством междуетническите и междурасови бракове на немците, както и на белите европейки с имигрантите, тоест създаването вместо относително хомогенно в етнокултурен план общество на мултиетническо и мултикултурно.
Както помним, имиграцията от Азия и Африка започва в Европа по икономически причини. Но в началото на 70-те години икономическият спад, стагфлацията, предизвикани отчасти от петролната криза, отчасти по други причини, водят до безработица и тук се изяснява, че чуждестранните работници нямат намерение да си ходят и правителствата на европейските страни ( а след това Евросъюзът) не знаят как да се справят с негативните последствия от имиграцията, включително отрицателната реакция на значителна част на населението към мигрантите. Вместо решение на този проблем те поемат по пътя на промяната на отношението на белите европейци към мигрантите. Средството е мултикултурализмът, създаването на мултикултурно общество, а в перспектива – създаването на нови нации чрез метисизация на старите и изтриване на националната идентичност.
През 2012 г. по време на посещението си в Европа Обама заяви, че XXI век ще бъде век на формиране на нови нации. Едва по-късно Меркел се изразява в този смисъл, че към средата на века няма да има никакви немци, а ще има общоевропейци. Така през 80-те и 90-те години срещу европейците заработва това, което се планира само за немците през 1944-1945 г. и което е отработено по тях през 50-те до 70-те години. При това първият и основен удар се пада отново на немците: Германия приема повече мигранти и бежанци от всяка друга страна – в нея 51% от бежанците са обхванати от програмите по интеграция в сравнение с 34% в Швеция и 11% в Гърция. С други думи именно Германия отново е станала поле за експеримент за социално инженерство по създаването на „нови немци” – население с фрагментирана, неетнизирана идентичност. Но ние трябва да помним, къде се намират източниците от това инженерство и кой първоначално е определен за нейната основна жертва, кого се стремят да премахнат англосаксонците (и това им се отдава) като свой основен конкурент в ядрото на капиталистическата система, предизвикал ги през 1870-те години и издържал под напрежение: икономическо, военно и интелектуално до 1945 г. тоест в течение на три поколения. Именно затова съюзът на Великобритания и САЩ, „съшит” на границата на XIX—XX век фактически си поставя за задача окончателното решение на „немския въпрос”, към което и призовава Чърчил през 1940 г. Именно на немците се отработва психоисторическото задушаване, геокулутурната виктимизация и такова органично оръжие като мултиетничността (мултикултурализма), а след това се въвежда и срещу останалите западноевропейци.
Почти хиляда години Западна Европа е франко-германска и едва през последните 200 – англосаксонска. През 1945 г. англосаксонците с помощта на СССР удържат победа не само над немците, но и над Европа, по-точно се възползват от руската победа, откривайки втори фронт през лятото на 1944 г., когато изходът от войната е вече решен, тоест, всъщност промъквайки се към победителя – така и трябва да квалифицираме тази ситуация. Изминават три-четири десетилетия и логиката на късния капитализъм, глобализацията поставят пред англо-американците (при всичките им вътрешни противоречия) задачата на демонтажа на националната държава, хомогенизацията на националните култури и езици, преди всичко на Европа. Мигрантите и мултикултурализмът са силно средство за осъществяването на този процес.
Какъв език трябва да стане „лингва франка”, универсален лексикон на усреднения и сив в национален план (а също и еднополов, както пише в „Кратката история на бъдещето” Жан Атали) общество? Разбира се, английският. Както подчертава полският емигрант в Швеция М. Радецки, в мултикултурното общество не може да има нито шведски, нито полски, нито какъвто и да е друг език – те трябва да се заменят с английски. Наистина Радецки не пояснява как за сметка на набиращите сила китайски, испански и арабски. Остава да си спомним отново за Шапкаря от „Алиса в страната на чудесата”. Впрочем Радецки и такива като него, започвайки с Рихард Куденхове-Калегри са загрижени от ситуацията само в Европа, от ситуацията на европейците, които предполагат да превърнат в мултикултурали. Не е трудно да се забележи, че става дума за общество-химера, основната маса от чието население представлява усреднена тълпа без националност, култура, традиции, идентичност, определен цвят на кожата – накратко казано, без свойства. Общество, в което важните позиции, включително ръководните се заемат от мигрантите или техните деца. Да си спомним, че според списание „Икономист”, 23% от местата в Бундестага трябва да принадлежат на лица с ненемски корени, тоест на турци, кюрди и араби…
Всъщност пред нас е осъществяването на проекта Куденхове-Калегри, който смята, че в Европа не трябва да има държави и държавни граници, а само регионални („Европа на регионите), населението трябва да бъде смесено, тоест загубило националната си идентичност, а ръководещата културна и интелектуална (а следователно и политическа) роля трябва да играят, според Куденхове-Калегри, евреите. Не е странна подкрепата, която той получава от еврейските организации и от родовете Ротшилд и Вартбург.
Днес виждаме, че традициите се изтриват дори на равнище управляващите в Европа кралски династии. Последният пример е сватбата на сина на принцеса Диана и Меган Маркъл. И дори не става дума за социалния статут и за цвета на кожата на невестата, а в систематичното нарушаване на приетия обред на бракосъчетанието в кралското семейство. Обредът се проведе от Майкъл Кари от Чикаго, епископ от Епископалната църква на САЩ. Макар и тя да разклонение от англиканската църква, това все пак не е английска църква. Начинът по който епископът се държа по време на бракосъчетанието (скокове, кривене) много напомнят на поведението на негрите – участници в погребенията в Ню Орлиънс: весели, шегуващи се – там е прието така. Но не и в Кентърбърийското абатство. И трябва да се види с какво лице седя кралицата. Разбира се, това е частен случай. Но въпреки това…
Както отбелязва Дъглас Мъри, всички разбират и признават, че европейците не могат да станат араби, индийци или китайци, но незнайно защо те смята, че всички могат да станат европейци и затова Западна Европа се превръща в единственото място на планетата, което принадлежи на всички, но на последно място на самите европейци, превръщайки се в „утопия” в оригиналния гръцки смисъл – „място, което го няма”. Но в такъв случай се оказва, че европейците са хора, които ги няма: „сине локо” („без място”), бездомници? И тези хора, неспособни да наложат ред в дома си, които всъщност не са стопани на този ничий дом, ни учат как да живеем?!
През 90-те години, а след това колективният Запад и неговите лакеи в Русия се опитват да наложат на руснаците същите методи, с които след световната война задушават Германия, а от 80-те години стоварват на европейците. Мерзавците редовно говорят за необходимостта от покаяние за сталинизъм-комунизма, за това, че сталинския и хитлеристкия режими са едно и също и че и двата са виновни за разгарянето на Втората световна война, за това, че за руснаците е характерно тоталитарното съзнание, че то трябва да се промени, започвайки се с отказ от руските народни приказки и т.н. Съветофобията бързо се превръща в русофобия. Започнат разговори за нуждата да се привлекат мигранти – на тази тема се разпространяват Егор Гайдар и неговата шайка.
Това не се получи при нас. Русия не е Германия: степента на социокултурната съпротива е по-голяма, а при това духовната съпротива е подкрепена от ядрени „щит и меч”. Разбира се ни предстоят немалко сражения на фронта на психоисторическата (като минимум) война, но още от сега е ясно, че както се случва на Запад с немците, при нас няма да се получи. Но това е отделна тема. Да се върнем към въпроса за кризата.
И така, Европа е в криза. Логично е да се предположи, че обществените науки са длъжни да обяснят ситуацията и да търсят начини за излизане от кризата. Всъщност постзападната социално-хуманитарна наука най-често се занимава с противоположното. Освен това представителите, ръководителите, организаторите на нейния мейнстрийм правят всичко, за да не се занимават с реални проблеми, да не ги забелязват, да блокират и маргинализират всички, които се опитват да видят реални проблеми и да дадат адекватен отговор за тях. Това е видно по многото монографии и статии, но особено по така наречените научни конференции, в преобладаващото мнозинство от които се прави всичко, за да се заглушат реалните въпроси и да се заменят не с третостепенни, а с трийстретостепенни микровъпроси, интересни на около десетина души, специалисти по „третото косъмче в лявата ноздра”.
Дъглас Мъри в книгата си „Странната смъртта на Европа” представя отличен пример типичната за Постзапада конференция по хуманитарно-социална тематика. Ще дам дълъг, но заслужаващ внимание цитат: „Преди няколко години по време на конференция в Хайделбергския университет внезапно ми стана ясна катастрофата на съвременната немска мисъл. Група учени и просто участници се събраха да осъдят историята на отношенията на Европа със Средния изток и Северна Африка. Много скоро стана ясно, че от това не може да се извлече нищо, защото нищо не можеше да се каже. Група философи и историци губи време със своите изказвания, упорито се опитваше да каже колкото се по-успешно едно нищо. И колкото по-успешно се казваше малко, толкова по-силно бе чувството на облекчение и признателност на присъстващите. Нито един опит да се обърнат към някоя идея, събитие или факт не можеха да имат място, ако не бяха проверени за лоялност на „блок-поста” на съвременната академична наука. Нямаше възможност за никакви обобщения, за никакво различно мнение. Под подозрение се оказаха не само историята и политиката. Философията, идеите и самият език бяха подложени на отцепване като местопрестъпление. На всеки външен наблюдател бяха видими ясно очертаните граници на това място. Работата на учените се заключваше в патрулиране, докато се предприемаха отвличащи маневри, за да не може при каквато и да е цена да се допусне случайното завръщане на участниците в сферата на идеите.
Всички реално отнасящи се към въпроса думи и термини незабавно се отбелязваха и започваха да оспорват. Пореден проблем стана думата „нация”. „История” стана още една дума, предизвикала незабавна пауза. Когато се опитваха да използват думата „култура” всичко изобщо спираше. Чуваше се, че терминът има толкова различни значения, че по този повод няма съгласие, а затова и не трябва да се използва. На самия термин не му позволиха да означава каквото и да е. Целта на тази игра бе именно играта – заключваща се в това, да се запази видимостта на академичното изследване, докато в това време плодотворната дискусия стане невъзможна. В много научни и образователни институции на Европа тази игра продължава за удовлетворение и облекчение на нейните участници от една страни и за раздразнение и безразличие за всички останали, от друга.
Ако се и запази поне основната, ключова идея, то тя се заключва в следното – идеята е това, което създава проблеми. Ако се запази някакво общо ценностно съждение, то се заключва в следното: всички ценностни съждения са погрешни. Ако се и запазва някаква определеност, то това е принципната липса на вяра в определеността. И ако това не е принос към философията, то без съмнение, е принос към определен тип установка – малка, повърхностно-ограничена, едва ли способна да преживее някаква продължителна атака, но лесно адаптираща се”.
Дъглас Мъри абсолютно точно отразява ситуацията, свидетелствайки като очевидец. Повтарям, за това, за което пише Мъри е характерно не само за немската, някога съвършено блестяща, но и за северноатлантическата наука изобщо. Не е странно, че конференцията, описана от Мъри е правило, а не изключение. Според мен, това е характеристиката на науката на Постзапада в епохата на постмодерността. Отчасти това е осъществяване на това, което по начало е заложено в социалната наука на буржоазното общество. Достатъчно е да си спомним какво пише за homo academicus Пиер Бурдие, а за "научния сътрудник" — Александр Зиновиев. Обществената наука, породена от буржоазното общество не само отразява неговите реалности, но и трябва да изразява интересите на господстващите групи, тяхната визия за света. Както отбелязва Емануел Валерсайн, научната култура, социалната наука, не са просто рационални търсения на истината. Тя е форма на специализация на различни елементи, ставащи кадри за всички необходими на капитализма институционални структури. Като общ и единен език на кадрите, но не и за трудещите се, тя става също средство за класово сплотяване на висшите страни, ограничавайки перспективите или степента на бунтовната дейност от страна на тази част от кадрите, която може да се подаде на общата съблазън. Това също е гъвкав механизъм за възпроизвеждането на посочените кадри. Научната култура се поставя на служба на концепцията, известна днес като меритокрация, а по рано като „la carrière ouverte aux talents”. Тази култура създава структура, в която индивидуалната мобилност е възможна, но така, че да не става заплаха за йерархичното разпределение на работната сила. Напротив, меритокрацията засилва йерархията. Накрая меритокрацията като процес и научната култура като идеология създават завеса, пречеща на постигането на реално функциониране на историческия капитализъм. Свръхакцентът на рационалната научна дейност е маската на ирационалното безкрайно натрупване. Днес, в условията на смъртната криза на капиталистическата система, западната наука също преживява остра криза , а нейната основа се изражда в пропаганда – в това число и на мултикултурализма. В къснокапиталистичекото общество науката за обществото като структура и като процес се организира по начин, по който напълно да се избягват острите въпроси и да се влошава знанието, свеждайки го до описване на третостепенни феномени (от тук модата на устната история, изучаването на джендърните отношения и прочее псевдонаучни брътвежи).
Френският философ Шантал Делсол е прав, че сравнява днешния европеец с Икар, ако бе оцелял, тоест инвалид. И инвалидността, разрухата, подчертава Делсол, е преди всичко в главите – разруха, основана на страха да се видят реалните проблеми.
Отказът да се види реалността, нейната истина, отказът от историческа памет (това , което Д. Ендрес нарича „културна деменция), подмяната на всичко това с постистина, която И. Дейвис охарактеризира като „лайно, завоювало света” – това е без съмнение характеристика на стареещото, израждащо се общество, обществото на „социалния и социокултурен алцхаймер”.
... Жал ми е за Европа, която все повече прилича на муха, блъскаща се в мрежата на тлъст паяк. Европа беше различна в детството ми, т.е. до средата на 60-те години на миналия век. В момента тя толкова бързо се търкаля към бездната, докато учи другите как да живеят. Персийската поговорка е следната: „Враната крещи, че е хирург, но самият ѝ корем е разпорен”.
Започнах разговора за съдбата на Европа и за мултикултурализма от роман, написан дълго преди мигрантите да станат свръхсериозен, ако ли не един от смъртоносните проблеми на постзападна Европа. Ще приключа също с роман – „Подчинение”, написан отново от френски писател – знаменитият Мишел Уелбек през 2015 г., 42 години след появата на „Лагера на светците” на Жан Распай. Уелбек е известен като певец на безсмисленото, безцелното и безперспективното общество на „депресивната яснота”. Картината, нарисувана в романа пределно ясно демонстрира безперспективността на Постзапада на примера на Франция. Романа разказнва на избори, на които към победа явно върви Националния фронт. Единствената партия, която може да застане на неговия път е Мюсюлманската партия, тоест ислямистите. Френските леви и центристки партии я подкрепят и тя печели. Авторът показва, как използвайки левичари като прикритие, идващите на власт ислямисти трансформират Франция, преди всичко образователните ѝ структури, Сорбоната в мюсюлмански.
Завеса!
Спомняме си добре как левичарските и центристките проатлантически партии във Франция атакуваха Марин Ле Пен и нейния Национален фронт на последните избори. Романът на Уелбек отразява реалността: загубилите своите цивилизационни характеристики и етнокултурна идентичност индивиди в глобализма са по-близо до ислямистите от европейските националисти. Нека ви напомня: Меркел каза, че в средата на XXI век. в Европа няма да има нито германци, нито французи, но ще има общоевропейци. Но само че, въпреки това, което си мисли Меркел (ако може да мисли за нещо друго освен канцлерското си крисло), лицето на тези „общоевропейци” няма да бъде европейско. Това е тъжно, но трябва да се съглася с тези европейските наблюдатели, които вярват, че към края на живота на по-голямата част от хората, живеещи понастоящем в Европа, най-малко на тези, които са на 30-40 години, Европа ще престане да бъде Европа. Корабът на Тезей ще се разпада на прах под веселите викове на варварите. И в Западна Европа няма да има никой, който да спре този позор: Херкулес и Ахил няма да дойдат – няма от къде. Освен това самият Европейски съюз е направил всичко, за да гарантира, че нито единият, нито другият никога няма да се появи в Европа. Ако все още има пространство, способно да породи нови герои, то това е на изток от Западна Европа, в „Средната земя” в Хартланда, който остава единственото хранилище на европейските ценности- както на християнските , така и на дохристиянските.
Постзападът не е само, че не е в състояние да даде нещо ново, но не може да спаси и старото. Освен това самият той се отказва от европейското си наследство. В Конституцията на ЕС не се споменава нищо християнството, а в действителност това е един от корените на европейската цивилизация, който се реже от глобалистите-атлантисти. Друг корен е национална държава. И него го режат. Демонтажът на националната държава е толкова важен за атлантическите елити, че когато канцлер на Германия бе Хелмут Кол, той обяви, това е въпросът, от който зависят мирът и войната през XXI век. Европейците извършват цивилизационно самоубийство - екзистенциално уморени (и оглупели) в комфортна съществуване, те са загубили „трагичния смисъл на живота” (Мигел де Унамуно). Той бе заменен от потреблението, от изкуствено подхраненото чувство за вина за нацизма-колониализма, търговията с роби - и въпреки факта, че арабските търговци на роби са извадили от Африка много повече роби, отколкото европейците, но арабите не си ги спомняме, защото и те са представени за жертви на колониализма и ориентализма в Саидов смисъл на думата). Иначе казано: смъртната присъда за Европа се извършва от самите европейци. Но от европейци ли? Какво, Макрон, Оланд, Меркел са европейци? По-скоро те са безродни космополити, жалки низкопоклонници пред Глобална америка.
Показателно е, че много европейски висши чиновници (езикът ми не се обръща да ги нарека „лидери”) са бездетни, следователно, те не разполагат с лични причини и мотиви, за да се грижат за бъдещето. Тази бездетност във всички случаи не се дължи на неконвенционална сексуална ориентация (прочетено: склонност към сексуално извращение) – това е социална позиция. Но, от друга страна, такива изобщо трябва ли да се размножават? Впрочем повечето западноевропейци, изглежда, нямат желание да се възпроизвеждат, както и нямат желание да се трудят, те предоставят това на арабите, негрите, турците, превръщащи се просто в бели жители на бившия европейски, а сега ничий дом. Основният смисъл на живота става -консумацията , развлеченията.
„Бремето на белия човек” беше твърде тежко, непоносимо за европейците на границата на хилядолетието. Между началото на евакуацията на римските легиони от лимеса на Римската империя и действителното ѝ разпадане минават (в зависимост от това как да се брои) около три века. От напускането на европейците от колониите е изминало (ако това се смята за началото на 1960-те. И „забравим” за португалските и някои други колониалнии) не повече от шест десетилетия, но сега времето се отчита много по-бързо от преди 15 века, а бившите „колонизирани”", или по-скоро, техните деца и внуци вече мирно завземат бившата метрополия. Ако нещата продължат да вървят толкова бързо, до края на този век всичко ще свърши, а Шпенглер, който вярва, че XXI век. ще бъде последният за Европа, ще бъде прав. Впрочем още сега е ясно, че той е прав. Sic transit gloria mundi.
Ерата на господството на Запада е кратък миг в историята на сегашната планетарна цивилизация. Но дори и в тази епоха имаше страна, която не се подчини на това господство и създаде своя собствена версия на великата европейска култура и многократно победи този Запад - Русия. И днес се оказа, че Русия всъщност е последната крепост на европейските ценности, защитавайки ги от Постзапада с неговата постистина, постморал и постбитие, бори се с Постзапада в името на европейската цивилизация. Въпреки това, борбата за европейската цивилизация и за интересите на европейските държави, за интересите на Европейския съюз са нещо съвсем различно. Европейците в най-добрия случай са ненадеждни партньори, а не съюзници. Александър Гера е прав Русия намира съюзници в Европа, само когато това е в полза на интересите на другите, най-често за британците. „Наградата” често е нож на гърба. Борбата за европейската цивилизация е борба за нашите интереси и ценности, а не за дребно пазарене и ефимерни политически съюзни един срещу всички.
Едно от основните противоречия на сегашния Постзапад е, че в геоисторически, геокомуникационен план той вече не е Европа, но по отношение на физическия, антропологичния носител, той все още е предимно европейски. Настоящите тенденции на развитие работят за премахване на това противоречие: неевропейските / постевропейските ценности и кодекси трябва да имат неевропейски носител, и това е целта. Паскал е прав: природата, включително социалната, не толерира празнотата, затова и сега я запълват мигрантите.
Рано или късно, Русия ще трябва да се изправи пред Постзапада: етнически бандитски формирования може да се появят не само на южните ни граници, но също така и в западната, и тя това ще е по-сериозно от армиите на НАТО, които са оглавявани от полуистерични женки. Най-важното е пред лицето на Постзапада да не се изправи Пострусия. Или ще стане борба на скелети над бездната, от която във всички страни, в това число и към нашата, ще се завтекат поредните оркоподобни варвари. В този случай Русия, ако в този период сама не се превърне в колониално-периферна химера с окончателно наложила се съсловно-етническа структура от футуроархаически тип, ще трябва да се превърне във велика Рус. Рус, която „греейки в огън, блестящ със стоманен блясък”, ще сплоти нерушим съюз против неживото. Но затова трябва да се живее с чест и в истина според собствените правила, да се проведе сериозна и безжалостна по отношение на самите себе си контролна работа над историческите грешки.
Превод: Поглед.инфо